Цв. Тодоров (1939-2017)

×

* Бележка от редакцията

Има такъв жанр литературна анкета. Гьоте - Екерман, Емил Зола - Едуард Тулуз, Иван Вазов - Иван Шишманов, Алеко Константинов - Иван Шишманов, Пейо Яворов - Михаил Арнаудов, Йордан Йовков - Спиридон Казанджиев, Емилиян Станев - Иван Сарандев и т.н. У нас го прилагат предимно спрямо писатели.

Във Франция явно обаче интервютата като средство за мемоаристика и автобиография, най-вече интелектуална и творческа, имат голяма традиция. И слава богу. Сещам се за книгата на френския режисьор Трюфо, който беше разпитал Хичкок за всичките му филми. Много интересна работа.

Цветан Тодоров [справка за него, баща му и пр. наберете сами чрез уикигугъла] за българските филолози, още повече от поколението на Учителя Никола Георгиев (сега пенсионер), е многоуважаван литературовед. Всички са чели най-малко неговата „Поетика на прозата“. Аз лично се явих някога на изпит по теория на литературата при асистента Джими Камбуров (сега американец). И друга моя мемоарна „връзка“ „на живо“. Преди няколко години ми се наложи да бродя из библиотечните катедри на Философския факултет на СУ-то. И там срещнах една ученичка на бащата на Цветан Тодоров – Тодор Боров. Тогава даже и не знаех, че те са син и отец.

- - -

Автор: Цветан Тодоров

[1] Това, че категорично осъждам тоталитарните режими, не пречи на констатацията ми, че те принадлежат към един и същ „съседен вид“, какъвто е демокрацията – това, което наричаме „модерен период“; нито на критиката ми към недостатъците на демокрацията, нито пък ме задължава да проявявам пълно черногледство спрямо тоталитарното общество.

В комунистическа България на творците се даваха средства, до които в днешната посткомунистическа България те вече нямат никакъв достъп. Разбира се, това бе начин културата да бъде подчинявана на режима, но резултатът бе доста осезателен голям брой субсидирани театри, актьори, които получаваха заплата през цялата година, оркестри във всички големи градове, опери, всяка година голям брой нови филми, книги със значителни тиражи, а оттам и съществени авторски права.

Следователно можем да противопоставим тоталитаризъм и демокрация, без да слагаме всичкото добро на едната страна. Животът на Булгаков и Гросман със сигурност е бил трагичен, съсипан, макар да не са били изселвани – нямали са и най-малката надежда един ден творбите им да видят бял свят. Какво по-отчайващо за един писател? Но ако при комунизма писателите са били пращани в затвора заради съчиненията си, това означава именно, че тези съчинения са можели да променят обществото, че силните на деня са се страхували от тях. Когато секретарят на Партията Суслов приел Гросман, той му казал: „Вашият „Живот и съдба“ ще причини повече щети от атомна бомба, и дума не може да става за публикуването му.“ Какъв комплимент! Книгите на Солженицин бяха един от най-тежките удари, нанесени на съветския режим. Във Франция човек може да публикува всичко, каквото си иска, без никакви последствия. Тук, за да покаже колко си смел, разказваш сексуалния си живот, при това колкото се може по-скандално. Малко несериозно, нали?

[2] Би могло да се говори за едно „противоположно (само)образование“ [терминът е на редакцията, в ориг. прев. е „отрицателно образование“, но е неточно спрямо описваното – б. ОА], явило се в резултат на празнотата наоколо, което изобщо не е заслуга на комунистическите режими, а по-скоро едно от техните парадоксални следствия. Обществените развлечения или не съществуваха, или пък бяха наистина нищожни! Не можете по цял ден да пеете патриотични песни или да гледате конформистки картини; вестникът също не става за четене. Като последица определена духовна енергия се оказва свободна и се ориентира другаде. Нито телевизия, нито заведения, нито рокмузика – но пък пътят на класическата култура бе широко отворен: книгите бяха много евтини, концертите също, а в театъра можеха да се видят пиесите на Чехов, канонизирани от съветската ортодоксалност, което не беше съвсем лошо!

Спомням си как по време на посещението си в Москва поисках да отида на концерт на орган - инструмент, който в България не съществуваше. Места нямаше, но успях да купя билет на входа на залата. Така седнах до този, който ми беше продал билета, защото жена му се разболяла. В антракта дълго разговаряхме. Той бе техник във фабрика край Москва. Познаваше цялата музикална класика, бе прочел всички големи писатели, посещаваше московските музеи, за да гледа колекциите от картини. Не съм убеден, че бих намерил много хора като него на концерт в Париж.

Спомням си също, че когато преведоха на български писмата на Кафка до Фелице, хората – и то всякакви, не само интелектуалците – стояха цяла нощ на опашка пред книжарниците, за да са сигурни, че ще успеят да ги купят, както аз навремето за концерта на Ив Монтан! Същото бе и за едно ново издание на творбите на Достоевски. Представяте ли си подобно нещо в един западен град? Само не ми казвайте, че ако няма опашки от чакащи пред френските книжарници, то е защото френските книжари са най-добрите търговци!

[3] Блага Димитрова, лице на дисидентството преди падането на режима, ми разказваше по време на последното ми посещение в София, че при комунизма книгите й се продавали „едва“ в тираж от двадесет хиляди екземпляра – толкова малко, защото Съюзът на писателите я възприемал като антиконформистка и й налагал по-нисък тираж, отколкото за своите знаменитости. Днес [интервютата са проведени 2001 г.; Бл. Димитрова почина две години по-късно - б. ОА], когато може да напише всичко, което иска, книгите й с мъка се продават в петстотин екземпляра. „Кажи ми, Цветане, за това ли воювах цели четиридесет години?, ме питаше тя. Преди хората четяха поезията ми вместо вестници, сега четат вестниците вместо моята поезия.“ Вестници или романи на ужаса, или порнография. Трудно е да се отговори наистина.

[4] Би бил твърде парадоксален извод: да хвалим робството, защото то позволява създаването на по-красиви художествени произведения! Не мисля, че трябва да се отива дотам. При комунизма духовният живот може да е бил по-интензивен, но това не траеше дълго, хората бяха покварявани, унищожавани. Изхабяването, обезсърчаването и алкохолът надделяваха. Без простор за свобода творчеството угасва. Но нека не заключаваме, че единствено свободата е достатъчна за създаването на шедьоври. Меркантилната логика за незабавен доход, меко казано, не благоприятства за духовното процъфтяване. Тя води до бум в порнографията например – обратна страна на свободата на словото, превърнала се при демокрацията в свобода да култивираш омраза към жените и да печелиш лесно пари. От това правя извода, че един потенциален антагонизъм разделя култура и демокрация; и за да се върнем към отправната ни точка – че и противопоставянето между тоталитаризъм и демокрация не е абсолютно.