Фалшифицираният надпис в църквата в с. Прилепец, при който думата „български“ е заличена и на нейно място е изписано „македонски". Фалшификацията е видима и с просто око. (Цит. кн., стр. 50.)

×

Заглавието е на АНАПЕСТ.

Книгата е

Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония / Владо Тренески и др . - [София] : Орбел, 2021. - 164 с. : с ил., портр., к., факс. ; 24 см.

Други авт.: Деян Танчовски, Ерлин Аго, Иван Николов, Илия Стояновски, Методий Иванов, Румен Сребранов, Спас Ташев.

Съдържа: Библиогр. с. 137-138

ISBN: 978-954-496-143-5

Из Глава първа „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК В МИНАЛОТО И ДНЕС“

Поради различни причини е наложено като преобладаващо мнението, че първата „славянска“ азбука – глаголицата, е създадена от Кирил и Методий за нуждите на Моравската мисия. Подобно схващане изхожда от факта, че през 862 г. от Великоморавия тръгва делегация, която преминава през България и стига до Византия, където отправя молба да бъдат изпратени християнски мисионери, които да проповядват на разбираем за населението език. Византия се съгласява и решава да изпрати братята Кирил и Методий. Наложено е мнението, че през същата година е създадена азбуката, направени са преводите и през пролетта на 863 г. братята Кирил и Методий заедно с учениците си, преминавайки през България, стигат във Великоморавия, където отнасят новата книжнина.

В науката обаче продължава да се води спор дали глаголицата наистина е създадена за нуждите на Моравската мисия или преди това.

Анализът на фактите около Моравската мисия показва, че не е възможно за период от една година да се създаде нова азбука, да се утвърди лексиката, да се обучи необходимият брой ученици и да се преведе такъв сложен текст, какъвто са Евангелията, на език, за който в наши дни е наложено разбирането, че преди това не е съществувал в писмен вид. Твърдения за мисия в България преди Моравската откриваме и в „Похвално слово за Кирил от Климент Охридски“, в „Службата за Св. Методий“ от Константин Преславски, в „Пространното житие на Св. Климент“, а също така в „Моравската легенда“, „Чешката легенда“, „Италианската легенда“ и др. извори, в които се споменава за проповядване на християнството и покръстване на част от българите преди заминаването на двамата братя за Великоморавия.

Моравската мисия претърпява неуспех, тъй като не успява трайно да се пребори с практиката християнството да се проповядва само на трите използвани по онова време в Европа езици: латински, гръцки и еврейски. След смъртта на Кирил (869 г.) и Методий (885 г.), учениците им са преследвани и част от тях успяват да се върнат назад, като намират спасение и подкрепа в България. През пролетта на 886 г. те са посрещнати лично от княз Борис с почести в тогавашната българска столица Плиска, който им предоставя всички необходими условия да продължат дейността си. Още същата година Кирил и Методий са обявени в България за равноапостоли и велики християнски учители.

В Преславската книжовна школа в края на IX или началото на X в. по инициатива на цар Симеон се създава и нова азбука – кирилицата, която представлява по-опростена и удобна за употреба графична система. По категоричен начин е установено, че единствената използвана днес в света славянска азбука – кирилицата, е създадена в днешна Североизточна България, а не в географската област Македония (която през онзи период е в състава на българската държава). Най-старите в света запазени и днес надписи на кирилица се намират в Северна България. Така например надписът на кирилица в скалния манастир край село Крепча в област Търговище е от 921 г.

Друг кирилски надпис върху керамичен съд, открит в старата българска столица Велики Преслав, е от 931 г.

Кирилицата постепенно е въведена и във втората книжовна школа в България – Охридската, и по този начин е заменена създадената от Кирил и Методий азбука глаголица. Многобройните служители в българските скрипториуми пишат, превеждат, редактират и си разменят книги, в които се затвърждават черти от тогавашните български говори на територията на цялата страна. Така се оформя наддиалектният старобългарски книжовен език.

