Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Репортаж | Очерк | Наука | Мемоари | Интервю | Документалистика |
Не казвайте на майка ми. И на баща ми. Тя ще му каже. Тя му казва всичко

Книгата е

Радева, Татяна. Диагностика на психични и поведенчески разстройства в реалната практика. Психиатрията през погледа на терапевта. Варна, Медицински университет – Варна, 2022. 148 с. ISBN 978-619-221-388-6

Трета глава. [Пример от раздел F20-F29. Шизофрения, шизотипни и налудни разстройства.]

* Заглавието е на Анапест. След цитата има и Бележка от редактора.

* * *

– Синът ми е много добро и умно момче… Той ми е единствен и всичко съм правила за него… Какво да Ви кажа, откъде да започна? Не знам, притеснено ми е…

– Добре, госпожо… Като родител предполагам колко сте притеснена за състоянието на сина си… Разбрах, че досега не сте посещавали психиатър. Може би ще е по-лесно, ако аз задавам въпросите, а Вие отговаряте, допълвате… Така и аз ще се ориентирам по-лесно в ситуацията и ще съм Ви по-полезна. Съгласна ли сте?

Високата кокалеста жена, леко приведена в раменете, със сведена глава, погледна нагоре. Очите ѝ бяха зачервени от недоспиване, а синьото на ириса беше скрило уплашените зеници. Лицето ѝ, с издължени, но някак меки черти, беше цялото в малки бръчици. Косата беше с неясния цвят на русо от миналото и побеляващо в настоящето, вероятно непокорна и гъста някога, сега рошава след поредния опит да бъде сресана. Беше разкопчала избелялото си синкаво яке, отдолу се виждаше раздърпан пуловер на райета, а през деколтето надничаше яката на риза – може би бяла на цвят? Дънките ѝ висяха на ханша, обувките ѝ, макар и стари, бяха лъснати. Ръцете ѝ неспокойно шареха и подреждаха ту косата, ту придърпваха пуловера надолу, ту почесваха бедрото.

Въпреки че е едра жена, излъчва безсилие и предизвиква в мен желание да ѝ помогна, да я прегърна, да я утеша.

– Добре, седнете, моля! Настанете се удобно! Тук може и да Ви е по-топло, ще отнеме време докато говорим, разсъблечете се…

Майката на пациента стовари голямата си чанта на най-близкия стол, хвърли якето си на съседния и седна на ръба на канапето по мъжки, с разтворени колене, подръпна ръкавите си към лактите и ги подпря на бедрата си.

Сякаш зае поза за сблъсък.

– Давайте. Слушам Ви. Затова съм тук.

– Що за дете беше Мартин? Кога проходи, кога проговори, ходеше ли на детска ясла и градина? Как тръгна на училище?

– Амиии, съвсем нормално. Не помня кога е проходил и проговорил, всичко беше нормално, май момченцата закъсняват. Не е ходил на ясла, аз го гледах. Нормално тръгна на детска градина.

– Боледуваше ли като малък в градината? Плачеше ли като се разделяте сутрин?

– Не е боледувал. Е, някоя друга хрема. Не, не плачеше като го оставях там. Беше много спокоен. И аз бях спокойна като го оставях там. Работя като счетоводител и ми е натоварено.

Раменете на жената се отпуснаха, ръцете ѝ подпряха главата, но стойката ѝ остана приведена напред.

Какво ли става със сина ѝ? Така като гледам датата на раждане, има точно два дена разлика с моя син. Значи трябва да е абитуриент тази година, след две седмици са матурите…

– Добре… Всъщност от първа бременност ли е роден?

– Да, всичко беше наред с бременността, роди се нормално, бързо се върнахме вкъщи, само спеше и ядеше, спокойно бебе беше, спокойно дете, но сега какво стана?!

– Добре… Нека се върнем още малко назад. Казахте, че е роден от първа нормално протекла бременност, на термин, бил е спокойно бебе и дете, не е боледувал, проходил и проговорил навреме, не ходил на ясла, само на градина, там е бил спокоен, не е плачел като се разделяте?! После на училище? Имаше ли приятели, група, в която да се движи, ходеше ли на извънкласни занимания, как се справяше с учебния материал?

