Ан Това се събуди и разбра, че сънува. По какво разбра?

Будилникът звънна точно в 9.30, тя уж стана да си мие зъбите, а пък започна да пие кафе. Уж го изпи, ама като рече да измие чашата, от мивката потече кафе. И тя изми чашата с кафе, изплакна я с кафе и хич и не се сети да удари един гълток. Сложи чашата да съхне, тя се търкулна и падна в мивката. Обаче се счупи, преди да падне, а като падна, остана здрава.

Нейсе, Ан Това махна с ръка и се запъти към тоалета. Влезе и седна на табуретката в стаята.

– Какво става? – стресна се майка й и уплашено вдигна глава изпод одеялото.

– Изглади ли ми тоалетната хартия? – смотолеви Ан.

– Какво!?

Ан Това усети, че нещо не е наред. Уж е така, ама не е така.

– Нали вчера ти казах да я изгладиш ти? – погледна я с лошо майка й.

– Няма да гладя… ти за какво си?

– Моля? – майката скочи. Нощницата й запърха като пеперуда. – Аз за какво съм ли? Аз съм те създала от парче месо… Да ми помагаш уж! Коскоджамити мома за женене станала, а да шета…

– Няма да шетам. Аз си имам друга работа.

– А аз каква работа имам? Да готвя, да гладя, да пера, да чистя къщата, вас да обличам, на баща ти да угаждам, а освен това… и на работа да ходя!

– Оф, чувала съм го това. Връщаш се каталясала, пък ние – мамо, опра ли, изглади ли, наготви ли…

– Чувала си!… Гавриш се с мене! – кресна жената. – Аз да ви раж…

Крясъкът й мутира, изтъня и избухна в ридание. Ан Това пак махна отегчено с ръка и излезе от стаята.

– А твоята работа каква е? – чуваше се неразбираем глас отзад. – Да ходиш в ателието и да мацаш, стържеш, лепиш, скулптурираш, да… Ох… – утихна изведнъж гласът. – Твоето е напред, свърши веднъж училище и ще видиш…

Но Ан не го чу. Тя го знаеше. А не го чу, защото, като излезе, се озова пред ателието. И ни в клин, ни в ръкав брат й мина покрай нея. Студент.

– О… Пак ли ще мачкаш глина, краво? По-добре иди мачкай тесто, печи хляб, а не глина, стържи картоф, а не гипс, затваряй компоти, а не бъркай препарати… Тъй поне гладна няма да останеш. Скулпторите, те… са като скулптурите: вечно недодялани! – той се захили на каламбура си толкова неприятно, че и на Ан й стана страшно неприятно – сякаш устата й имаше вкус на хлебарка – и така, с хлебарка в уста, влезе в ателието и видя Росито.

– Здрасти, Ан.

– Какво правиш тук? – Ан все още не изплюваше хлебарката.

– Дойдох да си взема работите… за изложбата.

– Няма смисъл. Нямало вече място.

– Как… нямало?

– Така. И моите не ги искат.

Росито направи крачка назад. Погледът й се съсредоточи, чупката между веждите се задълбочи и тя понечи да преглътне, но не успя. И почна да си събира инструментите и материалите.

– Какво правиш? – Ан Това донякъде беше изтикала хлебарката и сега тя се подаваше почти цялата от устата й и аха-аха да падне. Но не падаше. – Какво правиш? Събираш си нещата? Няма място, казаха ми го вчера.

– Минах… през залата… преди да дойда – с тъпо усилие каза Росито и след пауза от нежелание довърши: – Подреждат изложбата. Твоите работи ги бяха подредили.

– Е, добре де! Имало място за една статуйка само. И то малка! И избрали моя. Твоите са все големи!

Росито дълго мълча, докато напълни чантата. После взе в една ръка чантата, в другата – две женски фигури от гипс и гърбом съобщи:

– Моите не са ги виждали. Затова дойдох. Да ги взема и да им ги покажа.

