Една муха сбърчи нос – миришеше й на ракия. Тя се замисли, оклюма върху прозореца, на който обикновено рисуваше своите миниатюри, и литна. Обиколи веднъж лозето, два пъти вилата и реши, че миризмата иде от открехнатата входна врата. Замръзна за миг във въздуха, като орел се спусна към цепнатината и нахлу в антрето. Кацна на закачалката, огледа се и откри източника на аромата. Кофа, покрита отгоре с вестник. Мухата направи няколко лупинга около кофата и след като не откри процеп под вестника, се зачуди какво да предприеме. Точно в този момент вътрешната врата се отвори и оттам излезе около шейсетгодишна жена. Жената се протегна. Взря се в една точка, сякаш си припомняше какво щеше да прави, и потръпна – сети се. Отвори шкаф, извади стъклен предмет с топчест край и махна вестника от кофата.

– Вчера беше четирисет и осем – промърмори жената и пусна стъкления предмет в кофата. - Я да видим...

Наведе се, приклекна и се вгледа в клатещото се стъкло.

– А! - извика жената. - Вчера беше четирисет и осем!

Зяпна:

– Да! Четирисет и три градуса... Хм.

Жената повдигна предмета и пак го пусна.

– Четирисет и три! Какво му става на тоя спиртомер!... Марш оттук!

Жената замахна и за малко не хлопна по главата нахалната муха, която беше кацнала на спиртомера като върху шамандура.

– Какво става!? - жената се изправи и прониза прозореца.

Мислеше.

От близо минута в рамката на вратата стърчеше мустакат мъж на същата възраст. Жената усети, че нещо я лази по врата и се обърна. Беше погледът на бай Тодор.

– Тодоре, бе! Вчера ракията беше с пет градуса. Днес...

Бай Тодор вдигна рамене.

– Не знаеш... Не знаеш... Нищо му няма на спиртомера! – рязко каза на себе си. Изведнъж се вгледа в съдържанието на кофата, разбърника го с пръст и се изправи: - Не знаеш, а! Не знаел той!

– Какво си се развикала ма, Бонке?

– Не знаеш! Аз за какво си играя да варя тази ракия? 3а да дойдеш ти, да си отливаш и да сипваш вътре вода?

– Каква вода съм доливал? Ти в ред ли си? - бай Тодор се опитваше да гледа изумено.

– Двайсет години съм била кръчмарка аз, амурчо! На мен ли ще ми ги пробутваш тези води ненапити!

– Гледай си работата! - бай Тодор я бутна и излезе на двора.

Бонка писна. Бай Тодор се разхождаше навъсен из лозето и слушаше. След малко към гласа на жена му се прибави и мъжки глас, после още един женски и накрая хармонията допълниха два момичешки гласа. Гюрултията избуя като плевел и бай Тодор усети, че ако се намеси, гласът му ще бъде задушен като поникващ лук.

Но бай Тодор не издържа и с бързи крачки влезе вътре. А там го очакваше следната композиция – централно място заемаше кофата, над нея се беше надвесила Бонка и във вертикален план линията допълваше четирисетгодишен мъж; хоризонтално се бяха разположили фигурите на жена и на две девойки, като с тях композицията добиваше пирамидално изражение.

– Тодope!

– Генчо...

– Млъкни, Петрано!

– Гинче, Миче, пиленца, вижте го...

– Мамо...

Дойде ред и на бай Тодор:

– Какво ви стана, бе?

– Защо си сипал вода? - Генчо гледаше страшно.

– Сине...

– Не съм ти син! Ти си имаш син, имаш и дъщеря! Аз съм син само на майка си!

– Чакай...

– Какво да те чакам? Защо си сипал вода? Защо се трепем ние по цели дни тука!...

Бай Тодор посиня:

– Вие ли се трепете! Само вие! Ами аз какъв съм тук?! И лозето мое, и...

– Какво лозе е твое, бе – Генчо потрепери.

– Как...

Бай Тодор стоеше сащисан.

– Лозето е писано на майка ми! - Генчо даже се усмихна.

– Бе... Бе... момченце! - бай Тодор ревна. - Майка ти и ти, и жена ти, и всички още сте си били на село в Добричко, когато аз лозе съм купувал, вила съм строил. Те двете – бай Тодор разпери ръце, - Мичето и Гинчето, още не са били родени...

– Лозето е писано на майка ми – Генчо трепереше равнодушно.

Бонка се беше стаила, поглеждаше ту втория си мъж,ту сина си и преценяваше ситуацията. Бай Тодор почти фъфлеше:

– Преди двайсет и пет години! Двайсет и пет! Че аз... кажи-речи... двайсет години повече лозето познавам, отколкото всички вас!

– Какво, бе? - Бонка реши пак да писне. - Защо се ожени тогава за мен, а?

– Лозето е... - Генчо щеше за трети път да произнесе репликата си, но бай Тодор го изпсува, взе си връхната дреха и...

– Развратник! - заплю го Бонка.

– Какво... - бай Тодор остана без дъх.

Генчо беше вдигнал кофата:

– Изчезвай! Щото не знам! Ще ти излея и ракията на главата, и кофата ще...