– В началния клас всичко беше добре. Класната много го хвалеше, все го изправяше да рецитира стихотворения по разни празници. Имаше няколко момченца, с които движеше. Беше кротък и спокоен. Учеше много, справяше се сам, беше отличник. Малко му се присмиваха за това, знаете как е, че е зубър. Не играеше със съучениците си. Ама и те бяха груби, псуваха, той ги избягваше, не излизаше с тях. Ходеше по състезания по математика. Ние сме от малък град, а той до национална олимпиада стигна! Не е закъснявал, не е ходил по сбирки да пие… Едно нормално дете!

– Как празнувахте рождените му дни?

– Рождените му дни? Как? Нормално… Като беше малък с торта, свещи, 1-2 приятелчета, както се празнува. После, в отделенията в училище – вкъщи, ама без торта, защото вече беше голям.

Дете, което не се е съпротивлявало на раздялата с майката в детската градина, явно имаме разстройство на привързаността. Дете, което винаги е било кротко и спокойно, послушно. Слушкало е госпожата в училище, правело е това, което му казват, отличник, национални олимпиади, без приятели, без компания, само учене и родители. Без рождени дни. Какво означава, че няма да има празник, понеже е вече голям? А дали са го гушкали и целували? Едва ли. Инак раздялата в детската градина щеше да изглежда по друг начин. Дали той е избягвал другите деца или му е било казвано да ги избягва? Така е формирана личност с шизоидни черти. Хладна, затворена в себе си, себедостатъчна.

– Добре… Някакви заболявания, нещо, за което да трябва да взема лекарства?

– Не.

– Има ли от Ваша страна или от страна на съпруга Ви някой с психично заболяване?

– Съпругът ми има брат, по-голям от него е. Ама аз, дето се вика, не го познавам. Винаги са го държали настрани. Не знам какво му има, живее сам в едно село, близо до нашия град, не са ми давали да ходя там. Като питам, отклонява отговора, не ми трябвало да знам. От съседи знам, че е бил хубаво момче, ама нещо изведнъж му станало, на годините на Марти, в казармата е бил. Нещо ходел по улиците, викал и крещял, ама нашите са го усмирили и оттогава е на това село, носят му храна, дърва, не са го водили на лекар, не знам какво му има, не ми дават да питам. Преди време свекърът и свекървата се грижеха за него. После те като починаха, мъжът ми – ходи при него три пъти в седмицата. Аз не съм го виждала. В чужди работи да не се бъркам, така ми е казано.

– Какво работи съпругът Ви?

– Учител по специален предмет е. Завършил е инженерство, но в онези години нямаше работа по специалността, изкара педагогика и преподава в техникума.

Жената се отпусна бавно назад, вече не стоеше на ръба на канапето. Държеше ръцете си върху бедрата, нямаше очакването за започване на схватка.

– Добре… Значи, Марти расте с Вас двамата, няма братя или сестри. Отличен ученик, на национален кръг по олимпиади. Не закъснява, не пие, не пуши, няма компания, с която да излиза навън, не ходи на извънкласни занимания. Спокойно и добро дете. Какво обича да прави в свободното си време? Разходки, природа, книги, филми, някакви по-особени умения?

– Не, не излиза навън. Не знам какво обича да прави. Той все учи… На компютъра е, не знам какво прави там. Обикновено дете. Доскоро беше така.

Тази майка нищо не разкрива за детето си освен, че е „нормално и обикновено“. Или той не я допуска до своя свят или никога не е имало негов свят – шизоиден или аутистичен спектър? И сега се случва нещо извън обичайното за „обикновеното“ дете и тя е притеснена.

– Разбирам. Няма интереси извън училището. Ще говорим с него какво обича да прави освен ученето. Не всичко казваме на майките си. Разкажете сега какво се случва и откога?

Жената отново седна на ръба на канапето и зае позата на сумист, готов за удар.

– Какво се случва? Ами пусна дълга коса, някъде в началото на годината, спря да се подстригва. Затвори се, не ми говори, не иска да се храни, чопли вътре нещо в чинията и хапва съвсем малко, не иска нови дрехи, а старите са му окъсяли, не влиза в банята, не мога да го накарам да се спретне малко. Не ме пуска в стаята му да я изчистя, да я подредя, налепил е разни неща по прозорците, не дава да пипна нещо – имало си всяко нещо значение и ред. На моменти избухва, от нищото, щуква му нещо и ме овиква, че му преча, после изведнъж утихва.