Хлебарката падна, Росито хлопна вратата, а Ан се втурна след нея, но като излезе, пак се озова в ателието, пак излезе и пак се озова в ателието. Заболяха я краката и тя се хвърли върху тезгяха, грабна глина и почна ожесточено да мачка. Мачка, мачка, мачка, мачка, затвори очи и мачка, отвори очи и… На тезгяха се появи една усмивка. Глинена усмивка, неприятна усмивка. Грозна. Усмивка на хлебарка! Не! Юдинска усмивка… Точно така! Усмивката на Юда!…

… Точно в 9.30 будилникът звънна. Ан скочи.

“Какво беше това?” – примижа тя на светлината от прозореца.

Примлясна няколко пъти, погледна пак часовника, чийто звън замираше, и флегматично се протегна. Натисна копчето точно когато звънът спря.

“Сън беше.”

Ан стана и тръгна към банята. По пътя реши да си сложи кафе и отвори вратата на кухнята.

“И какво сънувах?”

Спря. Нещо се въртеше из главата й. Някакъв спомен. Но не можеше да определи дали е спомен от съня или от вчерашния ден. Махна с ръка.

Отвори шкафа и извади кафето. После захарта. Ръцете й бяха пълни, но тя реши да вземе и лъжичка. Взе я и реши да вземе и чаша. Взе я и с всичко това в ръце направи крачка към печката, захарницата се изплъзна, Ан посегна да я спре с ръка, но изтърва чашата и тя се раздроби на плочките. След нея издрънча и лъжичката. Ан изпуфтя, остави захарта и кафето на плота, клекна над чашата и хвана глава с ръце.

“Юда!” – сети се изведнъж. Юда имаше връзка със съня. Ама какъв Юда, какво – Юда?!

– Браво, Ани – стресна я гласът на майка й. Тя стоеше до вратата, скръстила ръце и поглед. С крива усмивка. – Ние ще купуваме, ти чупи.

Кривата усмивка съвсем се изкриви, а Ан я гледаше сляпо. И й светна.

– Усмивката на Юда!

– Какво?!

– Нищо, мамо… Сетих се нещо.

– А да изгладиш вчера сети ли се? – надъхано рече жената.

Ан Това сведе поглед и засъбира парчетата порцелан.

– Сети ли се, те питам?

– Не.

– Защо?

Ан се изправи:

– Нямах време.

– А да трошиш имаш време. И да се цапотиш долу в ателието имаш време! И да писукате цял ден със съученичките също имаш време! А да изгладиш пет парцала – не на мен, не на брат си, не на баща си – твои пет парцала да изгладиш, нямаш време, а?

Лавинообразните изречения я притесниха. Тя измънка:

– Добре.

– Какво добре! – майката вече нямаше спирачки. Освен децибелите, покачваха се и честотите. – Какво добре, бе, момиче? Вече си пълнолетна и можеш сама да си създаваш условия, но ти не само не ги създаваш, ами и всичко наготово чакаш! И не само чакаш, ами и не помагаш! Нищо не подхващаш! Ами че аз не съм длъжна на всички ви да угаждам! Какво по-напред? На работа ли да ходя, дрехите ли ви да пера, за ядене ли да се тормозя и кахъря…

– Добре, мамо. Ще изгладя.

– Какво ще изгладиш!? За моето спокойствие някой еня ли го е? Не мога минута да си почина, без някой да ми намира работа. Брат ти като задължение ми я приписва робията ми към вас, а вашите задължения какви са? Значи аз мога да имам задължения, длъжна съм за всичко, а вие: Ако поискам, То си е моя работа, Сега не ми се прави това, не ми се прави онова… А да лежите ви се прави! Пристигам пребита от работа, а баща ти се излегнал – взел си приспивателното – и ми крещи: Къде ми е чорапът, къде ми са гащите, защо не е изгладена носната кърпа… Аз идвам, прогизнала от дъжда, натоварена с картофи и лук от дядо ти и баба ти и ми иде не да умра, а час по-скоро да умра, а той… ш-ш-те…

Майката закри очи и замръзна. Ан стоеше с останките в ръка и гледаше надолу. Нещо капна по ръцете й. Тя бавно остави парчетата и бързо вдигна ръкав към очите си. И погледна майка си.

– Добре, мамо. Ще изгладя. И ще наготвя. Само че след малко – долу в ателието ще ме чака Росито, да й дам нещо и идвам.

