СПЕКТАКЪЛ

Към мене със жест обигран

ръката си някой протяга.

От думите “браво”, “талант”

боли ме, но как да избягам?

И чувам, че нужен бил миг

и щом разсече тъмнината

прожекторът, аз съм велик –

тъй искрен във своето щастие!

Ръката, извадена вън

от топлия джоб, не усеща,

че всичко това не е сън

и всъщност е станала грешка.

Не мога да бъда такъв,

какъвто гримът ме показва!

Но… бликне ли истинска кръв,

салонът ще бъде пак празен…

…Въздъхвам, затварям очи

и стискам ръката пред мене.

Завеса. Ръката мълчи.

Антракт. После другата сцена.

ЛЮБОВ

Любовни стихове да пиша

не мога. Съжалявам. Аз съм

от камък груб, с очи безгласни,

живея, без да знам да дишам.

Девойко, моля те, цветята

не ми отиват! Аз съм грозен.

Красивата си ти. Две рози:

едната – ти, една – в ръката…

Самотен ли съм, питаш? Имам

приятел – всъщност волно птиче,

а пък за мене дава всичко…

Но напоследък все е зима…

Усмихваш се. А аз не мога –

ний, статуите, сме такива.

О, боже, колко си красива!

Добре. Довиждане. И сбогом.

ПРОДАВАЧ

Цветя и ябълки.

Пазар.

Купете си.

Безброй букети!

Четвъртък днес е,

утре – петък,

ще свършат.

Ябълки за цяр.

Ей, вижте: ябълките светят!

Цял ден ги търкам,

плод по плод.

Това е то добър живот –

парцал и

ябълка в

ръцете.

Цветя…

Красиви са, нали?

Цветя и ябълки

предлагам.

Цветята искат много влага,

като очите,

щом боли…

Шегувам се.

Това е злато –

не ябълка, а

злато, да!

По-бързо.

Дами, господа.

Цветя и ябълки.

Елате.

СЪС СТИСНАТИ ЗЪБИ. ВЕНЕТА МАНДЕВА

Голяма гюрултия.

Всеки слух –

забоден рязко като със карфица –

изтръпва…

“Ех,

човек да беше глух!

Аман

от тая… пламенна женица!”

А “тая”

беше тя.

Една жена,

направена от кал,

а не с реброто

на онзи там

световен наш познат,

нарочен за родител на живота.

И “тая”,

тази тя,

със своя кал –

безкрайна смес от листи, химикали –

създаваше ребра

и то така,

че да бодат,

когато ви погали.

И всичките,

които все напред

се тикат,

за да чупят физиономии,

усмивчици да мазнят

и съвет

неискан да ти дават…

ще я помнят.

И всички нас,

онези,

тънкокорите,

онези,

с сетива като глухарчета,

преборвани, обаче необорвани –

съдбата

с паметта й

натовари.

Тя срещна музата.

А за декор

послужи й балконът Жулиетен.

Простираше прането си.

Сако,

бельо, две ризи и пуловер плетен.

И музата попита я:

“Мадам,

да ви помогна с нещо?

Тук… излишна съм!”

- Ще се измокрите! Мерси! -

отвърна тя.

Простря.

И влезе вътре.

За да пише.

И всички нас,

онези,

тънкокорите,

онези,

с сетива като глухарчета,

преборвани, обаче необорвани –

съдбата

с паметта й

натовари.