– От началото на учебната година, отпреди 7-8 месеца е започнала някаква промяна. Всичко изведнъж ли стана или постепенно се затвори, после спря да се храни, после да Ви пуска в стаята си да я чистите, после е станал избухлив?

– Някак постепенно като че ли. Не си поглежда компютъра, а преди не можех да го откъсна. Слушаше музика, карах му се да я намалява. А сега си седи затворен, не знам какво прави. Като вляза – седи или лежи и гледа някак през мен, все едно не ме чува. Мислех си първо за наркотици. Ама той казва, че няма. Не пуши, не пие. Оф, не знам.

– Добре, госпожо. Благодаря Ви за отделеното време. Може ли сега да поговоря насаме с Марти? После, ако имам въпроси, ще Ви потърся отново.

Майката стана от дивана, суетливо си заприбира багажа, сякаш искаше да каже още нещо, но не знаеше какво или не намираше сили. Облече се бавно и въпреки че беше топло в кабинета, започна да закопчава копчетата на якето си. Потупа се по гърдите сякаш да провери дали не е забравила нещо. После пак така бавно се наведе и взе голямата си чанта. Застана леко разкрачена, с провесени ръце, чантата се люлееше като махало на часовник между краката ѝ и с несигурен глас помоли:

– Нали ще ми помогнете, Докторе? Едничък ми е. Нямах щастлив живот. Баща му е с тежък характер. Само той е давал смисъл на живота ми. А сега го губя.

Не трябва да се размеквам. Много майки губят децата си… Ако ѝ подам ръка или я прегърна, което напира в мен, терапевтичният процес ще тръгне в никаква посока. Ако остана като лед, майката може да загуби вяра и да се откаже от бъдещо съдействие в терапията. Трябва да компилирам формална–неформална комуникация, малко да орежа емпатийната си подкрепа.

Станах, минах пред бюрото и се спрях между майката и вратата като посочих с отворена ръка изхода на кабинета.

– Като родител Ви разбирам. Всичко правим за децата си. Но нека поговоря с Марти, после ще обсъдим ситуацията заедно и ще потърсим как да се справим с тази промяна.

Марти и майка му си смениха местата и абитуриентът влезе при Доктора.

Той беше висок сигурно над 190 сантиметра, но прегърбената му стойка го смаляваше. Нямаше вид на спортуващ или поне не на някой, който да се „помпи“, с широки рамене, но слаб. Лицето беше изпито, продълговато. Приличаше на икона, изобразяваща Иисус на кръста (не онзи, влизащият в Йерусалим) – с неподстригана русолява леко вълниста коса, която се разделяше на път плътно около лицето и стоеше мирна зад ушите, младежка брада – по-скоро още мъх, отколкото бръсната с години. Очите бяха ярко сини, веждите прибрани като покривче – сякаш в една непрекъснато питаща поза.

Какво хубаво дете!

Носът беше издължен и тънък, бузите хлътнали, скулите леко издадени, кожата – болнаво бледа. Якето явно беше умаляло – ръкавите, силно казано, стигаха до кокалчетата на китките, раирана риза, дънки, които въпреки че висяха на ханша, бяха къси. Тънки дълги пръсти, като прозрачни, неизрязани нокти.

Все едно съм пред икона, като гледам ръцете му.

Гледаше напред, някак през мен. Освен чувството, че пита нещо, лицето не издаваше нито притеснение, нито тревога, нито спокойствие, нищо.

– Марти, здравей! Майка ти, подобно на всеки родител, се притеснява нещо за теб… Пожела да ми обясни някои работи насаме. Сядай някъде, разположи се където ти е удобно – на дивана, на стола до прозореца, на стола до бюрото, където искаш!

Младежът избра най-отдалеченото от бюрото място, премина през кабинета бавно. Седна, скръствайки крака под стола, с ръце отпуснати на бедрата, изправи гърба си по облегалката – по-скоро за да се оттласне и стане по-бързо при сигнал за опасност, отколкото като заучено от първите седем години действие. Продължаваше да гледа някак през мен, питащо. Започна да се оглежда и да задържа поглед по картините на стената.