Трябва да се има предвид, че именно от България българската писменост (азбука и език) се разпространява в други държави, принадлежащи към славянската езикова група. Така например руският историк Василий Татишчев (1686 – 1750) описва по следния начин епохата на българския цар Симеон (893 – 927) и княгиня Олга Киевска (ок. 890 – 969): „Българският цар Симеон изпрати (в Киевска Рус, б.а.) йереи, учени и книги в достатъчно количество… Tя (княгиня Олга, б.а.) е приела кръщението чрез българите и е утвърдила славянските църковни книги“. По-късно, след като руският княз Владимир приема християнството, той отправя молба до византийския император и патриарх в Константинопол за архиепископ. От Византия също са изпратени мисионери българи. Татишчев пише: „Отправи Владимир до царя и патриарха в Цариград молба да му пратят митрополит, те много се зарадвали и изпратили митрополит Михаил, мъж много учен и набожен, българин, заедно с него четирима епископи и много архиереи, дякони и певци от славяните“. По този начин именно старобългарският език, а не някакъв несъществувал общ старославянски език, се разпространява в древна Рус и останалите славянски държави.

Разгледаните по-горе документи, твърдящи провеждането на просветителска мисия на братята Кирил и Методий в България преди заминаването им във Великоморавия, не се вписват в създадената в началото на ХIX в. руска концепция за панславянството. Тази хегемонистична по своята същност идеология приема, че единственият лидер в „славянския“ свят трябва да бъде Русия, което налага необходимостта да се заличи спомена за ролята на България при формирането на славянската култура. Поради тази причина разгледаните документи са обявени за „легенди“, а други са подложени на фалшифициране. Така например в оригинала на „Повест за изминалите години“, който е първият цялостен писмен източник на информация за появата и началната история на Русия, написан от летописеца Нестор през 1117 г., се съобщава, че Методий останал във Великоморавия, а „Константин се върна назад и отиде да учи (обучава) по български език“.

При внимателния анализ на оригинала прави впечатление, че на някои места е правен опит да се заличават думите „българи“ и „български“. Най-вероятно това е станало през епохата на провеждане на политиката на панславизъм. Тази руска практика обаче продължава и днес. В издание на „Повест за изминалите години“ от Института за руска цивилизация в Москва през 2014 г. този текст е представен по следния начин: „Константин се върна назад и се отправи да учи българския народ“. Чрез подобна съвременна фалшификация, заменяща „български език“ с „български народ“, се цели да се затвърди разбирането, че по времето на Кирил и Методий българският език не е съществувал, имало е някакъв общ старославянски език, а Констатнтин-Кирил едва след Моравската мисия е станал български просветител.

С оглед на историческите факти, интелигенцията на територията на днешната РС Македония дори и по време на най-силния югославски терор е разбирала водещата роля на България в славянския свят през средновековието. Така например в единственото издание, което по времето на кралска Югославия се опитва да отстоява интересите на местното население – излизащото в Скопие списание „Луч“, в неговия 5 брой от 1937 г. пише: „Българският княз Борис, като приема християнството, е начертал бъдещите насоки на целия южнославянски народ... През времето на цар Симеон България става духовно огнище за всички славяни“. Тези констатации не се вписват нито в панславизма, нито в „югославската“ идея, имаща за цел да реализира сръбска доминация в региона. Показателен е фактът, че някои от сътрудниците на списание „Луч“ след 1944 г. са репресирани или избити в Титова Югославия.

Друг пример за югославската политика в тази насока на територията на днешната РС Македония е намирането през 1956 г. в гр. Битоля на каменен надпис на старобългарски език. Местният гражданин Панде Ефтимов отива на строежа, където прави няколко снимки с фотоапарата си. Въпреки че е следен от югославските тайни служби, той успява да отнесе непроявената лента в българското посолство в Белград. Заради това си деяние той на следващата година е осъден на 7 години затвор. Югославските служби правят опит да унищожат каменния надпис, но след като информацията за намирането му получава международна известност, това става невъзможно.

