Събрани web съчинения
За контакти:
Театрална и филмова критика
Брадвата чака своя стопанин – включително и на варненския театрален фестивал
Писано за "Градското списание"

Като всяко нещо, на театър отиваш с (не)определени предварителни представи. Аз, наопаки, предпочитам да не знам нищо нито за постановката, нито за текст и автори, нито за театър, актьори и режисура – това е лесно постижимо, когато ходиш на фестивал, например. Предпочитам така, понеже ми помага в херменевтиката на интелектуалната игра, каквато е анализът „на живо“. Пък и така си по-честен (и независим) към себе си в заключенията и (не)харесванията си. Но за спектакъла „Светлото бъдеще на битака“ от основната програма на Международния театрален фестивал нямаше как да отида „на чисто“ - понеже знаех и/или предполагах няколко неща.

През 2015 г. тя получи „Нобел“ за литература. Тя е родена 1948 г. в Украйна, израсла в Беларус. Разбира се, опозиционна е на сегашния руски режим (иначе как ще получи нобеловата, казвам го без ирония). Светлана Алексиевич е журналист и всъщност е писател документалист. Тя създава книгите си на базата на интервюта, като ги оформя в публицистични разкази (коментар + цитат + описание обстановка и обстоятелства). През годините основните й три теми са (1) за участието на съветските жени (украински, белоруски, руски и т.н.) във Втората световна война (У войны не женское лицо, 1985), (2) за чернобилската катастрофа (Чернобыльская молитва, 1997), (3) за съветската и постсъветската епоха и хора (Время секонд хэнд, 2013). Следователно, мислех си аз на отиване, ни очаква по всяка вероятност вербатим спектакъл. Как ли ще е организиран изходният материал? Ще има ли драматургия?

Отварям една скоба за т.нар. вербатим спектакъл. На миналогодишния театрален фестивал във Варна (2016) бе поканен шуменският театър с постановката „Оттука започва България“. Материалът за него е взиман от натура – интервюта на съвременни шуменци, някои от тях – от улицата, и след това актьорите изиграват съответните монолози и т.н., според избраната концепция. Получава се нещо наистина натурално и специфично, във всеки случай бе сполучлив експеримент.

Друго, което знаех, е какъв вид монолози мога да очаквам от книга на Светлана Алексиевич. Понеже от фронтовата („Войната не е за жени“) съм превеждал откъси от руски език, година преди да излезе книгата ѝ и на български. Тя ползва несложен и лаконичен журналистически стил, рамкира своите впечатления и перипетии преди достигането на интервюто, след това ни препредава разказа на събеседника си, начупвайки го понякога тематично на няколко части. Като цяло не коментира агресивно политически и нравствено, но с точните думи. Следователно, мисля си аз, може би ще имаме „хор“ под формата на персонаж журналист интервюиращ (имаше наистина)?

И третото, като предварителна нагласа, бе „Сфумато“. Известно е, че това театрално студио обича да провокира, че ако пожелае, не се съобразява с естествения език или игра, разчита много и на репетициите (тоест на съавторство на цялата трупа), за да изгради театралния факт, използва като сценичен материал различни области, включително неезикови. Но пък, казвах си по пътя, режисьор е обичаният и уважаван Иван Добчев. Най-хубавата постановка на Чеховия „Вуйчо Ваньо“, която съм гледал, бе преди 20 години в Народния театър (Сцена на IV етаж) – именно негова. Но: какво ще е посланието, което ще се преследва с материал от такова естество – спомени и изповеди на хора, които са живели в две различни (имперски) епохи, които са сринали миналите си възгледи и същност, за да заживеят в новата, сегашната епоха, която задължително ще ги разочарова и вбесява? Не съм чел книгата „Време втора ръка“, така че очаквах да видя и някои потпури от това, което съм пропуснал.

Като влязох в салона пет минути по-рано, актьорите бяха на сцената – тоест по замисъл те посрещат публиката вече на местата си. Типичната вехтошарска черно-бяло-сива обстановка на сцената, има си хас да ги няма и портретите на вождовете, размъкнати дрехи. Отпред по цялата дължина на сцената нещо е покрито с найлон.