Бай Тодор вече тичаше по алеята, изскочи на черния път и потъна из зеленината.

Тишина...

В съседното лозе нисичка женица чоплеше нещо из редовете, като постепенно се приближаваше към оградата и накрая там си и остана за дълго. След като бай Тодор изхвърча, тя се изправи, постоя малко, почеса се с нетърпимо любопитство, придаде си сънен и невинен вид и викна:

– Бонче-е, Бо-онче-е...

Бонка излезе и отиде при нея.

– Ох, хубава сутрин да днес – каза женицата. - Абе да имаш малко...

– Хубава! Страшно хубава!

– Защо ма, Бонче? - жената изрази искрена почуда. - Аз току-що ставам...

– Оня непрокопсаник...

– Генчо ли?

– Ами – Генчо, не! Тодор...

– Тодор? И какво?

– Взел, че си отлял от ракията, дето вчера я варих, и сипал вода в кофата.

– Их!

– И се прави после на вода ненапита! Ама Генчо го изгони...

– Ах!

– Можеш ли да си представиш! Казва – лозето е мое. Генчо му вика: „Добре, ама е писано на майка ми. Тя казва ли ти,че, видиш ли, това било мое, онова...“ И Тодор като позеленя, почервеня, посиня, прежълтя и побеля...

– Ъх!

– Изпсува ни! Можеш ли да си представиш? Да изпсува мен, жена му, децата... Какво като са му заварени! Ами аз псувам ли син му и дъщеря му?

– Ох...

– Ние сме били от село! Хайде той, гражданинът...

– Ех!

Бонка хвана да заглажда разрошената си фризура, а женицата зацъка с уста.

– Ами, Бонче, защо... такова... ъ-ъ... развратник... бил...

Ръката на Бонка направи мигновена пауза. Явно съобразяваше какво е можело да се чуе отвън и какво не. Бонка сниши глас:

– Знаеш ли какво ми каза Мичето, внучката, вчера?

– Какво? - ухото на жената помръдна от предвкусваното удоволствие.

– Че Тодор онзи ден я задявал!

– Какво! - ноздрите на жената се издуха.

– Да! Можеш ли да си представиш? Ами ти знаеш ли, че като живяхме в Добрич, преди да почине майка ми, той и нея задяваше!

– Какво!? - очите на жената направо подскачаха.

– Майко!... - Генчо бе излязъл вън. - Ела...

– Извинявай, Бонче, аз... не съм и предполагала, че тази сутрин така... ще се... Не исках да те притеснявам – подхвърли жената на отдалечаващата се Бонка и си отиде в своята вила. Там седна, заклати глава и се залиса в работа – бутна една покривка, премести две туби, зачисти лук, наряза го,наряза и картофи и всичко сипа в една тенджера, сложи тенджерата на печката и тъкмо се разтършува за фиде, когато чу как навън ревна двигател на автомобил. Хвръкна веднага и видя как всички – Генчо, Петрана, щерките им и Бонка, се накачулиха в колата и заминаха. Жената пак влезе вътре.

След десетина минути чу шум от съседната вила. Излезе, занаднича през оградата и видя бай Тодор. Той също я видя.

– Ела, ела да ти кажа! - викна бай Тодор. - Щели да ми вземат лозето, чуваш ли?

– Ах!

– Ти знаеш преди двайсет и кусур години с мъжа ти, бог да го прости, по едно време го взехме... Колко труд съм хвърлил, колко мъка...

– Ох...

– Петдесет камиона пръст докарах, за да го направя това лозе...

– Ние – седемдесет!

– ...а те щели да ми го вземат! Ще се съдим, а-а-а, ще се съдим! На нея било писано! Какво като е на нея? А моят живот? На кого е писан? Моят живот на кого е писан!... Цял живот тука труд, мъки...

– Ex.

– Ex. Не „ex“, ами „ох“! Толкова години! Оня отворил ей такива уста – ще ми хвърлел кофата! Да ти пикая на кофата, да ти пикая на ракията! От Добрич я докарах тук, хем не й беше лошо в кръчмата, все нея гледаха...

– Аха.

– ...приписах й всичко, а сега? Ще се съдим, о-о! Да не си знае човек старините, мамицата им да...

Жената се чудеше дали да подхвърли темата за „развратника“, обаче като видя яростта на бай Тодор, благоразумно премълча и рече:

– Ще се оправите, ще се помирите... Хайде, няма да живеем още сто години – вие сте и по-млади от мене... Още година, две, три, четири...

– Няма да се оправим, не, ами само съд за тях! Това... хора ли са? - бай Тодор махна с ръка и се прибра.

Ниската женица видя повлажнелите очи на бай Тодор и съжали за премълчаната тема преди малко. Но после и тя махна с ръка и се прибра, като пак клатеше глава. Отиде до печката, пусна фидето в тенджерата и задвижи устни:

– Бива ли... за една ракия... Ма не е само ракията, не е... Знам аз!

...А злополучната кофа с ракия стоеше точно пред вратата. Като влезе, бай Тодор я видя. Поспря, ритна я с все сила, кофата дрънна и изля съдържанието си. С първите струи излетя и една малка черна точка. Мухата. Удавена.