×

Автор: Мат Ридли

В областта на лингвистиката първото пропукване на сградата беше появата на книгата на Ноам Чомски „Синтактични структури“, в която се твърди, че езикът, най-ярката проява на култура измежду всички форми на нашето поведение, се дължи в еднаква степен на инстинкт и на култура. Чомски възкреси един стар възглед за езика, който е бил описан от Дарвин като „инстинктивна склонност към придобиване на умения“. Един от първите психолози, Уилям Джеймс, брат на писателя Хенри Джеймс, е бил ревностен защитник на възгледа, че поведението на човека е доказателство за това, че отделните инстинкти са повече при хората, отколкото при животните. Неговите идеи се пренебрегват през по-голямата част от XX век. Чомски ги възкреси.

Изучавайки начина, по който говорят хората, Чомски стига до извода, че съществуват скрити сходства между всички езици, което свидетелства за всеобща човешка граматика. Ние добре знаем как да използваме тази граматика, въпреки че рядко съзнаваме тази своя способност. Това означава, че човешкият мозък е оборудван от гените си със способност за учене на език. Очевидно речниковият запас не е вроден, в противен случай всички щяхме да говорим един език. Но може би едно дете, докато възприема речника на езика на обществото, в което се е родило, подрежда думите по някакъв определен начин, който е вроден. Доказателството на Чомски е чисто лингвистично. Той открива закономерности в начина, по който говорим, на които никога не са ни учили родителите и които не биха могли да бъдат лесно възприети от примери в ежедневната реч. Така например в английския език (подобно е и в българския) въпросителната форма може да се образува, като се постави в началото на изречението главният глагол. Но откъде знаем кой е главният глагол? Разгледайте изречението: „В градината има мексиканец, който има цвете.“ Можете да превърнете това изречение във въпрос, като поставите първото „има“ отпред: „Има ли в градината мексиканец, който има цвете?“ Но ще се получи безсмислица, ако поставите отпред второто „има“: „Има ли цвете, което в градината има един мексиканец?“ Разликата е в това, че второто „има“ е част от определение, което е свързано не със всеки мексиканец, а с този, който има цвете. И четиригодишните деца се оправят с проблема, въпреки че никога не са чували за граматика. Те просто като че ли знаят правилото. И го знаят, въпреки че никога не са чули или употребили преди това фразата „мексиканец, който има цвете“. В това се крие красотата на езика — почти всяко изречение, което съставяме, е съвсем нова комбинация от думи.

Предположението на Чомски беше блестящо потвърдено през следващите десетилетия от най-различни доказателства. Всички те се свеждат до заключението, че за да се научи един език, е необходим инстинкт за език — по думите на психолингвиста Стивън Пинкър. Пинкър (известен като първия лингвист, който е в състояние да пише разбираемо) упорито събира различни доказателства в полза на това, че езиковите умения са вродени. На първо място сред тях е фактът, че езикът е универсален. Всички народи говорят езици, чиято граматична сложност е сравнима, дори и тези, които от Каменната ера живеят изолирано по високите плата на Нова Гвинея. Всички хора са еднакво последователни и внимателни при спазването на определени скрити граматични правила, които се подразбират. Това се отнася и за хората без образование, които говорят на „жаргон“. Правилата на езика на черните гета — Ебоникс — са точно толкова рационални, колкото и правилата на езика, на който говори английската кралица. Предпочитанието на едни или други е въпрос на предразсъдъци. Така например употребата на двойно отрицание („Нека никой да не ме пита за това“) се счита за правилен френски и български, но не и за правилен английски. Просто зависи от възприетите правила.

Второ, ако тези правила се научаваха чрез подражание, какъвто е случаят с речниковия запас, как може да се обясни фактът, че четиригодишни деца, след като в продължение на една година са казвали „наядох се с макарони“, изведнъж започват да казват „намакароних се“? Истината е, че въпреки че трябва да учим децата си да четат и пишат — умения, за които не съществува определен инстинкт, — те се научават да говорят сами на много по-ранна възраст почти без никаква помощ от нас. Нито един родител не употребява „намакароних се“, но повечето деца го правят в определен период. Нито един родител не обяснява, че думата „чаша“ се отнася до всички предмети, които приличат на чаша, а не само до конкретната чаша, нито пък до дръжката й, нито пък до материала, от който е направена, нито пък до посочването с движение на чашата, нито пък до размера на чашите. Ако компютър трябва да научи език, той трябва да бъде снабден с програма, която да отхвърля всички глупави възможности, т.е. програмата трябва да замести нашия инстинкт. Децата се раждат програмирани, ограничени по рождение в този смисъл.

Най-изумителното доказателство за това, че съществува езиков инстинкт, е получено от случаи, при които децата налагат граматични правила в езици без правила. Най-известният случай е изследван от Дерек Бикъртън. Група чуждестранни работници (от различни националности), събрани на Хавайските острови през XIX век, развиват опростен жаргонен език, наречен пиджин — смесица от думи и фрази, с помощта на които могат да общуват. Както в повечето подобни езици, и в него липсват строги граматични правила. Той е бил, от една страна, досадно сложен в начина по който се изразяват нещата, а от друга — прост в това, което можело да се изрази. Всичко това се променя, когато се ражда първото поколение деца, които учат този език от рождението си. Той придобива правила за окончание, словоред и граматика. Той става много по-действен и ефективен и постепенно се превръща в креолски език. Накратко, както заключава Бикъртън, пиджин се превръща в креолски, едва след като се научава от поколение деца, които със своя вроден инстинкт допринасят за преобразуването му.

Хипотезата на Бикъртън получава забележителна подкрепа от изследвания на езика на знаците. В Никарагуа основаването за пръв път през 80-те години на специализирани училища за глухите, довежда до изобретяването на изцяло нов език. В тези училища обучавали със съмнителен успех как да се разбира говор по движението на устните, но в междучасията децата използвали различни движения на ръцете, които използвали вкъщи, и така създали някакъв недодялан език. За няколко години, през които по-малките деца научавали този език, той се превърнал в истински език на знаците, с цялата сложност, икономичност, ефикасност и граматика на който и да е говорим език. Отново децата са тези, които създават езика, което подсказва, че инстинктът за език се изключва, щом детето порасне. Това обяснява трудността, с която учим нови езици, а дори и нови произношения, когато сме възрастни. Ние сме загубили инстинкта. (Това също обяснява защо е много по-трудно дори за дете да научи френски в училище, отколкото когато прекарва ваканцията си във Франция. Инстинктът действа върху говоримата реч, която то чува, а не върху правилата, които наизустява). Период на възприемчивост, през който нещо може да бъде научено, и след като той премине, това не става — е характерна черта на много от животинските инстинкти. Например сипката може да се научи да пее като всички останали сипки само ако има на кого да подражава в определен период от развитието си. Същото важи и за човешките същества и то беше недвусмислено доказано по жесток начин от историята на Джини, момиче на 13 години, намерено в апартамент в Лос Анджелис. Тя е била държана през целия си живот в гола, бедно обзаведена стая, лишена от почти всякакъв човешки контакт. Тя знаела само две думи: „Стигавече“ и „Спрете“. След като я освобождават от този ад, тя научава много нови думи, но никога не се научава да се справя с граматиката — очевидно периодът, в който инстинктът се проявява, е бил отминал.