Майката се извърна рязко и чехлите й бързо изтрополиха към банята. Ан Това се наметна и излезе.

Пред вратата на ателието някой я тупна по врата. Тя се обърна.

– О-о, краво! Здрасти!

Беше брат й. Студент.

– Здрасти, батко.

– Пак ли долу? Още ли се занимаваш с глупости?… Пардон – ти твориш! И как върви дялкането?

Ан погледна надолу и се намуси.

– Не казваш… Скулпторка, значи, а?

– Не.

– А какво?

– Нищо.

– Бре, че много сте честолюбиви вие, творците! Страшна работа. Добре, добре, влизай, да не изтървеш музата.

Тя хвана бравата.

– Ти вместо да твориш, краво, по-добре иди да ториш!

Брат й си пое въздух, за да се изсмее на каламбура си, но Ан със светкавично отвращение влезе и затвори вратата зад гърба си. Смехът остана навън.

А вътре седеше Росито и я гледаше, сложила ръце на колене.

– Здравей, Роси. Какво става, защо стоиш? Занесе ли си работите на изложбата?

– Няма да ги нося – Росито гледаше право в една точка. Тъжно.

– Защо, Роси?

– Няма значение.

Ан Това се замисли. По-скоро – не мислеше нищо, а стоеше замислено.

– Нямали място.

– Къде нямали място?

– На изложбата. Аз минах току-що. Подреждаха я. И ми казаха да не нося.

– Глупости! Кой ти каза?

– Твоите са там. Подредени.

Ан излезе от вцепенението. И потръпна:

– Бързо, тръгвай, ще си ги взема и аз! Не може то така…

Росито стана бавно. Ан пак се вцепени.

– Не, Ани, няма да ги вземаш. Ще ти се разсърдя.

– Аз ще ти се разсърдя, Роси! Какво си се… отпуснала! Отиваме.

Ан тръгна смело към вратата, отвори я, обърна се, за да подкани Росито, отвори уста и застина така. Росито държеше в двете си ръце двете си женски фигурки от гипс и гледаше Ан. Изведнъж побледня и Ан Това – от изненада и от някакъв страх – се хвърли към приятелката си.

Късно. Гипсът се начупи на парчета и парчетата се подгониха по пода. Ан инстинктивно се наведе, несъзнателно засъбира парчетата, а вратата се хлопна и Росито избяга.

Тя седна на пода и дълго стоя така.

“Защо, Роси?”

По едно време й се стори, че някой я гледа. Обърна се към вратата. Нямаше никой.

“На изложбата, бързо!” – профуча й през мозъка и тя се хвърли. Но не към вратата, а към тезгяха. Взе парче глина и трескаво започна да го мачка.

Мачкаше, а от глината изскачаха искри. Ан с усилие затваряше очи, стискаше ги, докато те сами, като с пружинки, не се отвореха. По обяд дойде баща й да я вика да хапне. Тя мачкаше. А глината губеше очертания пред погледа. На моменти тя застиваше и оставаше така много минути – с ръце в глината, с втренчен поглед, с мисли за това, че в момента нищо не мисли. А трябваше да мисли. И пак почваше да мачка. Следобяд дойде майка й. Искаше да хапне нещо. Мълча повече, отколкото стоя. Излезе и се върна със сандвич и пак излезе. На пръсти. А мачкането продължаваше и река-полека, привечер, Ан започва да осъзнава какво точно иска. Иска да извае нещо. Мачкането спря и след час-два в ръцете й цъфна усмивка. Ан трескаво я довършваше изведнъж скочи.

“Ами да! Усмивката на Юда! Господи! Сънят! Накрая аз направих скулптура! Усмивка на Юда! А преди това…”

Погледна към усмивката. Това беше друга усмивка. По-болезнена, страдаща усмивка. Но топла. Добра усмивка. Тиха и ненатрапваща се. Бледа. Дали беше изобщо усмивка?

“Но онова беше друга усмивка! Онова беше Юда, това е сякаш… сякаш… Исус. Да. А онова… вчера… Вчера?!… Юда, юдинска… А преди това?”

Спомни си! Преди това: Росито, после брат й с простотиите, после майка й. А първо чашата! Да, в съня беше се счупила първо чаша за кафе!