При разчитането на надписа от Битоля се оказва, че той е от последния български цар на Първото българско царство Йоан Владислав (1015 – 1018). На него пише, че „през 1015 г. … обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български… Тази крепост бе направена за убежище и за спасение на живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-и ден... Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен“.

По време на византийското владичество старобългарският език се използва главно за писане на религиозни творби. Той вече не е език на държавната администрация и поради по-ограничената му употреба и наблюдаваните през периода вътрешни закономерности в развитието се стига до промени в неговия строеж.

Следващият етап в неговия исторически развой е среднобългарският, когато започва да се извършва и плавният преход от синтетизъм към аналитизъм и отпадане на падежната система. Среднобългарският език става официален във възстановената през 1185 г. българска държава, като се използва на цялата нейна територия.

Към края на съществуването на Второто българско царство, последният български патриарх Евтимий Търновски (1325 – 1403) през втората половина на 14 в. прави правописна и езикова реформа на среднобългарския книжовен език. Правилата, изработени от Евтимий, се прилагат както при превод, така и при създаването на нови оригинални произведения. Реформата първо е приложена от дейците на Търновската книжовна школа, но впоследствие митрополит Киприан пренася среднобългарския в Киевска Рус, където окончателно е стандартизиран. Оттам, благодарение на книгопечатането, е разпространен като език на богослужението в православните църкви в други славянски държави, в които и днес е общ църковен език.

Тъй като през османското владичество среднобългарският език по българските земи се използва основно за църковни потребности, започва постепенното откъсване на българските народни говори от него и това дава силен тласък на развитието на българския народен език. Този процес особено силно се задълбочава след унищожаването на Българската автокефална архиепископия в Охрид. От XV до XVIII в. е периодът на поява и развитие на ранния новобългарски език.

Едни от първите, а по-късно и някои от най-ярките изяви на българското Възраждане, възникват най-напред в Македония. При изграждането на новобългарския книжовен език се включват книжовници от всички краища на българското землище. Сред тези, които са родени на днешната територия на РС Македония се открояват Йоаким Кърчовски (1750 – 1820) от с. Осломей, Кичевско, Теодосий Синаитски (XVIII в. – 1843) от Дойран, Кирил Пейчинович (1770 – 1845) от с. Теарце, Тетовско, Йордан Хаджиконстантинов – Джинот (1818 – 1882) и Райко Жинзифов (1839 – 1877) от Велес, братята Димитър (1810 – 1862) и Константин (1830 – 1862) Миладинови от Струга, Партений Зографски (1818 – 1876) от с. Галичник, Григор Пърличев (1830 – 1893) и Кузман Шапкарев (1834 – 1909) от Охрид, Марко Цепенков (1829 – 1920) от Прилеп и др.

Всички посочени лица се самоопределят като българи. Автори са на десетки книги, фолклорни сборници, буквари, читанки и други учебници. Броят на техните статии във възрожденския периодичен печат е още по-голям. В първоначалния период на процеса на формиране на новобългарския книжовен език те пишат на родния си диалект, който те самите наричат български. Голяма част от тези творби се публикуват в общобългарски издания и се четат без проблем в цялото българско езиково пространство, като по този начин участват в процеса на оформяне на новобългарския книжовен език. По този начин при своето развитие той приема общобългарска, наддиалектна форма.

На базата на огромната по обем българска възрожденска литература може да се направи изводът, че новобългарският книжовен език еволюционно се „самокодифицира“ в основната си част през последното десетилетие преди възстановяването на българската държава през 1878 г., в условията на османско владичество. Абсолютно същите са условията в Македония по това време, но няма каквито и да било опити за утвърждаване на „македонски“ език. От първата половина на 19-ти век до края на Втората Балканска война през 1913 г. в Македония, макар и под османска власт, има добре развита мрежа от български училища и населението масово ползва български книжовен език.