И все пак, нека поразсъждаваме заедно: как може да се „качи“ на сцената документален материал? (Освен това в случая със Св. Алексиевич имаме и втора трудност, понеже изходният текст е вече обработен, редактиран и концептуално препремислен и осмислен, а не суров материал – ако се работи със суров материал, е значително по-лесно за интервенция.) Има няколко подхода, които ползват драматурзите. Единият е да заложиш конструкция, някаква парадигма, която да даде първоначалния тласък и рамка. Представете си, че искате да направите спектакъл с герои световните тирани в човешки история. Самият факт, че ги събирате на едно място, че трябва да изнамерите причина за това (представете си, че са поканени в токшоу на онзи свят и чакат в апаратната) и отделно да ги групирате, защото те имат по-малки или по-големи допири по диференциалните си признаци... това само по себе си носи послание и смисъл, към него вече ще полепвате документалния разказ или цитати. Друга възможност е да изровите от документа герой или история, която да стане водеща (поне до кулминацията) – а покрай нея по лъжичка да пускате по нещо от епохата, да запознавате публиката и с другите персонажи, да не наливате с черпака количество като за лъжица; причина за този подход е публиката и нейният обем на пропускливост, както и времето за обработка на предлаганата информация (а в документалистиката има огромно количество емпирична информация, която е реална препратка към исторически реалии, затова на човек му трябва физическо време, да си довърши сам асоциациите). Има и трети подход, чисто художествен – да драматизираш не, а да напишеш своя пиеса.

Именно липсата на драматург (като катализатор на идеи и предложения, а не като евентуален автор на пиеса – последното е излишно) е първото, което си личи в спектакъла на „Сфумато“ по публицистично-документалната книга на Св. Алексиевич.

Най-общо схемата на около час и петдесет минути игрово време видях така:

1. Многогласие в пролога (около половин час). - Всички актьори са на сцената, всеки за себе си.

2. Преливане (преход?) от многото гласове и фокусиране върху конкретен персонаж (разказ), макар и озвучаван все още от няколко актьори (но със сходни характеристики – напр. по пол). - На сцената са по групи, като взаимодействат и се взаимозаменят в сказа.

3. Едногласие (след средата до края) – съсредоточаване върху конкретен разказ (най-разгърнатите са два) и разиграването му. - На сцената имаме водещ актьор и около него камерно присъствие, но само на лица, които са съотносими към мизансцена на монолога (и, да речем, функционират като негово ехо).

Следователно, от полифония се върви към монофония, като тематично се ползват смислови ядра и дихотомии (поне доколкото си спомням на прима виста):

• Хомо советикус – това включва съчетаване на реплики на разни хора, които говорят за времето (и себе си в него) на СССР и веднага след това; характеристика на епохата и нейните хора; ПРЕДИ и СЕГА; бит и небитие – от комуналките до лагерите; смисълът преди (напр. на медалите, партийната книжка) и сега (напр. цената им на битака); и т.т.н.

• Палачи и жертви – с намаляването на полифонията (и политемията същевременно) се оформят двата гласа: на жертвата и палача. С последния и се завършва.

А в тези тематични танкове, казахме, се вмества значително количество теми и мотиви от две епохи на една империя, именно съветската.

Така описано, изглежда подредено, интересно. Но дали на публиката й е интересно – дали слуша спокойно, дали разбира всичко, дали реагира на ставащото на сцената, дали си тръгва след определен „толеранс“ от време, дали... дали... Няма да отговарям на тези атестационни индикатори, ще приключа набързо с някои проблемни кръгове.

Многото „гласове“ произнасят реплики, които реферират към събития, факти, личности, обобщения и мн. др. за период от едва ли не цял век, включваш поне две епохи (в центъра е СССР). Това, когато се представя за половин час с постоянен темп на изговор без паузи по един и същи начин (с лице към публиката) и без сценично илюстриране, е предизвикателство не само за актьора, но и предимно за публиката. Добавете, че става въпрос за постоянни антитези, за провокативни изкази, за скокове от 37-а година към перестройката и сетне към постсъветската епоха, които и за подготвен историк ще изисква еманципирана съсредоточеност. Това, едно, е трудно смилаемо. И втори аспект. То изисква определена публика. Малките възрасти не могат да се ориентират в това, което се говори – те нямат опита, нито познаването за епохата и за онези хора в СССР (което не е еквивалентно на хората и на това, които е (било) в България). А още повече когато е до невъзможност компресирано. Тях може да ги провокириш единствено с разтърсващо съдържание. Апропо, в спектакъла две трети от състава е от млади хора, на мен напр. ми бе любопитно какво точно те разбират, въпреки преминатата подготовка и брой представления досега. За сметка на това възрастните актьори бяха автентични.

