Филиалът на варненския театър има, като база, три отчетливи добавени стойности. Първата я споменаваме винаги, когато стане въпрос за авангардна пиеса – от седалките до пода там всичко скърца. Не дай боже да се решиш да си излезеш преждевременно. Освен това филиалът е точно под градския часовник. Това пък значи, че на всеки кръгъл час чуваш съответния брой удари (7... 8... 9...), а на половин час – единичен удар. Следователно характерното за... сградата се превръща неизбежно и във фон на... пиесата, независимо от постановъчните щения. И третата особеност е покривът (ламарини?) – запука ли дъжд, не ти трябват спецефекти: дъждът влиза в пиесата, дори и по драматургия в момента да бъде изобразяван слънчев пек.

Така стана и на фестивалния „Иванов“, постановка на Младежки театър, режисьор Стефан Мавродиев и състав, воден от Ивайло Христов („Икар 2017“ за ролята, номинация „Аскеер 2017“ - действително, игра на народен артист) и Малин Кръстев. В петък, малко преди часовникът отгоре да удари девет пъти, навън рукна порой, но публиката това не разтревожи, тя бе достатъчно владяна от сцената.

„Иванов“ е ранна Чехова пиеса – и първа многоактна. Антон Чехов (1860-1904) я пише 27-годишен, без реален опит в драматургията (с изключение на юношески наброски десетилетие по-рано) – по това време дори не е написал малките си комедии като „Мечка“, „Сватба“, „Юбилей“ и т.н.; великите си пиеси ще започне да пише след средата на 90-те години на 19 в. Чехов разказва (в писма), че му е било предложено да напише нещо за определена трупа, той категорично отказал и... няколко месеца по-късно само за две седмици пиесата била готова. Като за първа пиеса Чехов е знаел, че ще има незрелости (по неговите критерии) вътре (макар никой от трупата да не направил забележки). Ето апропо и някои особености, които издават моделите (парадигмите), които Чехов тук следва и които в последствие ще преодолее и дори разруши, за да стигне до неподражаемата драматургия на „Вуйчо Ваньо“, „Три сестри“ и „Вишнева градина“.

(1) Героят.

Типът на свръхсложния герой, който ще преодолява противоположни драми в себе си (а също и ще се самоопределя като излишен). Тук типично за „първите стъпки“ е преправяният на три пъти от автора финал – героят първо ще умре от естествена смърт, след това се решава да е самоубийство – но и тук в началото е самоубийство от обида, а сетне, най-накрая, се самоубива, един вид, по вътрешна характеристика.

(2) Драматизъм и насоченост на действието.

Няма характери, а типажи. Класицистична целенасоченост на действието. Разрешаване на вътрешен за героя конфликт, разсичане на нравствен и екзистенциален възел, борба пред избора на повече от една възможности. Има го и типичния резоньор (коментатор на действието), който е и (малко крива и ограничена, по чеховски) съвестта в драматичния съжет (изразен чрез персонажа на лекаря).

(3) Монолози.

Монологът като градивен елемент, важен за отправяне на посланията към реципиента. И разбира се, интерпретиращ случващото се.

(4) Междутекстовост – висока честота.

Чехов сам е знаел, че немалко от фабулите, колизиите, реакциите и т.под. са инспирирани и от други образци от драматургията, родна (Грибоедов - Чацки, Гогол – бягство от сватбата) и световна (Шекспир – шутовски персонажи, трагедийното самоусещане на героя), както и от литературната руска традиция и съвременност (темата за малкия човек; поделяния от две жени мъж, които искат да го „спасяват“ - типично за (мело)драматичността при Достоевски, напр.) – и поради това в пиесата има голямо като процент цитиране на персонажи, теми и идеи.

(5) Жанрово хамелеонство.

Типичният хибрид – комедийни действия се редуват с драматични разговори и трагични признания. Накрая се стига до изстрел. Главният герой лиризира себе си като начин на говорене (и оплакване екзистенциално). Второто действие е по гоголевски с развита масовка и т.н.

(6) Сензационни („ударни“) свършеци.

Второ действие завършва с подслушана изневяра. Трето завършва с известие (по време на разпра) за близка смърт. Последното действие приключва с гърмеж (след бягство от сватба).

Именно тези характеристики, като точкуваните до тук, ще разруши в класическите си пиеси Чехов. Действията ще престанат да бъдат логични и предвидими. Сред героите ще се появят характери, фабулата ще се накъса на различни лирични ритми, темите ще се преливат, а няма да се изчакват, жанровете ще се пречупят в „чеховски жанр“, героите ще потиснат своята (парадигматична) литературност, няма да се самообясняват и т.н. Всичко това съществува и в „Иванов“ - и особено тези черти, които Чехов завинаги ще „внесе“ от белетристичното си мислене и в драматургичното: времето се белетризира, между действията ще минават седмици, месеци или години (четвърто действие тук ни прехвърля чак след смъртта на болната съпруга).

Но и в тази пиеса съществува онази особеност на Чеховата драматургия авторът да предоставя възможност на всички персонажи да се изявят така, че покрай тях да могат да блеснат – независимо от обема на ролята си – и... играещите ги актьори. Чехов винаги поставя такова прозорче.

Без значение ранна или късна, с повече или по-малко персонажи, целеустремено или синкопирано, това е литературният свят на Чехов – имението някъде на село, населено с „бившите“ хора, лекар, управител на стопанството, картаджийското ежедневие на околийското общество, скуката, меланхолията и болестите на господарите, умората на съпрузите, бързо изстиващите страсти и декларации.

Да гледаш актьорска игра, релевантно насочена спрямо описваната епоха, още повече, когато епохата, която искат да ти демонстрират, не е тази на режисьора или публиката, а на драматургичния източник – винаги е интелектуално удоволствие. Друг ефект от подобен класически постановъчен подход е, че зрителят гледа познати или не артисти, ала сякаш наблюдава архетипове артисти; в конкретен актьор (напр. Ивайло Христов) сякаш вижда не единична и индивидуална, а на поколения актьори игра с целия техен натрупан майсторлък, ритмика и прочее тънкости на превъплъщението и владеенето на сцената. Наистина удоволствие.

Между другото, доста сух и блед декор (дано да е от гостуването).

Обаче вярната на оригиналната епоха игра има и подводни камъни – в този случай това са монолозите (на лекаря резоньор и на Иванов, централния персонаж). Тук една съвременна интервенция би била по-подходяща – можеше да се мине и с частично изиграване (съкращаване под формата на сумтене, откъслечни фрази и изречения, ключови думи, сноване напред-назад, ставане, сядане, замръзване и хиперактивност... – а най-вече монолог към себе си, а не към публиката), а не с пълното дословно изговаряне. Може би щеше да поразчупи и равноделния ритъм, пък и Малин Кръстев нямаше да се мъчи толкова накъде да си гърчи лицето в кулминационния монолог, па да си държи гласа някъде между дрезгавината на плача, стиснатото гърло и обичайния му тембър.

И все пак, слава богу, че Стефан Мавродиев е искал да ни покаже какво всъщност могат да правят на сцената не концепциите, а артистите.