Снимка: интернет

×

Свалих книгата от Рулит или Флибуста, не помня. Най-интересната книга за групата, на която съм попадал. Четох я на руски и тук превеждам откъс. Авторът е, доколкото помня, украинец.

Автор: Владимир Дрибущак

Превод: Огнян Антов

Приключили с японските градове Хирошима и Нагое, вечерта на 25 юни 1973 Дийп Пърпъл пристигнаха в токийската зала „Будокан“. Робърт Саймън [дългогодишен звукорежисьор на групата – б.ред.] си спомня този концерт така:

„В „Будокан“ Колин Харт [дългогодишен тур мениджър на групата – б.ред] се държеше доста странно. Аз съм убеден, че той е знаел за предстоящото напускане на Гилън [вокалист на групата, по това време в непреодолим конфликт с китариста Блекмор – б.ред.], но според мен го криеше от останалите роудита [сътрудници – б.ред.]. Билетите за шоуто бяха много скъпи и нямаше подгряваща група. Пърпъл излязоха, направиха обичаен концерт – бам, бам, бам – и слязоха от сцената. А тълпата скандираше: „Woman From Tokyo! Woman From Tokyo!” [знаменита песен от последния тогавашен албум – б.ред]. Но групата не излезе на бис. Колин дойде при мен на мишпулта и каза, че музикантите току-що са напуснали залата. И аз знаех, че сега ще започнат проблеми, просто го чувствах.

След 20 минути викове и крясъци тълпата все пак схвана, че Пърпъл няма да се върнат, и започнаха да трошат всичко, което им попадаше под ръка. Ние се опитвахме да изнесем апаратурата, а охраната през това време оттласкваше нападащите сцената, така че публиката реши вместо погром над апаратурата да си изкара гнева на концертната зала. В резултат даже тапетите бяха издрани от стените. Но все пак аз загубих нашата „змия“ - големия ни електрокабел. Приличаше на дърпане на въже – те просто го скъсаха! Аз побеснях и с вик „Помните ли Пърл Харбър!“ се резнах в тълпата, млатейки японците. Някои успях да положа, но и за моя почуда никой особено не ми се съпротивляваше. Тогава ме зачовърка, че все някой от тях трябва да знае карате. Тълпата се отдръпваше от мен, образувайки кръг... Чак после разбрах, че те просто са били шокирани от моята съпротива. У японците имало нещо като обичай – ако не са доволни от концерта, то могат да дадат воля на яда си. Но аз не бях длъжен да ги търпя!

В разгара на тая каша се опитвах да си опаковам мишпулта. Изведнъж видях, че някакъв момък се опитва да изтръгне няколко микрофона, и му се метнах. Преди концерта се бях запознал с една американка (преподавала английски в Япония) и я помолих да ми прикрива гърба, докато се оправям с момъка. По едно време чух хрущящ звук и като се обърнах, видях, че тя ги налага с дръжка от метла по главите, не позволявайки да се доберат до пулта. Мелето ту утихваше, ту се разгаряше. Тълпата отдъхна 10 минути, направи копия от ограничителните колчета, но изведнъж напуснаха главната сцена, а се върнаха след 15 минути. Охраната през цялото това време просто зяпаше с интерес побоищата.“