Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Интервю
Буча: Старица с памперс (свидетелства от траурната служба)
https://meduza.io/feature/2022/05/10/pohorony-my-staralis-ne-otkladyvat-na-sluchay-esli-sami-pogibnem
Със съкращения. Превод от руски: ОА

* По интервю на кореспондента Л. Яппарова с 24-годишния Игор Середа от Немешаево (село в околностите на Киев)

С ритуални услуги в селото 20 години се занимаваше моят баща. Когато бях на 14, той за първи път ме взе със себе си в моргата. Бяхме тръгнали за военната болница в Печерск и изведнъж той казва: „Тук имам един познат в моргата – искаш ли да влезем?“ Бях малък още, ама реших да му покажа, че аз „все пак съм мъж“.

Запомнил съм миризмата – непривична за мене. А когато видях разтворения труп – разрязан, с отворен череп – у мен се зароди чувство за неизвестност. Бях свикнал да виждам само живи хора – и как така сега човекът тук лежи, а неговите органи ги вадят и изследват, сърцето вадят? Тогава осъзнах смъртта.

Тате разбра, че не ме е страх, и от 16-годишна възраст почнах да ходя с него да прибираме покойни от местата с катастрофи, от старческите домове. Да ги предаваме за съдебномедицинска експертиза. Да балсамираме. Да ги обличаме. На 18 години, когато взех шофьорска книжка, вече ходех сам. Когато станах на 20, баща ми почина – оттогава върша работата сам. Сега съм на 24.

Семейното дело продължих случайно. Тате впрочем далеч не искаше да работя в ритуалната служба. Казваше: „Не ти и трябва.“ Това е твърде нервна работа. Той беше само на 45 години, когато получи инсулт. Инсултът стана в началото на септември, тъкмо в началото на семестъра ми. Тогава учех в университета, за финансов експерт, живеех в общежитие. Впрочем покрай организацията на погребения ние предлагаме и надгробни паметници – и хората продължаваха да ми звънят: „Де е паметникът?“ Аз реших да си взема болничен за седмица и да приключа с паметниците.

Една седмица мина, втора седмица, а тате продължаваше да е в кома. Сетне почина. И в университета ми поставиха ултиматум: или напускаш съвсем, или се връщаш тук веднага. Но почнаха да ми звънят от нашето село, от общината: „Ти поемаш занаята сега! Давай, помогни ни там, там и там.“ Просто ритуални услуги се предлагат малко, никой не ще с това да се занимава. Поседях, поумувах – и реших да остана в ритуалната сфера.

В първите дни на войната правехме погребенията обичайно: и свещеник имаше, и процесия. И до последно се надявахме, че в Немешаево те няма да влязат. Когато влязоха, отначало не знаехме какво да очакваме от тях. Но скоро разбрахме какво представляват.

Ако руснаците се движеха, а ти им излезеш с колата отпреде, те стреляха. Или във въздуха, или по колата. А умишлените убийства у нас, като в Буча, бяха на 20 мирни граждани. В съседното село Микуличах, където имам магазин за ритуални стоки, някакъв бурят влизаше поред във всеки двор, тропаше по вратата. А когато му отваряха, от упор застрелваше стопанина, с пистолета в челото. Влиза, убива – и продължава нататък. Пет човека уби по този начин.

В началото още връзка имаше, хората ми звъняха: „При нас умря човек, елате да го погребете, моля ви.“ Когато не се виждаха руснаци, ние излизахме да погребваме. Добре, че улиците в Немешаево са много дълги: половин, един километър. Изтичаш към улицата, надзърнеш – няма ги. Пресичаш улицата. На следващата улица стигаш, поглеждаш – преминаваш. Така и се придвижвахме. В Микуличах ситуацията бе по-сложна: те там стояха по цялата главна улица. Да отидем и погребем не можехме – и хората погребваха в двора си.

Ние винаги сме оставали в сянка… „Ритуалчиците“ у нас винаги са ги смятали за „лоши“: в Киев погребението струва 25 000 гривни, а при нас е 8000. С включен ковчег, кръст, копаене на гроба, катафалка, внасяне, изнасяне, спускане. Но за нашите съселяни пак е много скъпо. И по наш адрес винаги: вие сте такива-онакива.