Ан се огледа изплашено, сърцето й бързо, бързо затупка, тя се задъха – а стоеше на място – и изхвърча навън. Пребяга до горе.

У тях нямаше никой. Бяха излезли някъде. Ан се строполи на дивана и се сви на кълбо. В главата й бучеше, но точно това я отпусна. Главата я заболя страшно, но тя се изправи със стегнато, но успокоено лице и отвори хладилника. Яде много. Накрая я заболя и стомахът, стана й тежко, доповръща й се, краката й омекнаха и тя си отиде в стаята и бързо си легна. И веднага се унесе.

“Странно…”

В унеса си се сети, че не си е навила будилника за утре, за 9.30, и точно тогава той зазвъня.

Уж спеше, а пък стана и хукна да си прави кафе.

“Сега трябва да счупя чаша!” – Ан се зачуди на тази си мисъл, но пък усети нейната непоколебимост и задължителност и затова, като взе чаша в кухнята, стоя и я гледа повече от пет минути.

“Хм.”

Накрая реши да сложи кафето, пристъпи към печката. Пред погледа й се мярна нещо черно – стрелна се в краката й и изчезна някъде под мивката.

– Хлебарка! – изпищя Ан, отскочи назад, ръката с чашата се удари в хладилника, чашата отхвръкна и стана на сол.

Ан Това поклати глава.

“Сега – майка ми.”

Майка й я нямаше в спалнята, нито в банята. На Ан й се стори, че чува шум от балкона – шум нямаше, но на нея й се искаше да чуе – и тя се упъти натам. Майка й простираше.

– Добро утро – каза Ан бодро.

Майка й я погледна и закачи два чорапа.

– Простираш ли?

Майка й закачи сутиен. И каза:

– Простирам. После ще гладя.

– Ох, извинявай, аз вчера щях да гладя, ама… Аз ще изгладя.

– Върши си твоята работа.

– Не, аз ти обещах.

– Благодаря, няма нужда.

Ан искаше майка й да се успокои и това още повече натягаше положението. И Ан не издържа:

– Добре, какво мога да направя, мамо? Бях се приготвила, ама точно тогава ми се обади Росито, че…

– Ако не беше Росито, щеше да е Юлия, ако не беше Юлия, щеше да е Кремито, ако… Махни ми се от главата.

Майката направи отхвърлящ жест и дъщерята се намръщи:

– Ти какво искаш сега?

– Аз ли какво искам! – майка й се обръна и настръхнало я изгледа.

– Чакай, мамо, знам какво искаш. Да мислим за тебе, да не носиш това бреме, тази… робия, както ти казваш. Добре, ама как по друг начин искаш да стане? Нашата възраст си желае своето. Аз не мога да готвя, да пера, да гладя наравно с теб, защото не мисля за това. Ако мислех, щях да го правя. Твоята възраст пък е такава. Ти мислиш за домакинството и то ти тежи. Ами че на всеки му тежи това, което върши! Само че докато извън къщи всички си вършат работата, така, по задължение, то вкъщи се оказва, че задължението се стоварва единствено върху теб. И това те дразни. Но какво да се прави?

– Какво ли, момиченце? Ще видиш ти, като…

– Като стана на твоите години! Ами че разбира се, мамо! Нали това ти обяснявам! Тогава вече ще мисля и… Хм. Освен това сега е най-тежкият период на твоите години. Когато сме били малки, ти си ни управлявала и контролирала, ние сме живели с твоя ритъм на живот – когато мама обърне внимание, тогава децата могат това, могат онова. Дотогава – всеки да си оправи леглото, да облече там каквото трябва и ако е гладен, да чака. Защото мама е на работа, е заета, е уморена и прочие и сега не може… И това е толкова естествено! Но вече ние не сме деца, вече сме големи хора, които имат собствен ритъм на живот, който няма нищо общо с твоя… И ти се чувстваш изтикана. Чувстваш се слугиня. Да ни шеташ е за теб задължение – задължение, но вече не само като дълг, а и като принуда… Точно защото ние сме големи и можем да се грижим сами за себе си, но не го правим… Ама не сме още толкова големи, мамо! Не сме! Излезем ли от къщи, тогава ще сме големи! И тогава няма да се чувстваш слугиня. Ама ще бъдеш сама. Няма да има за кого да шеташ и кого да гледаш освен себе си…

– Сякаш брат ти слушам!

