Извадено от книгите, от мрежата, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Мемоари
Българският войник v.1917. Антон Прудкин за войнишките бунтове през 1917 г., гледани от Софийския затвор...
Заглавието е на (c)Anapest.org. Цитира се по Прудкин, Антон. "Записки на моряка", т.1. Ст.З., 1997 г. (с. 289-291). Антон Макаров Прудкин (1880 - 1942) - син на българка и украинец. Революционер, авантюрист, терорист, шпионин и атентатор; съратник на Ал. Стамболийски; морски капитан, спекулант и контрабандист; градоначалник и делегат на българското правителство; с няколко смъртни присъди и пр. През Втората световна война служи на съветското разузнаване, прави два успешни рейса от Варна до Палестина, извършва диверсии - осъден на смърт през 1941 и обесен във Варненския затвор на 1 август 1942 г. (Припомняме по повод последната дата: това е седмицата на прочистването, на 23 юли 1942 г. е разстрелян в София Вапцаров.)

Автор: Антон Прудкин

Вечерта, същия ден, след обстрелването на влака около Захарна фабрика, се зачуха първите пушечни залпове около село Княжево. От височината на третия етаж на затвора се виждаше в далечината как войнишките маси се движеха, залягаха и пак се движеха. От софийските крепости започна оръдейна канонада. Над Княжево и боровата гора се пукаха шрапнели, оставяйки подире си облачета като топки бял памук. Започна сражението - брат брата убиваше... И се заредиха страшни дни и нощи. Формена война!

Огромните затворнишки дворове скоро се препълниха с "пленници", докарвани от "фронта". Потресающи зрелища!

По заповед на властите не само храна, но и вода не се даваше на пленените "болшевики" - на ранените и болните тоже не им се даваше медицинска помощ. Някои от тях умираха насред двора.

Запомних лицето на един млад умирающ войник. Той лежеше на тротоарчето до входа на затворнишката дирекция и агонизираше. Навярно беше туберкулозен - това личеше по изсъхналото му лице и хлътналите тесни гърди. От устата му заедно с пяната струеше кръв, а посинелите му устни с глухо стенение шепнеха: "О, майчице, умирам! Ах, Фердинанд... Българийо!" Навярно умирающият не благодареше, не изпращаше благословии - не се молеше, а проклинаше, както проклинаха онези от живите му другари, що на тълпи като стадо овци стояха в двора и жадно се вслушваха в пушечната и артилерийска канонада, която долиташе откъм Горна баня и Княжево.

Гледах умирающия войник и си спомних думите на Радославов, изказани в Народното събрание, че всеки български войник струвал повече от десет български граждани. Сега българският войник умираше като пребито куче - нещастен, изоставен, а пък наконтени дами и франтове разни с бели и угоени вратове посрещаха по улиците изтощените, уморени, болни и ранени войници с храчки, вместо с цветя и венци...

Кой беше виновен за това? - Всички други, но не и българският войник - същият, който три години бе отстоявал героично фронта и със своята храброст и самоотверженост учуди света.

Учреденото при затвора комендантство приемаше докарваните "пленници". Комендантът капитан Караколев ги обезоръжаваше и в изпълнение на драконовските заповеди ги поставяше под особен режим: без храна, без вода и без медицинска помощ.

В раниците, в пазвите и джобовете на тия тъй наречени "болшевики" се намериха най-разнообразни неща, награбени при разгрома на дюкяните в градовете, през които бяха преминали. Почти у всички имаше захар и лимонена киселина (лимонтузу). Но намираха се и такива неща, които просто учудваха и неволно предизвикваха смях. Така например в раницата на един "болшевик" се намери металически иригатор, пълен с презервативи, у друг - куп порнографически и обикновени фотографии, у трети - свещеническа риза и епитрахил, в които беше увита една кадилница. Гайтани, дантели, булчински дрехи, воали и разни други манифактурни стоки почти у всички се намираха. Намереното в "болшевиките" го струпваха на купища в двора. Пак там струпваха патроните, бомбите и дребното оръжие - револвери, ножове. От захарта и от лимонтузуто се образуваха високи пирамиди, а от патроните - няколко малки купчини. Самите "болшевики" разправяха, че са си изхвърляли патроните и бомбите, за да отворят място за "стоката". Разправяха още, че и другарите им, които сега се сражаваха в Княжево, нямат достатъчно патрони все по същата причина.

- Стига ни - казваха "пленниците", - гдето три години сме носили върху себе си по двеста патрона и бомби.

Но за това, как и по какъв начин, вместо патрони и бомби, в раниците, пазвите и джобовете им са попаднали захар, киселина, презервативи и други стоки - никой не разправяше. Мълчаха всички или пък запитвани защо са им тия неща, засрамени отговаряха, че и сами не знаят какво са вършили и защо им са тия работи, които се намираха в тях. И действително, нима всички тези хора, на брой 4-5 хиляди души, докарани в затвора като пленници, сега бяха крадци, погромаджии и убийци? Не бяха ли същите довчера прославени герои? А преди това, преди да идат на фронта, не бяха ли мирни, трудолюбиви българи? Как тогава тия хора току-тъй се превърнаха в жалки грабители и крадци?

Над тия въпроси навярно никой от властниците не се е спрял да помисли, когато са издавали драконовските нареждания как да третират тия български войници, на които всичката вина се състоеше в това, че в момент на едно обхванало ги безумие са разбивали дюкяни и къщи и са грабили неща, които не само не са им били потребни, но са ги и обременявали. Че са вършили буйства и грабежи, намирайки се в състояние на афект - това беше ясно. Безумието, което ги е обхванало, се е подготвяло у тях още преди 17 септември - преди да напуснат фронта. И подготвено е било то у тях от съглашенските снаряди, от глада, от студа - от всичкия ужас, който са преживели на фронта. И този им ужас се превърнал в безумие, в "червен смях", когато са напуснали фронта, който те с нечувана в историята упоритост и храброст са бранили в продължение на цели три години.

Но зрелището в двора на Централния затвор стана наистина позорно, когато комендантът Караколев, в изпълнение на заповедите на своето началство, нареди всички "пленници" да си съблекат казионните дрехи - горни и долни, каквито се намират по тях. Предателите не бивало да носят казионни дрехи. Така някои от "пленниците", които нямаха собствени долни дрехи, останаха съвсем голи. За нещастие, заваля дъжд, времето се захлади и всичката тази 4-5 хилядна човешка маса, която не бе треперила в продължение на три години под железния дъжд от куршуми и гранати на фронта, сега зъзнеше и трепереше от студ и от срам. Безгранична, неописуема ярост и злоба се изписваше по лицата на тия воини, унизени и опозорени. Проклятия и люти закани се чуваха из устата им с посинели устни...

07.08.2009 (пр. 29.03.2017) | Знаци: 5990 | Прегледи: 4700
Съдържание (109) Имена (44) Показалци (12) Галерия (102) Файлове (5) Препратки (4)