Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Наука
Ювал Харари: Меките мускули гарантират крехки и сочни пържоли или Проклетата човекоподобна маймуна
Книгата е
Sapiens: Кратка история на човечеството / Ювал Ноа Харари ; Прев. от англ. Ина Димитрова . - София : Изток-Запад, 2016. - 380 с. : с ил. ; 25 см.
Заглавието и подзаглавията са на редакцията. Със съкращения.

ЗЕМЕДЕЛСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Земеделската революция е едно от най-противоречивите събития в историята. Според някои тя открива пътя към просперитет и прогрес; други настояват, че е нашето проклятие. Това е преломната точка според тях, в която Homo sapiens прекъсва своята симбиотична връзка с природата и се устремява към съществуване в отчуждение и алчност. Независимо в коя посока отвежда то, връщане назад няма. Земеделието дава възможност за толкова бърз и осезаем прираст на населението, че става невъзможно едно комплексно земеделско общество да се изхранва и поддържа чрез лов и събирачество. Около 10 000 г. пр.Хр., преди прехода към земеделие, планетата е дом на между 5 и 8 милиона събирачи, водещи номадски начин на живот. Около I в. от тях са останали само около 1–2 милиона (обитаващи най-вече Австралия, Америка и Африка), което е нищо на фона на 250-те милиона земеделци.

По-голямата част от тях живеят в постоянни селища, а малцина са пастири, водещи номадски начин на живот. Преминаването към уседналост редуцира значително обсега на действие на отделните индивиди. Древните ловци събирачи обикновено обитавали райони от десетки и дори стотици квадратни километри. „Домът“ им бил цялата територия с хълмовете, потоците, горите и небето. Селяните, от друга страна, прекарвали по-голямата част от времето си, обработвайки малко парче земя или овощна градина, а семейният им живот бил организиран около тясна постройка от дърво, камък или кал, не по-голяма от няколко десетки квадратни метра – къщата им. Типичният селянин бил особено привързан към нея. Това била истинска революция с далеч стигащи последици – колкото психологически, толкова и архитектурни. От този момент нататък привързаността към „моята къща“ и отделеността от съседите стават отличителните белези на човека – едно същество, вече много по-силно центрирано около самото себе си.

Новите земеделски земи не само обхващали много по-малка територия в сравнение със зоната на действие на древните събирачи, но и били много по-различни от естественото си състояние. Ако оставим настрана използването на огън, ловците събирачи рядко променяли нещо в обитаваната от тях среда. Земеделците, от друга страна, живеели на изкуствени човешки острови, създадени с много труд насред пустошта. Те изсичат дърветата, копаят канали, почистват пасбищата от храсти, изграждат постройки, орат земята и засаждат овошки в стегнати редици. Създаденият по този начин хабитат е предназначен единствено за хората и „техните“ растения и животни и често бил обграждан от стени и огради. Фермерските семейства влагали всичките си сили, за да държат настрана плевелите и дивите животни. Ако подобни натрапници все пак успеели да проникнат, незабавно били прогонвани. Ако упорствали, имало начини за унищожаването им. Домовете били защитавани особено съвестно. От самото начало на земеделието до днес, милиарди човешки същества, въоръжени с клони, мухобойки, обувки и отровни спрейове водят безмилостна борба срещу трудолюбивите мравки, потайните хлебарки, смелите паяци и лутащите си бръмбари, които успяват да проникнат в човешките обиталища.

Хората трудно напускали своите изкуствени острови. Те не можели да изоставят къщите си, полетата и хамбарите, без да поемат огромен риск. Освен това с течение на времето те трупали все повече и повече притежания – трудно транспортируеми предмети, които ги привързвали към конкретното място. Древните земеделци може и да ни изглеждат като пълни бедняци, но типичното семейство притежавало повече предмети от едно цяло племе на ловци събирачи.

ЖЕРТВИТЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Фаустовската сделка между човека и зърното не е единствената, сключена от нашия вид. Друг пазарлък засяга съдбата на животни като овцете, козите, прасетата и кокошките. Номадските групи, дебнещи диви овце, постепенно променили състава на стадата, които плячкосвали. Този процес вероятно е започнал със селективния лов. Човекът научил, че е в негова полза да лови само възрастни мъжки екземпляри, както и стари, и болни овце. Те щадяли младите женски и агнетата, за да съхранят в дългосрочен план жизнеността на стадото. Втората стъпка вероятно била активната защита на стадата от хищници – човекът започнал да прогонва лъвовете, вълците и чуждите човешки групи. След това той може би е започнал да отвежда стадата в тесни клисури, позволяващи по-добър контрол и защита. Накрая хората започнали по-внимателно да селектират овцете, за да могат по-добре да отговарят на нуждите им. Най-агресивните овни – онези, които демонстрирали най-силна съпротива спрямо човешкия контрол – били заколвани първи. По същия начин се отнасяли с по-слабите и по-любопитни женски (пастирите не обичат овце, чието любопитство ги отвежда далеч от стадото). С всяко следващо поколение овцете ставали все по-дебели, по-склонни към подчинение и по-малко любопитни.