– Докато дойде време ние да те гледаме. А през това време, мамо, ние ще бъдем мами и ще имаме същите болки като теб сега. Но ти няма да ги имаш, затова изживявай ги, докато можеш…

– Моля ти се, Ани – прекъсна я майка й отривисто, но тихо. – Остави ме на мира. Прави, каквото щеш, само ме остави…

“Брат ми! Да! Сега него трябва за срещна!” – мислеше Ан Това през това време. Не можеше да разбере откъде идва тази увереност за това, което щеше да се случи. Откъде тази увереност, че в момента ще се случи точно това и това? Да не би пък да се е случвало вече?

С такива мисли тя излезе и спря пред ателието. Брат й го нямаше. Влезе. Нямаше никой. Излезе. Тръгна към къщи и тогава вратата на ателието се отвори и отвътре се появи брат й. Студент.

– Аз сега влизах, ама… те нямаше…

– Бях се скрил, краво… Нарочно. За да те стресна – ама ти излезе бързо-бързо…

Ан мислеше.

– Какво, не вярваш ли? – брат й за миг се смути. – Ходих до кенефа… Мързеше ме да се качвам горе и…

Ан мълчеше и мислеше.

– Виж какво, краво, това помещение е по-добре за градски кенеф да се използва, отколкото за такива празни работи… Дялканици, дивотии…

Ан го гледаше, мълчеше и мислеше.

– Знаеш ли от какво е произлязла думата “ателие”? А?

– Не.

– Слушай! Минал един човек край стая с художник в нея, отворил вратата, надникнал, видял художника и възкликнал: “А! Теле!” “А! Теле!” – и оттам “ателие”! – каза брат й и се засмя. От смеха нищо не излезе.

– Защо правиш така, батко? – продума тя.

– Какво?

– Заяждаш се, обиждаш ме. Ти ме предизвикваш. Предизвикваш ме да ти отговоря, знаеш, че не мога – тоест мога, но лошо. Знаеш, че ако заговоря, ти ще ме надприказваш, ще преобърнеш думите ми и ще ми се присмееш по-жестоко. Така, че да ме заболи. Аз затова мълча, но ти защо, защо…

– То си е моя работа.

– Да. Ето сега. Влизал си в ателието, за да разглеждаш скришом, за да можеш хем да си наясно какво правя, хем да оставаш равнодушен… Всеки си има своето занимание, ти също, и всяко занимание е пълноценно, щом е естествено и искрено, но ти защо се отнасяш така към моето? А то не е отношение към заниманието, а към мен…

– То си е моя работа.

– Да.

– Много ти здраве – махна с ръка той и изчезна.

Ан Това влезе в ателието и след миг вътре нахлу Росито.

Росито се беше задъхала, червени петна бяха избили по бузите. Тя изчака да й се успокои дишането и, както винаги, спокойно каза:

– Идвам от изложбената зала. Нямали място. От четирите ни скулптури – двете твои и двете мои, искали да остане само една. Викат ни.

– Твоите са тук. Още не са ги виждали.

– Да. Ще ги взема и ще отидем. Нали?

Росито видя, че Ан иска нещо да каже, но го задържа, и веднага реагира:

– Нищо няма да нося. Нека сложат една от твоите, Ани.

– Глупости, Роси. Вземи ги и ги занеси, но аз няма да дойда. Ще им кажеш, че се отказвам… Или не – и аз ще дойда с теб, за да си ги взема.

– Тогава и аз няма да участвам – твърдо каза Росито и седна на един стол.

Двете седяха и не се гледаха. Мина доста време. Лицето на Росито беше неподвижно, тя беше отпусната. Ан Това седеше също отпуснато, но очите й блестяха.

– Роси – каза тя тихо. – Хайде занеси ти, ти имаш повече нужда.

Росито я мерна въпросително и пак застана като преди, но някак по-напрегнато.

