Автор: Джон Пъркинс

- Господи, Ню Йорк е нападнат!

И събеседникът ми тутакси смени станцията, от която до този момент като фон на разговора ни се разнасяше музика. Така през следващия половин час получавахме ежеминутна информация за ставащото в Съединените щати. Това бе момент, който никога нямаше да забравя.

След като се завърнах у дома във Флорида, не можех да не замина за Ню Йорк, за да видя на място пораженията върху Световния търговски център. Пристигнах там в ранния следобед и се настаних в любимия си хотел в северната част на града. Беше слънчев и необичайно мек ноемврийски ден. Тръгнах покрай Сентръл Парк, изпълнен с блаженото чувство на задоволена носталгия, после се насочих към онази част на града, където навремето бях прекарал толкова много време - зоната до Уолстрийт, известна сега като Ниво нула.

Но докато се приближавах, блаженството ми бе изместено от ужас пред гледката и мириса, който се излъчваше от нея. Разрушението беше невероятно: разкривените или направо разтопените стоманени скелети на тези до неотдавна впечатляващи сгради, овъглените руини, острата воня на дим и изгоряла плът...

Не бях подготвен за това - най-вече що се отнася до хората. Цели два месеца бяха изминали, а те все още обикаляха или стояха наоколо - било онези, които живееха или работеха в близост, било онези, които по чудо бяха оживели. Един египтянин пристъпяше пред малката си обущарница, клатейки глава в знак на нестихващото си учудване.

- Все не мога да свикна и да се примиря - промълви той. - Изгубих много клиенти, много приятели. Моят племенник умря там - и посочи нагоре към небесната синева. - Мисля, че го видях да скача... Мнозина скачаха, стиснали се за ръце или махайки с тях, като че ли с надежда да полетят.

В Ню Йорк Сити хората контактуваха помежду си по необичаен начин, често пъти без думи. Споглеждаха се мрачно или с взаимно състрадание, или пък с многозначителни горчиви полуусмивки.

Но имаше някаква промяна.

В началото не можах да осъзная в какво се състои тя. После внезапно проумях: светлината. В миналото, когато отскачах до тази част на града заради работата си с IPS, изграждайки инвеститорски стратегии заедно с едни или други банкери, Южен Манхатън представляваше един тъмен каньон. За да види светлина, човек трябваше да се изкачи високо към върха на Световния търговски център. Сега, след като него вече го нямаше, беше изчезнал и тъмният каньон, хората стояха до руините, обливани както никога от слънчевите лъчи. Не можеше да не ме споходи мисълта, че вероятно изгледът на небето, както и светлината им помагаха да отворят сърцата си и да се вгледат един в друг.

Свих на ъгъла при църквата „Света Троица" и тръгнах надолу по Уолстрийт. Тук Ню Йорк продължаваше да тъне в полумрак - нито небе, нито светлина. По тротоарите бързаха хора, безразлични едни към други. Полицай викна към една кола, бавеща уличния трафик.

Седнах на първите стълби, които се изпречиха пред мен. Погледът ми обходи масивните стени на Нюйоркската стокова борса, после се съсредоточи върху човешката суетня нагоре-надолу по улицата - едни, току-що напуснали офисите си, бързаха за вкъщи или към някой ресторант или бар, където имаха насрочена бизнес среща; някои вървяха по двойки, обсъждайки нещо. Повечето обаче крачеха сами. Опитах се да срещна погледа на някой от тях - не се получи.

- - -

Приписка от редактора

* Връщане към цитата: "Стоящите хора, обливани като НИКОГА от слънцето..." Всъщност обливани както НЯКОГА. Американската микстура от представители на племена и раси от цял свят дори е пришълец на континента, а пък е възпитана така, сякаш от нея почва историята. Там, където сега има светлина, е било сенчесто само около 50 години (Свет. търг. център е строен 60-те г. на 20 в.). Следователно изчисленията показват, че за американския автор (и/или българския му преводач) НИКОГА е равно на около половин век.

** Заглавието е на Anapest.Org.