Друг вариант е ловците събирачи да са улавяли агне, което започвали да отглеждат и да угояват, за да имат храна, когато настъпи по-труден период. На определен етап те започват да отглеждат по-голям брой агнета, някои от които достигат полова зрялост и дават потомство. Най-агресивните и неуправляеми агнета ставали първите жертви, а най-склонните към послушание и най-кротките живеели по-дълго и давали потомство. Резултатът бил стадо от одомашнени кротки овце.

Подобни одомашнени животни – овце, кокошки, магарета и други – били източник на храна (месо, мляко, яйца), суровини (кожи и вълна) и мускулна сила. Транспортът, обработването на земята, смилането на зърното и други дейности, които до този момент се извършвали от човека, във все по-голяма степен започнали да се изпълняват от животни. В повечето земеделски общества хората се съсредоточавали върху култивирането на растенията, а отглеждането на животни било второстепенна задача. На някои места обаче възниквал нов тип общество, основано най-вече на експлоатация на животни – племена от пастири.

Паралелно с разпространението на Homo sapiens върви и разпространението на неговите одомашнени животни. Преди десет хиляди години не повече от няколко милиона овце, едър рогат добитък, кози, глигани и кокошки живеели в определени ограничени зони на афро-азиатския континент. Днес има около милиард овце, милиард прасета, повече от милиард едър рогат добитък и повече от 25 милиарда кокошки – при това по целия свят. Одомашнената кокошка е най-разпространената птица на всички времена. След Homo sapiens одомашненият едър рогат добитък, прасето и овцете са съответно вторият, третият и четвъртият най-разпространен едър бозайник на света. От тясна еволюционна перспектива, която измерва успеха по броя на копията ДНК, земеделската революция е истинска благодат за кокошките, кравите, прасето и овцете.

За съжаление, еволюционната перспектива е недостатъчно мерило за успех. Тя преценява всичко с помощта на критериите оцеляване и възпроизводство, без да взима предвид индивидуалното страдание или щастие. Одомашнените кокошки и добитък могат да са образци за успешна еволюция от тази гледна точка, но също така са едни от най-нещастните създания, живели някога на земята. Одомашняването на животните е резултат от поредица брутални практики, които с течение на времето стават все по-жестоки.

Естествената продължителност на живота на дивите кокошки е между седем и дванайсет години, а на говедото – между двайсет и двайсет и пет години. В дивата природа кокошките умират много по-рано, но все пак имат нелош шанс да живеят относително дълго. За разлика от това по-голямата част от одомашнените кокошки и говеда се колят на възраст между няколко седмици и няколко месеца, защото това е най-оптимално от икономическа гледна точка. (Защо да храним един петел в продължение на три години, ако достига максимално тегло за три месеца?)

Кокошките носачки, дойните крави и впрегатните животни понякога живеят дълго, но цената е начин на живот, напълно чужд на техните нужди и желания. Основателно е да приемем, че например бикът предпочита да прекарва дните си, препускайки из откритите прерии в компанията на други бикове и крави, а не да тегли плугове и каруци под бича на човекоподобна маймуна.

За да бъдат превърнати биковете, конете, магаретата и камилите в послушни впрегатни животни, естествените им инстинкти и социални връзки трябва да бъдат разрушени, а агресията, сексуалността и свободата на движение – ограничени. Фермерите изобретяват техники като затваряне в кошари и клетки, поставяне на юзди, хамути и каиши, използване на остени и камшици и осакатяване. Процесът на опитомяване почти винаги включва кастрирането на мъжките. Това намалява тяхната агресия и дава възможност на човека да контролира възпроизводството в стадото.

В много общества в Нова Гвинея богатството на отделните индивиди традиционно се определяло от броя на притежаваните прасета. За да са сигурни, че няма да избягат, фермерите от северните региони на Нова Гвинея режат парче от зурлата им. Това ще им причинява огромна болка всеки път, когато се опитат да душат, а тъй като те не могат да си намират храна, нито дори пътя си, без да душат, така стават напълно зависими от собствениците си. В друга част на Нова Гвинея било обичайно да се вадят очите на прасетата, така че да не виждат накъде вървят.