След 1913 г. в завладените от Сърбия и Гърция части на географската област Македония българските училища са забранени и книжовният български език не само, че не се изучава, но е и подложен на преследване. Между двете световни войни българският език в Югославия е подложен на изкореняване, като най-големи са били репресиите в районите до българската граница. Сръбският просветен министър Св. Прибичевич предлага през 1922 г. сред учениците „да се утвърждава убедеността, че техните родители и техните предци нямат нищо общо с формирането и живота на българския народ”. Започва издирване и масово унищожаване на български учебници и книги, останали от времето преди 1913 г. Учениците в Македония не знаят сръбски език и не разбират уроците, които им се преподават. През 1923 г. само 16% от записаните ученици в Скопие успяват да завършат. Сръбските учители често прибягват до физическо насилие над тях, довело и до няколко смъртни случаи. Пробългарски настроените родители не са склонни да изпращат децата си в югославските държавни училища, а просветните власти са безсилни да влияят на местното население.

Днес в РС Македония, освен отричането на принадлежността на местните диалекти към българския език, се твърди, че в Македония никога не е имало и българи, а такива са регистрирани в резултат на пропагандата на създадената през 1870 г. Българска екзархия.

Когато на територията на географската област Македония започва сръбската пропаганда, се появяват няколко книжовни дейци сепаратисти като Георги Пулевски, Темко Попов, Коста Групчев, Диаманди Мишайков и др. Те се намират частично или изцяло под влиянието на разработената в Белград идеология на македонизма. Неин автор е сръбският политик Стоян Новакович, който през 1888 г. пише: „Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е невъзможно да бъде разколебана съвсем, противопоставяйки само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея ще бъде необходим някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма… Като не можем да ги посърбим, нека поне на първо време да откъснем това население от българския народ, създавайки му илюзията, че то е една отделна нация. Ако това стане, тя ще бъде малка и слаба, и ако в бъдеще влезе в границите на Сърбия, лесно може да бъде посърбена… Не бива да противопоставяме на българщината сърбизма. Това няма да донесе нищо. По-добре ще бъде тя да се измести с „македонизма“.

От този документ е видно, че македонизмът не е автохтонна идея, зародила се в Македония, а е внедрен отвън. Поради тази причина неговите носители са лица с объркана идеология. Съществуват данни, че част от текстовете, излезли от тяхно име, са писани от сръбските пропагандатори в Македония. Така например Георги Пулевски е участвал в Първата българска легия на Раковски през 1862 г., но през 1875 г. в Белград е отпечатана книга, приписвана на него, в която пише, че „нашето отечество се казва Македония и ние се наричаме македонци“. Две години по-късно обаче Г. Пулевски се записва за български опълченец и се сражава за освобождението на България, а след нейното разделяне на Берлинския конгрес участва в Кресненско-разложкото въстание.

Продължител на идеите на Новакович е сърбинът Йован Цвиич, според който македонското славяноезично население няма развито народностно чувство и е предразположено да се превърне в сърби или българи, според конюнктурата. Той счита Македония и Шоплука за изконни сръбски земи, а българите на изток от тях – за татари. Тази реторика е на въоръжение сред македонистите в РС Македония и днес.

Оръдие на македонизма в определени периоди от своя живот е и Кръсте Мисирков (1874 – 1926), обявен за „македонецот на 20-ти век“. Той е сръбски възпитаник, стипендиант на дружеството „Св. Сава“ и на Новакович, който изкупува голям дял от тиража на неговото основно произведение „За македонцките работи“ (написано в Русия и финансирано от нея). Неуравновесен във възгледите си, все пак през по-голямата част от живота си той е на пробългарски позиции и активно работи за българската идея от Русия, Бесарабия и България, като подлага на критика сръбската и руската политика за отродяване на македонските българи. Кр. Мисирков е първият български учен филолог, който не е възпрепятстван от сръбските власти и успява на място да изследва моравското наречие и събира изворов материал за него. В своите филоложки заключения той разглежда говорите по река Морава в Сърбия като краен западнобългарски диалект, граничещ със сръбския език. За тази патриотична българска дейност на Кр. Мисирков в РС Македония упорито се мълчи, сякаш не е съществувала.