– Имаш ли представа каква съм аз, защо си тук, какви очаквания имаш от нашата среща?

– Не знам защо съм тук. Майка казва, че съм нервен. Знам, че сте психиатър, но защо трябваше да пътуваме толкова много – не знам, тя се притеснява да не ходим на психиатър в нашия град. Дойдох заради нея… Тя все плаче.

Не очаквах толкова много да говори… Това е може би добър знак. Дано е просто някаква криза на личността. В такава възраст е. Ериксон ги е дал много добре…

– Добре… Идеята е да си поговорим, аз ще задавам въпроси, ти ще задаваш въпроси, ще отговаряме. Ако трябва и майка ти ще извикаме, заедно да си поговорим, да паднат всички тези притеснения. Съгласен ли си?

Младежът се отпусна и зае прегърбената си стойка на стола, за миг ме погледна в очите, после погледът му пак се застоя, преминаващ през мен.

– Да.

– Добре. Разбрах, че си последна година в гимназията. След две седмици са матурите. Че си бил на републикански кръг на олимпиада по математика. Всъщност почти нищо не разбрах за теб. Разкажи ми що за човек си. Какво обичаш да правиш?

– Нищо. Разцъквам компютъра. Нормално.

Оф, тези младежи, с тези компютри и техните думички. Нямат ли какво друго да правят, ами се забиват в мониторите си? После иди отграничи дали не могат да контактуват, защото това е норма за поколението или защото това е абнормност за съответния индивид. Това болестно ли е или вече е норма? Ще трябва да пренапишем етапите и кризите на Ериксон.

– Какво играеш на компютъра?

– Лига. Уаркрофт.

– Ами те нали са в мрежа? Имаш ли си група, приятели, компания, с които да играеш?

– Да.

– А срещаш ли се с тези приятели извън компютъра?

– Не.

– А имаш ли приятели?

За секунда погледът се фокусира върху очите ми и после пак се закотви някъде зад мен.

– Да.

– Няколко? Много?

– Няколко.

– А те близки приятели ли са?

– Да.

– И как я карате с тези приятели?

– Нормално.

Ама че не върви, защо не казва нищо? Като стена е. Давай още отворени въпроси, не спирай, не го затваряй!

– Какво правите с тези приятели?

– Нищо особено.

– Кога последно бяхте заедно?

– Преди няколко дена.

– Разкажи ми, какво правихте тогава!

– Ами нищо.

Спокоен е, отпуснат е, този странен, чак плашещ, поглед, дето минава през мен. И отговаря толкова бавно, сякаш чака одобрение. И този питащ поглед е все едно се съсредоточава да чуе някого.

– Марти… Някои хора имат по-особени способности. Чуват гласове, шумове.

Погледът му пак ме фиксира, покривчето на веждите се изравни и лицеизразът стана уплашен. Давай!

– Какво ти казват? Има някои, които коментират какъв си, има такива, които говорят разни работи помежду си. Или ти нареждат какво да правиш?

Той мълчеше, аз мълчах, погледът му се завря в ръцете му.

– Никой няма право да ти нарежда какво да правиш. Ти си свободен човек и можеш да правиш това, което искаш.

– Да. Никой няма право да ми нарежда. Дори и те. Заплашват ме, че ще кажат на всички, че съм „педи“, ако говоря с Вас. Ама ми писна. Само аз ги чувам. Няма как да го кажат на всички. Не знам кои са. Мъже, понякога са по-ясни, понякога по-заглушени и тихи. Казват ми, че съм хубав, че съм готин. Има и такива, които ми казват, че съм кофти, че съм „обратен“.

– Как става това? Те те коментират помежду си или ти го казват на теб?

– Помежду си. Сякаш аз не трябва да ги чувам, ама ги чувам, сякаш не съм там и ги подслушвам, но те знаят, че ги чувам.

Марти ме гледаше ту в очите, ту забиваше поглед към ръцете си. Говореше тихо и бавно.

И откога така?