И като почна войната, започнаха да ни благодарят за работата… И си мислиш: „Виж ти, да не би да са те забелязали?“

В селото всички знаят къде е моргата. Е, „морга“ е образно казано; при нас в Немешаево никога не е имало собствена морга. Просто в болницата, в сградата на „Бърза помощ“, имаше перално помещение. То е най-хладното помещение. След началото на войната ние разбихме ключалката и складирахме там телата. Хората и сами возеха загинали при нас в моргата. Ето, застреляли човек пред супермаркета – доброволците сами, докато не се виждат руснаци, прибрали тялото от улицата, носят го. И ни казват: „Погребете го.“ Взехме ковчег и го погребахме.

Погребения ние и въобще се стараехме да не отлагаме. Не се мотаехме. За всеки случай, ако сами загинем. Или, да не дава господ, убият много хора накуп.

Първия човек, когото погребах във войната, беше мой съученик. В същия ден погребахме четирима наведнъж, тъй като за няколко часа снаряд уби мой добър познат, доброволеца Сергей Раскевич. Един мъж тръгна към КПП-то и катастрофира. А един старец умря от своя смърт.

На моя съученик, казаха, му прерязали гърлото. Това е заради алкохола по време на война: той имаше нещастно семейство, след 24 февруари всички го предупреждаваха: „Недей да пиеш.“ Но той пак се запи, а на Варшавското шосе имаше руско КПП. Той отиде при тях – и не знам каква е била точно ситуацията, но казват, че го заклали. Вярно, по време на погребението у мен възникна подозрение. Всички казват, че бил заклан, но аз виждам, че раната не е от нож, а от осколки. Понеже раната е прекалено широка, а по краищата – обгоряла плът. Брат му и приятелите твърдят, че са видели как го удрят с ножа – ала раните от нож, които аз съм виждал, изглеждат съвсем иначе. Аз нямам медицинско образование, но опит имам – и в мирно време аз прибирам телата на убити хора.

Много ми е мъчно за Сергей Раскевич – беше доброволец, много помагаше, има дъщеря и син, горе-долу около моята възраст. Тежко е, че умря такъв човек. Отличен мъж беше.

По време на война толкова бързо правиш всичко, че… Докато моите момчета копаят на гробищата, аз отивам в къщата на покойника, поставям го в ковчега и докато се върна на гробищата, ямата вече е готова. Спускаме, зариваме и бягаме. Това е и цялата церемония. Как буквално за един час се погребва човек.

Да погребваш под обстрел по начало е страшно: долита, гръмва, страх те е носа да си покажеш. Но след седмица-две вече почваш да се ориентираш откъде лети, какво лети, учиш се да разпознаваш ще наближи ли насам или вече не. Един гроб се копае за два часа, а да прекараш това всичкото време в голото поле под снарядите… С две думи, докато е тихо, копаеш до откат.

Опитвахме се всеки да заровим в ковчег. Моят магазин в Микуличах беше постоянно отворен и ако аз не можех да дойда, хората влизаха и си вземаха сами ковчег.

Ако вземахме ковчег, то и кръст успявахме да вземем. Случвало се е няколко ковчега да държа в колата – нека има, че да не ходя излишно тези пет километра. Ако не стигаха кръстовете, запомнях кой къде е погребан, после донасях кръста и го поставях. Като взеха да привършват кръстовете, на двойни погребения поставяхме един кръст за двама. В мирно време на табелката към кръста има място за четири реда: фамилия, име, презиме, датите на раждане и смърт. Сега на първите два реда събирахме имената на единия, на вторите два реда – на другия.

Ако не знаехме всичките данни на човека – например когато возеха тела от Буча – пишехме просто: „Буча, фамилия, инициали“. И на табелката поставяхме стрелка, че човекът от Буча е погребан отдясно. А един мъж от село Клавдиево имаше такова специфично бащино име, че ние написахме само презимето и стрелка, че лежи вляво.

Тези отметки на временните погребения правех сам за себе си. За да се знае в последствие кого ексхумираме.