– Ние учим в изобразително училище – продължи тихо Ан, – но естествено не всеки от нас може да рисува. Това е дарба, а всяка дарба си има своите граници, отвъд които не може, просто не може. Ето виж Вероника, Юлия – те просто не могат да рисуват… Ти можеш Роси, но не чак толкова. И го знаеш… Рисунката ти не върви, затова се залови за скулптурата. Като удавник. Вярно, с нея п? можеш да минеш. Както казва брат ми – един пирон да направиш и него можеш да представиш за женска фигура. Обаче… Обаче… Сега като завършим училище, половината от класа няма повече да пипнат боите. Защото нямат нужда от това. Защото не ги влече, а само училището ги е принуждавало… Аз не мога да спра, аз ще продължавам, така че една училищна изложба не е за мен цел, те ми предстоят, но… Тя е за тези, на които това ще им остане, Роси, това ще си спомнят – “аз, като бях в изложбата, моите неща”… Участвай, Роси. Ти трябва да участваш… На мен ми е… все едно…

“Колко са ми разбъркани мислите – мислеше си Ан Това, докато говореше. – Ох, но това ще я обиди!”

Росито си прибра бърза нещата в чантата, взе две женски фигури от гипс и също ги хвърли в чантата. Чу се трошлив звук.

– Роси, да не ги счупи! – скочи Ан и застана със свито изражение пред нея.

– Не.

– Чакай, Роси, днеска нещо ми става! Не ме слушай!

Росито се спря на вратата и се обърна:

– Иди по някое време да си вземеш едната фигурка, Ани. Чао.

– Усмивка, усмивка… – едва прошепна Ан и се отпусна пак на стола.

Главата й беше празна. Толкова празна, че никакъв опит за съсредоточаване не би я напълнил. Ан Това даже имаше чувството, че в нея са останали едва две-три мисли и желанието й да ги съедини само ги караше да се въртят, премятат и гонят нейде из черепа. Все пак Ан реши да направи нещо и стана. Очите й фокусираха бравата на вратата и тя реши да излезе. Тръгвайки, се спъна в стола, очите й фокусираха тезгяха и тя реши да отиде при него. Повъртя поглед, докато не забеляза глина. И тогава реши да работи.

Мачкаше глината безсмислено и безмислено. Нищо не се получаваше. “Трябва да извая усмивка!” – най-сетне нова мисъл цъфна в черепа й и изведнъж тя с ужас усети как мислите й почнаха да прииждат, да се строяват и да чакат зараждането и раждането си.

“Какво става? – облегна се Ан. – Какви бяха тези усмивки? Откъде? Та може ли да се направят усмивките на Юда и Исус? Как? Каква различителна чупка да им изрежа? Вчера в съня – Юда, вчера в… Ох. Кога съм ги правила всъщност? Какво ми става?”

Ан се наведе напред и челото й опря в глината.

“В съня бях със всички на нож. Скарах се с майка, лъгах Росито. И накрая – Юда. После пък бях мека… като глина! Който ме хванеше, все ме мачкаше по свой образ и подобие и аз приемах да бъда всички тях. Поглъщах острите и неравни места у тях… и явно оттам… Мълчах, понасях, разбирах и – хоп – Исус. Усмивка на Исус.”

Ан се изправи и бавно се зае отново с материала.

“Но това са глупости! Юда – Исус. Измишльотини. Това са универсални противоположности. Каквото и да ми се случи, съзнанието ми винаги може да го сведе до такава проста антитеза. Юда – Исус. Ами че то всичко е Юда – Исус. Всичко е така и така.”

В ръцете й глината продължаваше да се превръща в глина.

“Да… Явно има връзка между това, което ми се случва, и това, което правя тук… с тая глина. Сънят беше грозен. Резултат – усмивка на… После бях така състрадателна и ръцете ми ме направиха Исус.”

Тя погледна ръцете си.

“А сега?”

Тя погледна глината.

“Сега каква ли усмивка би излязла?”

И се започнаха мъките. След първия час излезе нещо като сандвич. След втория – клейма. Заредиха се ютия, отворена книга, зинал портфейл и какво ли не – даже и бикини под формата на усмивка. Но усмивка не излизаше.

“Защо не става! – озверяваше се все повече Ан Това. – Защо, защо не става тая проклета усмивка! Какво сложно има да направя някаква си тъпа усмивка!”