– Не знам. Месеци. Те знаят, че съм „обратен“, понеже нощем някой идва и ме „такова“. Сигурно този някой ми приказва или са всички заедно и ме гледат.

– Гледат те? А ти виждаш ли ги?

– Не.

– А как разбираш, че са те „таковали“?

– Ами разбирам. Имам усещане там. Сутрин като се събудя. И после започнаха да ми говорят. Понякога ми казват разни неща. Че майка ми не ми е майка и е подменена. И иска да ме отрови и да не ям от нейните манджи. Или да ям само хляб, или само картофите. Знам, че е много срамно за един мъж това. Не знаех на кого да споделя, измъчва ме. А те сякаш ми четат мислите и ме заставят какво да правя, за да не раздухат в училище.

– А хората могат ли да ти четат мислите?

– Не. Само те.

– А кои са те? Как стигат до теб?

– Не знам, не им знам имената. Имат специална антена, с която стигат до мен. Влизат нощем и правят разни неща с мен, в стаята ми.

Майчице! Коментиращи във второ и трето лице, императивни, тактилни. Откритост на мислите. Налудности за отношение. И този афект – с него се случва нещо абсурдно и той не изглежда уплашен или ядосан, а го казва с толкова равен тон, без да му мигне окото, без следа на срам или уплаха, мимическите мускули и за секунда не се раздвижиха от първоначалната безизразност. Несъответен афект. С неясна давност, но определено е повече от месец. Първорангови критерии за шизофрения. Мисловният процес е без груби структурни нарушения.

– Марти… Как мислиш, как ти се случва това? Това болест ли е или магия?

– Не знам. Каква болест може да е това? Знам, че сте лекар. Някаква психиатрична болест?

– Ще трябва да направим някои изследвания. Скенер на главата, за да изключим друго страдание, което да предизвиква всичко това. После, като съберем повече информация, ще обсъдим отново. Нека се опитаме да махнем гласовете от главата ти, да променим начина, по който се събуждаш сутрин, да си върнеш живота.

Марти гледаше с безизразен поглед. Дори снимка от списание имаше някакъв живец!

– Не казвайте на майка ми. И на баща ми. В никакъв случай на баща ми. Срам ме е, той ще ми се подиграва. Тя ще му каже. Тя му казва всичко.

– Добре, всичко, което искаш или не искаш да правя, ще коментираме заедно. Заедно ще вземаме решенията, като екип. Имам още някои въпроси, за да ти предложа план за действие. Спиш ли добре?

– По-скоро не. Стоя буден, за да ги причакам, намирам си нещо да правя. Спя на пресекулки. В момента, когато заспя, явно ме дебнат и идват тогава. Не искам да спя.

– А освен това, какво още правиш, за да ограничиш действията им спрямо теб?

– Стоя през целия ден с дрехи, с колан, не ги махам. За да не влизат заключвам стаята си. Сложил съм вестници. Мисля, че се объркват от думите по хартията. И не виждат какво правя.

– Но това явно не помага?! В други подобни случаи едновременно, докато станат изследванията, давам хапчета, те правят нещо като щит около теб, като ултимейта в Лигата. Съгласен ли си да започнем така? Да опитаме с този щит?

Използвах доверени маркери от предболестното състояние (League of Legends е компютърна игра, в която Ultimate е възможност да проявиш най-силната си атака), за да мога да го убедя. Марти се съгласи да приема медикаменти. Започнахме титриране на антипсихотик. Заявката на майката беше амбициозна – синът ѝ да може да се съсредоточи и да се съгласи да се яви на матурата, като се представи възможно най-добре.

Да върна сина ѝ за две седмици, при положение че е изгубен в психозата от месеци?

Проведохме изследвания. Нямаше подлежащо заболяване, което да обясни психотичните феномени. Пътят ще е дълъг и труден, но трябва да се опитаме да върнем живота на младежа в ръцете му. Ако даде обратно развитие на симптомите, трябва да приема медикаментите поне три години. И някой вътре в семейството да знае за болестта, за симптомите, за прогнозата, за придържането към лечението, продромите и риска от рецидив, стъпките, ако има такъв. Предстоеше нов разговор с майката.