Фермерите имат и съответни техники за добиване на мляко. Кравите, козите и овцете могат да дават мляко само след като са родили и само докато малките сучат. Следователно за да имат мляко женските трябва да имат малки, но в същото време те не трябва да изсукват цялото мляко. Традиционен начин да се реши този въпрос бил заколването на малките скоро след раждането им, доенето на млякото, докато има такова, и предизвикването на нова бременност. Това все още е популярен способ. В много съвременни ферми дойната крава обикновено живее около пет години, преди да бъде заклана. През това време тя е почти непрекъснато бременна и бива оплождана между 60 и 120 дни след като е родила, за да се осигури максимален надой. Малките се отделят от нея скоро след раждането им. Женските телета се отглеждат, за да станат следващото поколение дойни крави, а мъжките се предават в ръцете на месодобивната индустрия.

Друг метод е телетата и яретата да се оставят при майките им, но да не им се позволява да сучат прекалено много. Най-простият начин това да стане е като малките се прогонват след като млякото започне да тече. Това обикновено предизвиква съпротивата както на майката, така и на малкото. Някои пастирски племена избиват малките, изяждат месото и след това пълнят кожата им. Натъпканите кожи, наподобяващи фигурата на животно, се показват на майката, за да продължи тя да произвежда мляко. Нуерите в Судан дори намазват натъпканите фигури с урината на майката, за да им придадат позната миризма. Друга тяхна техника е завързването на венче от тръни около устата на телето, така че то да боде майката и да я кара да се съпротивлява на сукането.

Туарегите, които отглеждат камили в Сахара, пробивали или режели части от носа и горната устна на малките, за да стане сукането болезнено и те сами да се отказват.

Не всички земеделски общества са толкова жестоки към домашните си животни. Понякога животът им може да е доста задоволителен. Овцете, отглеждани за вълна, домашните кучета и котки, военните и състезателни коне често се радват на добри условия на живот. Знае се, че римският император Калигула е планирал да назначи коня си, Инцитат, на сенаторска служба. Пастирите и фермерите често показват привързаност към животните си и се грижат добре за тях, точно както мнозина робовладелци обичали и се грижели за робите си. Неслучайно крале и пророци се преобличали като овчари и сравнявали начина, по който те и боговете се грижат за хората, с начина, по който пастирът обгрижвал стадото си. Но въпреки това от гледна точка на стадото е трудно да си представим, че земеделската революция не е ужасяваща катастрофа. Еволюционният „успех“ на одомашнените животни е безсмислен. Дивите носорози, които са на ръба на оцеляването, вероятно са по-удовлетворени от живота си, отколкото телето, което прекарва краткия си живот в тясна клетка и бива угоявано, за да има сочни пържоли. Щастливият носорог не става по-малко щастлив от това, че е един от последните представители на вида си. Еволюционният успех на говедото, измерван в броя копия на ДНК, не е утеха за страданието, което отделните животни понасят.

Това несъответствие между еволюционен успех и индивидуално страдание е може би най-важният урок, който можем да научим от земеделската революция.

Когато става дума за растителни видове като пшеницата и царевицата, може би чисто еволюционната перспектива има смисъл. Но в случая на животински видове като говедото, овцата и Homo sapiens – всеки от които притежава сложен свят от чувства и емоции, ние трябва да си даваме сметка за това как еволюционният успех се отразява на индивидуалния опит.

ЗА ДОМАШНО

Телето в индустриалната ферма за производство на месо веднага след раждането си бива отделено от майката и затворено в тясна клетка – не много по-голяма от тялото му. Там то прекарва целия си живот – средно около четири месеца. Никога не напуска клетката, нито му се позволява да играе с другите телета или дори просто да повърви – целта е мускулите му да не заякват. Меките мускули гарантират крехки и сочни пържоли. Първият и единствен път, в който то има възможност да направи няколко крачки, да раздвижи мускулите си и да се докосне до други телета, е по пътя към кланицата.

От еволюционна гледна точка говедото е един от най-успешните животински видове. В същото време това са едни от най-нещастните животни на света.

t
f
31.07.2022 (пр. 31.07.2022) | Знаци: 13514 | Прегледи: 77 | Сподели:
Съдържание (92) Имена (43) Показалци (11) Галерия (85) Файлове (5) Препратки (3)