Автор: Л. Н. Толстой

Статията (...) ме наведе на мисълта да изкажа и моето отдавна установило се мнение за произведенията на Шекспир, което е напълно противоположно на мнението, установено за него в целия европейски свят. Като си спомням цялата борба, съмненията, притворството, усилията да настроя себе си, които преживях като резултат от пълното ми несъгласие с всеобщото преклонение, и понеже предполагам, че мнозина са изпитали и изпитват същото, мисля, че не е безполезно да изкажа определено и откровено моето несъгласно с мнозинството мнение, още повече че изводите, до които стигнах, разглеждайки причините за несъвпадането на моето мнение с общо установеното, изглежда, не са лишени от интерес и значение.

Моето несъгласие с установилото се мнение за Шекспир не е следствие от случайно настроение или лекомислено отношение към предмета, а е резултат от многократните ми упорити опити в течение на дълги години да съгласувам виждането си с изградените гледища върху Шекспир у всички образовани хора на християнския свят.

Помня удивлението, което изпитах при първото четене на Шекспир. Очаквах да получа голяма естетическа наслада. Прочитайки обаче едно след друго смятаните за най-добри негови произведения: "Крал Лир", "Ромео и Жулиета, "Хамлет", "Макбет", аз не само не изпитах наслада, но почувствах неотразимо отвращение, скука и недоумение от това, аз ли съм безумен, като смятам за незначителни и направо лоши произведенията, които се приемат за връх на съвършенството от целия образован свят, или е безумно значението, което този образован свят приписва на произведенията на Шекспир. Недоумението ми се засилваше и от това, че винаги живо съм чувствал красотата на поезията във всичките й форми; тогава защо съчиненията на Шекспир, признати от целия свят за гениални художествени произведения, не само не ми се нравеха, но ми бяха направо отвратителни? Дълго не вярвах на себе си и за да се проверя, в продължение на петдесет години по няколко пъти се захващах да чета Шекспир във всички възможни варианти: и на руски, и на английски, и на немски в превод на Шлегел, както ме посъветваха; четях по няколко пъти и драмите, и комедиите, и хрониките и безпогрешно изпитвах едно и също: отвращение, скука и недоумение. Сега, преди написването на тази статия, вече 75-годишен старец, желаейки още веднъж да проверя себе си, отново прочетох целия Шекспир от "Лир", "Хамлет" и "Отело" до хрониките за Хенриховците, "Троил и Кресида", "Бурята", "Цимбелин" и още по-силно изпитвах същото чувство, но вече не на недоумение, а на твърдо несъмнено убеждение, че неоспоримата слава на велик гениален писател, с която се ползва Шекспир и която кара писателите в наше време да му подражават, а читателите и зрителите да търсят в него несъществуващо достойнство, като накърняват своето естетическо и етическо разбиране, е огромно зло, както всяка неистина.

Макар да знам, че повечето хора така силно вярват във величието на Шекспир, че прочитайки това мое съждение, дори няма да допуснат възможността то да е справедливо и няма да му обърнат никакво внимание, аз все пак ще се постарая, както мога, да покажа защо смятам, че Шекспир не може да бъде признаван не само за велик и гениален, но дори и за най-посредствен съчинител.

- - -

* Бележка на редактора

В трактата, започнал като предговор на статия на американски автор, с обем над 40 страници и в осем части старият ерудит и догмотрошач Лев Николаевич аргументирано и последователно неглижира Шекспир и най-вече рецепцията му, използвайки като пример "Крал Лир": първо чрез тенденциозен преразказ на пиесата с акцент върху случайността, нелогичността, неестествеността на изказа и нелепостите на фабулните моменти и персонажна структура; сетне с аналитичен обзор на разните шекспирови герои и поетика; сетне със сравнителни примери с по-старите драми, източници на Шекспировите; сетне с теза за ролята на Гьоте и компания за въздигане на Шекспировия образец; междувременно синтезирайки изводи на базата на посочени универсални за Толстой принципи на изкуството; накрая и с теза за религиозния характер на драмата, непостижим образец за Шекспировата драма; а всичкото това е гарнирано с цитати на критици и с цитати на английски на Шекспировите и пред-Шекспировите източници, а най-приятна е авторефлексията - спомени за спорове по темата и за лични възприятия.

[Твърдим, че тази методология трудно би се отдала на университетските ни литературоведи, да речем.]

Толстой е прав в своята последователност, като изключим, че драматургия се прави трудно и втори пример като Шекспир, разбира се, няма: пример за нестихваща игрова вариативност, необятно самоцелно остроумие. Впрочем лакмусът за възприемането на даден автор или поетика е много прост - отивате да гледате или вземате да прочетете съответния автор и произведение и следите дали ще ви изненада.

И Толстой, и Шекспир например изненадват.

ПП. Но не мислете, че статията е хулителна. Тя е против стадната психология. Ето подкрепа от цитат към края на статията (с. 234):

"Защото, ако за Шекспир пишеха, че за времето си е бил добър съчинител, че е владеел нелошо стиха, бил е умен актьор и добър режисьор, дори ако тази оценка би била неверна и в известна степен преувеличена, но така или иначе умерена, то хората от младите поколения биха могли да останат незасегнати от влиянието на шекспироманията."

Тоест графът е напълно искрен в дългогодишно събираните си впечатления.

ПП2. Нека все пак да предупредим, че ако някой смята да се включва в тоя спор на предците и да взема отношение, нека първо напише пиесите и сонетите на Шекспир и романите и трактатите на Толстой - па тогава.