Сравнено модерно, прологът протича като съвременно руско токшоу (аларма и викове от всички страни, полемичен устрем – пуснете си довечера Первый в праймтайма). Или още по-модерно казано, това е един документално-исторически чат (много и разни гласове и теми), който изтощава и пренасища, но спира навреме.

И тогава, след рецитацията (естрадното) започва и театралното – започва с повдигане на найлона на авансцената. Под него е декор на пазар, битак, който преминава в антиквариат – продават се споменатите в миниисториите дотук ордени, томове енциклопедии и пр. - всичко онова свръхценно преди, което е исторически куриоз сега. И се появява най-сетне цвят – червеният. На това единствено място (когато героинята се възмущава, че партийната книжка сега се продава и то не за какво да е, а за... долари) варненската публика реагира спонтанно – това може би бе единственото място, което намери близост между образа, който създава спектакъла за онова време (а той е предимно съветски и руски), и визията (опита?), който имаше конкретната за това представление фестивална публика.

Да отворя скоба и за публиката. Имаше субтитри на английски език. В последния момент влязоха доста чуждестранци, явно някои трупи от другите програми на фестивала. Българската публика (като изключим театралите и тези 20-на души, които си тръгнаха, не издържайки) бе очевидно подготвена и издръжлива.

Има един способ да разберете дали един спектакъл увлича, много е лесен. Просто обръщайте внимание сам на себе си на това кога, колко пъти (и, ако може, защо) си поглеждате часовника. По тоя метод диаграмата на спектакъла ми изглеждаше така: в първата половина си гледаш часовника поне два-три пъти. Увлечението започна след средата. Когато вербатим похватите бяха загърбени и се използваха повече традиционни. Тогава по-отчетлив централен образ става възрастната жена – ЖЕРТВАТА, около която се въртят младите жени и от време на време щафетно поемат репликите й. Тоест тук имаме мултиплициране. Имаме и театрално изобразен влак (пътуване във вагон). Същото става и когато синът на жертвата (дано не бъркам много, пиша по спомен) поема разказа (предавайки си цигара, тогава мъжете поемат щафетата на разказа; жените са слезли от сцената). Така се оформя почвата за посрещането на последния епизод (най-накрая има и епизод) – последният откровен и ужасен по съдържание, а диалектичен по същина монолог е на възрастния ПАЛАЧ (той разправя за деянията си ТОГАВА, но в житието си СЕГА, посттоталитарно). Тук вече съпровождащите актьори ще работят по фона, а няма да дублират образа (гласа) на персонажа. И тук именно иде моментът – в последния половин час забравяш да си гледаш часовника и следиш увлечен живата сцена; това все пак е Иван Добчев.

А в края звучи и се повтаря репликата на палача:

– Брадвата чака своя стопанин.

И спектакълът завършва с думата „смърт“, натъртено (акцентирано).

И остава може би най-трудният, но задължителен въпрос.

За кого е предназначено, за коя публика, това представление? Съвременните онлайн русофили биха били (особено ако са организирани „случайно“) способни да потрошат даден салон. Те ще питат (и не само, разбира се): Какво се цели? Какъв образ създава? На кое общество? Или на даден народ, на дадена съдба? Чия е тази брадва? Това провокация ли е? Към кого, за какво и с какъв краен резултат? - Нефундаменталистите пък ще питат: Е ли това реален образ и няма ли всяка територия и население своите падения и ужасни исторически премеждия? Това е опит за универсален модел ли е и ако не, то само руснаците ли...

Преди да се тръгне към отговор на такива въпроси, моля, имайте предвид и фактите: това представление представя един културен факт, който Европа е отличила дори с „Нобел“. И, второ, помислете: комай авторът на книгата е на практика на първо ниво адресат на повечето от тези питанки и чуденки.

Аз очаквах заглавието на спектакъла да бъде цитат от източника. Не чух такава реплика. Избраното заглавие е оценъчно-обобщаващо, възможно е да е отразявало предни акценти в предни етапи от създаването на представлението. Но е станало неподходящо. Логичното (и доста по-впечатляващо откъм чисто рекламно напр. въздействие) заглавие на спектакъла според видяното от мен е репликата за брадвата, която протяга ръка и към бъдещето (сиреч отваря всеобщото послание) и затова за компенсация я извеждам в заглавието на настоящата бележка.

g
t
f
07.06.2017 | Знаци: 13209 | Прегледи: 98 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още