Бяха минали няколко дена след втората матура. Марти се беше явил, не беше ясен резултатът. От около седмица медикаментът беше в оптимална доза и все още беше рано за резултат. Понасяше го добре, засега нямаше странични ефекти и не се съпротивляваше да го приема.

Не знам какво да кажа, как да почна. По-добре директно, така боли еднократно. А не като гангрена, която, ако не си ампутирал достатъчно високо, тя се разраства и всеки следващ път трябва да режеш отново. Ако тръгна със заобикалки, разговорът ще се проточи и ще искат от мен да обещая невъзможното или да дам отговори на въпроси, на които и най-великият ясновидец не може.

– Заповядайте, госпожо! Влизайте и сядайте! Бих искала да обсъдим състоянието на Марти.

– Да. И аз. Не можем да продължим да идваме повече тук. Баща му разбра. И много се ядоса, че го водя на психиатър в друг град. Нямало му нищо. Трябвало да работи и това е. Сравни го с брат си, който в казармата е мързелувал и затова е пропилял живота си. Аз не му бях казала, че ще идваме, че започнахме да идваме, а знаех, че е против. Да се ходи на психиатър. Виждам, че Марти Ви има доверие, че е по-спокоен, но няма как да продължим.

Ха сега! И какво следва? Оставаме Марти на психозата? Не! Абсурд! Трябва да я преборя!

– Госпожо, синът Ви страда от параноидна шизофрения. Проведохме изследвания и …

– Нали казахте, че изследванията са добри? Значи му няма нищо!

– Изследванията показват, че няма тумор в мозъка или друго заболяване, което да обясни изолацията му, промяната в поведението, отказа да се храни, безсънието, разсеяността му, стаята му, облепена във вестници. Той чува гласове, които му казват лоши неща и затова прави така. И наличието на тези гласове говори за шизофрения. Това е заболяване, което трябва да лекуваме, да премахнем гласовете и да може той да продължи живота си така, както е мечтал и както вие сте искали.

Майката стоеше права, с леко разкрачени крака, все така измъчена, но изпълнена с гняв – с вдигната глава, стиснала ръце, леко приведена, сякаш ще нанесе първи удар в боксов мач.

На мен ли е гневна или на съпруга си? Тя влезе така, готова да се бие, нахъсана от мъжа си.

– Не, не може шизофрения. Вижте, ние сме от малък град. Всички се знаем. Как така ще има шизофрения?

Раменете ѝ леко паднаха и се свиха напред. Потърси най-близкия стол и седна.

– Сигурно сте права. Марти беше като ангелче като малък. Като порасна стана като ангел. Послушен, добър, винаги поздравява, лоша дума никой няма да каже за него. Все сме си били заедно, баща му е чешит, ходи при брат си, с приятели. Наказвал ни е. Но това е било някога. Всъщност е добър човек. Като споделих за притесненията си още по Нова година, той ми каза, че си измислям. Още тогава исках да го заведа на психиатър, но той не ми даде – малък град сме, ще се разчуе, той е учител, какво ще кажат хората, знаете как е…

Не, не искам да знам!

Затова си взех отпуска и дойдохме тук, във Вашето отделение. Давах лекарствата на Марти, без баща му да разбира. Просто миналата седмица е ровил в чантата ми и намерил билетите от автобуса. И нямаше какво да кажа. Защо съм пътувала до тук? Казах му. Забрани ни да идваме повече. Много се кара. За днес излъгах. Исках да дойда да Ви благодаря и да помоля да изпишете Марти, няма как да идва повече, ще стане по-лошо у дома. Той скоро не ни е бил, но може пак… Ще си се държим с Марти, ще се справим. Изпишете ни, моля Ви. Не знаете какво е у нас.

Питай, питай – защо са избрали теб за консултация, в друг град! Питай още за семейството! Сега какво ще стане?

– Госпожо, няма ли начин да се срещнем със съпруга Ви, да поговорим с него?

Тя клатеше глава.

– Вие не го познавате. По-добре ще е за Марти да си тръгнем сега. Още преди да е приключил работа, ще сме се прибрали.

– Да ви дам рецепта за лекарствата? Изчакайте за епикризата. Нека след месец с нея и лекарствата Марти посети психиатър във Вашия град.