Но усмивка, дори и тъпа, не се получаваше.

– Но какво очаквам аз да стане? – извика Ан и от рядкото движение главата й забуча.

“Какво очаквам да стане?!”

Ан се изправи.

“В мен е пусто! Аз всичко изкарах навън! Откровена бях! Открита дотолкова, че сега нищо неизказано, затаено, пропуснато, забравено, несподелено, тайно не остана в мен. Нищо, което да се превърне в усмивка!… Майка ми покри уши, Росито се обиди, а батко… Батко се смути – него да смутиш, как е възможно!… Нищо, нищо няма да стане, щом няма повод! Нищо!”

Тя се ядоса, скочи, хукна, в бързината не успя да отвори вратата достатъчно, челото й каза “хряс”, а главата й зазвънтя, зазвънтя като… не, не като камбана, ами почти, точно като будилник…

9.30. Звънеше будилникът. Ан Това със заучено движение го удари по копчета и той утихна.

“Има три вида сънища – мислеше си Ан три минути по-късно, докато ококорено се излежаваше. – В първия, който е най-масов, действащите лица са абсолютно реални. Ти и тези около теб. Но това, което ти и те вършите е абсолютно нереално, неправдоподобно и невъзможно. Макар че, докато сънуваш, всичко е така прекрасно или ужасно истинско!… При втория тип е обратно. Случват се толкова обикновени неща, но пък се срещат такива невероятни хора! Ето: Росито разказва, че веднъж сънувала Рембранд. Ами ще го сънува, като целия ден преди това е чела за него и е гледала репродукции! Тя даже и – сто процента – някого от картините е сънувала, но не си спомня. И сетне вика – кошмар. Не… Това не е истинският кошмар. Кошмар е третият тип. Когато със съвсем реални действащи лица се случват съвсем реални действия. Защото тогава как ще различиш съня от действителността? Това е неприятното… А има и още нещо. Съзнанието ни е настроено така, че да не помни фантасмагоричното, а истинното. Дори и да си си помислил нещо, след време – дни, месеци, години – паметта ти не прави разлика между направено и помислено, направено и сънувано, щом те са еднакво истински и възможни. И ти мислиш, че помисленото или сънуваното всъщност се е случило!… Така е! Паметта не може да помни какво помни!”

Ан се измъкна развеселена от леглото, но като се облече и се озова в коридора, се закова на място. Чу някакви шумове от хола и направи следното: излезе от къщи, вмъкна се в ателието долу; след минута беше пак горе.

“Ето – смееше се вътрешно Ан, докато отваряше и затваряше входната врата. – Нито чаша строших, нито с мама за гладене се разправях, нито батко се заяде, нито Росито ме чакаше! Нищо подобно няма, ама как да го различа от онова, което сънувах?”

В хола майка й пиеше кафе заедно с брат й. Студент.

– Добро утро.

– Добро утро, майче.

– Добро утро, краво!

– Я, Ани – майка й подаде своята празна чаша. – Занеси тази чаша на мивката и я измий, а аз ще бягам за работа… В десет и половина трябваше да съм в общината.

– Охо-о-о – засмя се Ан, взе чашата и погледна стенния часовник, – вече е десет без…

Чашата се разклати върху чинийката и пред ужасения поглед на Ан падна долу и стана на парчета.

– Браво, краво! – разхили се брат й.

Майка й застана с ръка на бравата, заклати глава, но също се поподсмихна:

– Браво, браво… Вие чупете, аз ще купувам.

– Ти по-добре – също изправен каза баткото, – по-добре вземи да скулптурираш чаши вместо разни щуротии! Повече полза ще има!

Ан остана сама в хола. Оцъкленият й поглед все още бе насочен надолу към парчетиите.

На вратата се звънна. Отвориха на някого и този някой влезе в хола. Росито.

– Ани – каза тя. – Хайде. Минах край залата ей сега. Чакат да занеса и моите работи, че да ги подредят на едно място с твоите. Готова ли си? Отключено ли е ателието?

– Да, да… Слез, Роси, аз ей сега идвам – прошепна Ан Това, постоя малко, после шумно въздъхна и се усмихна.

“Сънищата свършват на сутринта.”