- Лотария на лотариите! Всичко е лотария! - викаше чичо Методи и се усмихваше.

Пред себе си на кашон беше наредил лотарийни билети от всякакъв калибър.

- Лъжа е твоята лотария, чичо Методи! Лъжа на лъжите...

Това пък беше отговорът на съседа, който продаваше вестници върху стара сергия.

- Абе Генчо! - не се стърпяваше чичо Методи. - Искаш ли да знаеш, че хората предпочитат лотарията пред твоите вестници? И я предпочитат точно защото й нямат вяра. Нямат й вяра, обаче вярват на надеждицата, която им дава. Една надеждица крепи лотарията, но надежда винаги ще има и... въобще изобщо. А твоите вестници какво? Хората им вярват, купуват ги, четат ги и утре разбират, че всичко било лъжа. Измислица... И след като никой не им се извинява, не им казва ни истина, ни нищо и... хората спират да се надяват. И да купуват вестници.

- И идват да си купуват лотариен билет при теб, нали, чичо Методи? - прекъсваше го и се смееше Генчо, докато продаваше поредния вестник.

- ... Или се пропиват – добавя вглъбено чичо методи.

Обикновено чичо Методи издържаше по шест-седем часа и си тръгваше. Особено ако си купеше билет някоя бабичка, той кипваше:

- Младите не вярват ли в късмета вече! Какво е туй нещо!

Пъхаше билетите в джоба, грабваше кашона и хукваше надолу по булеварда.

И този ден забърза надолу – сумтеше и броеше плочките, гледаше си в краката и не вдигаше очи.

- Ей, Бате Мето! Ей! - сепна го познат глас.

- А! - спря се рязко чичо Методи и се озърна. - Василе?

- Тук, бате Методи...

- Василе! Какво правиш, бе човеко! - зарадва се чичо Методи и двамата се прегърнаха. - Година стана, нито съм те чувал, нито съм те виждал...

- Бях по Германия. В строителството.

Чичо Методи погледна това, което стоеше пред Васил. Кашон с наредени кибрити, семки, дъвки...

- А сега... виждаш... - неловко се усмихваше Васил.

- Аха – чичо Методи стоеше със замръзнал поглед, но премига два-три пъти. - И как беше в Германията?

- Хубаво, бачкане. Ама свърших парите, а тука работа няма... виждаш... Ами ти? Гледам, мотаеш се по булеварда. Не работиш ли в завода вече?

- А... - чичо Методи преглътна. - Бачкам, бачкам. Ама днеска... такова...

- Аха... Ей! Хубава работа, че се срещнахме! Майка му стара!

Васил не сваляше усмивката. Маската си не сваляше.

- Значи ти все пак вземаш по някой лев, ама аз... Ами този кашон какъв е?

Чичо Методи се стресна, понечи да скрие кашона и го изпусна.

- Взех го от книжния пазар, че...

- Жена ти нещо?

- Да, бе. Буркани, едно-друго...

- Ей, хубава работа...!

- Слушай, Василе. Я мини някой ден през къщи. Пък и до кръчмата ще отидем, оная с голямото дърво. Ама те го отсякоха. Ще му пийнем.

Васил мълчеше.

- Нямам пари, бате Мето...

- Кой ти иска пари! Ще те черпя, все някой лев има. Нали...

- Добре, бате Методи.

Чичо Методи мълчеше.

- Знаеш ли какво, Василе. Я ми дай два-три кибрита, че все ще купувам и все забравям.

- Ти да не си пропушил?

- Ами, пропушил! Отде пари за пушене? За дома. Парното си го спряхме и сега я караме на дърва... И семки дай, да имам за из път. И дъвки и бонбонки дай, да дам на внучетата.

Васил се засуети, събори половината семки на земята, вдигна ги бързо и пак се занавежда за дъвки и кибрити, които падаха от ръба на тесния кашон. Накрая подаде поръчаното на чичо Методи:

- Пари не ти ща!

- Как не ми искаш пари! Ти да не би със сливи да си ги купувал! И няма да ми връщаш дребни, че ми падат от джобовете...

Сбогуваха се. Васил се загледа жално в гърба на чичо Методи и изведнъж трепна. Чичо Методи се връщаше.

- Василе, я вземи този кашон, да не го нося. Твоят, гледам, го вече сдава багажа. Пък и тесен е. Хайде, чао, и те чакам! Още утре. И спокооооойно – всичко е лотария, Василе! Лотария на лотариите...