– Не, нищо не искам. Тръгваме веднага. Благодаря ви, докторе!

 

 

* * *

 

БЕЛЕЖКА ОТ РЕДАКТОРА НА АНАПЕСТЪ (Антовъ)

 

Странно е да попаднеш на научна монография, която е направена извън… жанра си.

Докато качвах книгата в каталога на издателството на МУ-Варна, я разлистих и се зачудих: доколко, от гледище на литературната теория, тази книга може да се приеме като поле на конкуренция между фикция и нонфикция? Иначе казано: доколко документираната белетристика може да бъде четена и като художествена проза?

Монографията е сглобена така: 10 класификатора (международни) за видовете психични заболявания са представени с 10 разказа (!) от личната практика на авторката.

(Отварям скоба:

Докато се чудех какви референциални тагове да сложа на уебпубликацията, тази, която четете в момента в Анапест Дамаскинъ, накрая подбрах всички, които имат отношение към цитираната глава, а именно:

Документалистика | Интервю | Мемоари | Наука | Очерк | Репортаж

Край на скобата.)

Видно е, че книгата е далеч от трафарета на научния наратив. Ала какво е любопитното за литератора?

 

[1] С оглед на жанра цитираната глава (както и останалите) можем да определим (със свободна дефиниция, тоест описателна) като разказ с елементи драматургични. Драматургичното се е получило от предаването на вътрешната реч на разказвача (тук е дадено в курсив, както и в оригинала). Разказвачът е и основен персонаж в разказа, един от тримата. (Повечето от разказите имат чисто белетристични пролози и епилози.) И т.н., и т.н.

Въпрос: Ако измъкнем главата от монографичния й контекст и я публикуваме в литературно списание под рубрика за „нова художествена проза“, как мислите, колко ще разпознаят, че това е научен, сиреч по дефиниция нефикционален (неусловен) текст? Именно защото има всички белетристични елементи.

Но това е очевидно. По-интересен (и същностен от гледище на литературоведа, бил той херменевтик или историк) е въпросът: лекарката, която предава този случил се случай от медицинската си практика, дали е ползвала диктофон? Дали това, което четем, е свален текст от запис или е по записки и бележки, и спомени, и представи, и запомнени нагледи на самата авторка?

Това с нищо не изменя общите наблюдения и изводи, евентуално ще прецизира процентите в жанровата „везна“ между документалистиката и мемоаристиката.

[2] Така или иначе, остава фигурата на самата авторка. Тя сама го е пожелала, избирайки драматургичната стратегия да прекъсва разказа, излагайки собствените си мисли и автокоментари.

Това вече не може да бъде свалено от диктофон.

Това вече е чиста фикция. (Разбира се, функцията е да предложи научен дебат, а не да прави самоцелна художественост, но изводът си е валиден.)

Освен всичко останало това внася и биографичен елемент (и дори доминанта) в предлаганите 10 разказа. Да не говорим, че в 4 от тях разказвачът с готовност дава телефонния си номер (разбираме, че това е процесуална част от медицинските лечебно-административни процедури, но литературната теория го определя като непренебрежим лайтмотив)…

При всички положения странна научна монография.

 

…След като качих записа в каталога, изчетох бърже книгата. Ако мине през редакторска консултация, изданието ще е интересно и за най-широка публика. (Предимство е и това, че очерците са пресни, от последните 2 години - демек това дава картина на българите през годините на коронавируса, вкл. за историята.) Което съвсем би доказало горните аспекти.

Но за друго ми беше думата.

Прииска ми се да се запозная (хем не съм се запознавал досега с психиатър) с авторката, за да я питам за диктофона (което не е важно, но ми е любопитно от моето литературоведско гледище), а и да направя аргументирано подозрение, че най-вероятно през годините й на учение (а може и сега) тя все пак се е занимавала с художествено писане (за себе си). Нали? Дали?

Но не можах. Колежката рече, че „авторката дойде с придружител, който взе авторските екземпляри от нейно име и каза, че авторката била срамежлива“.

t
f
26.10.2022 (пр. 28.10.2022) | Знаци: 385 | Прегледи: 181 | Сподели:
Съдържание (94) Имена (43) Показалци (11) Галерия (87) Файлове (5) Препратки (3)