През 1917 г. Кръсте Мисирков е избран за народен представител в българския блок в парламента на независимата по онова време Молдовска демократична република, известен като „Сфатул църий“ (Съвет на страната*). В анкетния лист Кр. Мисирков сам е написал, че е българин от Македония, че е от фракцията на националните малцинства и е член на Българската национална партия в Молдова, избран от българите и гагаузите в гр. Кишинев. В края на анкетния лист Кр. Мисирков собственоръчно е положил своя подпис.

В началото на миналия век спорадичните становища на Кръсте Мисирков като ранен македонист не намират отзвук сред населението в Македония. Той е преоткрит десетилетия след това от македонистите, които след решението на Коминтерна от 1934 г. за подкрепа на тяхната идеология, започват да търсят историческа обосновка за своята доктрина.

На фона на тези факти звучат като политическа пропаганда думите на руския посланик в Скопие Сергей Баздникин, който в началото на януари 2021 г. заявява пред медиите: „Македонският е отделен език… Нашите нации (руската и македонската, б.а.) са свързани с дълбоки исторически традиции. Не става дума само за езикова, културна и духовна близост. Русия винаги е подкрепяла балканските народи в тяхната борба за самоопрледеление. Тук са учили и работили Константин Миладинов, Кръсте Мисирков“. Документите ясно показват, че нито К. Миладинов, нито Кр. Мисирков са се смятали за македонци.

Съществуването на българските надписи от епохата на Възраждането на територията на днешната РС Македония винаги е било проблематично за югославските власти преди 1941 и след 1944 г. Поради тази причина редица надписи са подложени на унищожение или фалшифициране.

Интересна е съдбата на надписа на гробницата при църквата „Св. Димитър“ в Скопие, който е поставен през 1864 г. Неговият текст е: „Направи се сия гробница съ пожертвование отъ православните българи въ 1864 л. мартъ 1-ий Скопие“.

Плочата е свалена от югославските власти през 1963 г. и е захвърлена в двора с лице надолу, за да не се чете надписът. Намерена е от местните граждани Благой (Блаже) Велиновски и Иван (Йован) Стояновски през 2000 г. и те я пренасят в България, където се съхранява в Националния исторически музей в София. Двамата откриватели на плочата дълго време са преследвани от югославските, а след това от македонските власти, заради откритото демонстриране на българско национално съзнание.

Изключително фрапираща е фалшификацията, извършена в РС Македония върху надписа на църквата в село Прилепец до град Прилеп. Той информира, че църквата е построена през 1908 г. от самарджийския еснаф в съгласие с „народа български“. Югославските власти не само са заличили думата „български“, но върху нея е написано „македонски“, като тази фалшификация е видима и с просто око.

В РС Македония се унищожават дори и надгробни паметници с цел да се заличи българската принадлежност на починалите. Така например надгробната плоча на загиналите през 1904 г. революционери Никола Каранджулов, Найдо Пещалеев и Димитър Робев, написана на книжовен български език, е унищожена и заменена с нова, с надпис на скопската писмена норма. На него пише, че са се борили за македонска държава.

На фалшификации са подложени и самите произведения на възрожденците, родени в географската област Македония. Така например книгата на братя Миладинови „Български народни песни“ (1861) се преиздава в Титова Югославия със заглавие „Зборник за народни песни“ (1968). Книгата на Стефан Веркович „Народне песме македонски бугара“ (1860) в Скопие е издадена като „Македонски народни песни“ (1961) и т.н.

За да се опишат всички подобни фалшификации, едва ли ще стигнат и няколко хиляди страници.

ПП. През последните няколко години в Скопие се прави опит да се замени названието „бугарин“, както е съгласно скопската писмена норма, с „бугар“, като често пъти до него се поставя и „татар“. Тази поредна промяна се прави, за да могат двете думи да звучат по-близко и допълнително да се насажда усещането, че българите са татари. Етнонимът „българин“ е най-често променяната дума на територията на РС Македония: българин → болгарин → бугарин → бугар.