В Буча в началото бяхме шокирани. Понеже ние бяхме без комуникации и не знаехме какво е ставало в Бородянка, в Буча. Ние мислехме, че е като при нас положението. При нас имаше около 20 убити в цялото село. Ние даже си викахме: „гледай как при нас стрелят и убиват“.

А там отивам в болницата и ми диктуват списък адреси в Буча. „Като идеш и вземеш тялото, пиши откъде е.“ Седнах, взех бележника, записах и му казвам: „Готово, аз тръгвам.“ А пък той: „Не, не, не, не, къде си хукнал, почакай!“ И ми дава още 20 адреса. И всеки ден от 7 сутрин до тъмно вечер така работехме. Събуждаш се, кафе пиеш – и се връщаш по тъмно. Първите седмици единствено превозвахме покойниците. На всеки адрес телата са от едно до седем. Дават ти адрес, ама не знаеш какво ще намериш там, колко тела. Нямаш представа. На деца, слава богу, аз не съм попадал.

Когато видях за първи път улица Яблонская в Буча, в главата ми само ругатни имаше. В мирно време такова нещо не можеш да видиш. Полицията, военните минават край тях – а телата просто лежат. При това в цялата Буча не един лежи, а стотици. Ние превозихме стотици! Аз в колата качвах по 16! Наведнъж. Те са с теб в колата, на половин метра отзад. Миризмата с нищо не може да се сравни – нито с убито животно, нито с изгнило, с нищо. Това е специфична миризма.

В мирно време ти пристигаш и прибираш бабата или дядото най-често направо от леглото. А тук ние първо събирахме телата от улицата, после ги откопавахме от дворовете. Рязани тела. Разкъсани тела. Още в кръв или вече разложени. Вадиш го от общия гроб, а ръцете вече отделно, краката – отделно. Просто когато видиш такова количество покойници… Ето, стоят три камиона – докрай, напълно претъпкани с тела. Това може само да се види, с думи не може да се опише. Когато няма място в моргата, направо ги возиш на гробището и ги трупаш на купчини: по 100, по 150. Това не е нормално. Такова нещо не може да бъде.

Ето, сами сметнете общото количество тела, които изкопахме. Бяха убити в такива количества – не просто умрели, а именно убити. Има шест морги. Във всяка по две хладилни камери. Във всяка камера – около 100 тела. Хиляди.

Случвало се е да узнаем точната възраст на убития. И това също ме шокираше. Мои връстници, малко над мене. Инвалиди. Старици на години, просто застреляни в главата. Изкопахме в Буча двама мъже, 1993 и 1995 г., и жена 1996-а. Аз ги познавах тези хора. Те бяха трима доброволци, движели са се с BMW X5 – и просто пред техния дом са ги разстреляли. Баща им извадил телата от автомобила, занесъл ги у дома, облякъл ги и сам ги погребал в горичката зад двора.

А от общ гроб в Буча изровихме старица с памперс. И аз си казвам за тях: ти си мъжага, ти си дошъл да воюваш. И ти убиваш жената, старицата? С какво тя може да те застраши? Старица с памперс?

* * *

РЕПОРТЕР: Какво разбрахте за руските войници във времето на окупацията?

ИГОР СЕРЕДА: Разбрахме, че там, отдето идат, е нищета. Те говореха, че „при вас в Загалци е така хубаво, плазми навсякъде – ние всичко ще завоюваме и ще се върнем тук да живеем“. А това е просто едно село до Бородянка, най-обикновено село.

Униформите им висят, стари са. Каските им изглеждат още съветските. Те, когато дойдоха в Немашаево, влязоха в централния магазин на втория етаж и си изпонабраха дрехи. Обикновени рибарски облекла.

Но това тук, при нас, в малките градчета, не беше война, а целенасочено убийство на невъоръжени. В Ирпен и Гостомел здраво им дадоха отпор – и те почнаха чисто и просто да отмъщават. Може освен това да е имало и някаква завист – че при нас е по-добре, отколкото при тях.

В крайна сметка аз нямам обяснение защо мъж може да постъпва така с мирни хора. С жени и деца.

t
f
12.05.2022 (пр. 12.05.2022) | Знаци: 11062 | Прегледи: 103 | Сподели:
Съдържание (90) Имена (43) Показалци (11) Галерия (81) Файлове (5) Препратки (3)