×

* Встъпителна фраза от редактора О. Антов

Когато за първи път прочетох "Бесове", бях студент и все още не предполагах, че ще го препрочитам толкова (до момента на тази бележка съм го чел седем пъти). Но аз винаги помня и пазя първите впечатления - защото после, знам, те ще се размият. Образът на главния герой - Николай Всеволодович Ставрогин - тогава ми се видя странен, мистериозен, не докрай изяснен; и поради тази недоизкусуреност - много привлекателен. След това прочетох хубавата уточнителна статия "Бесът и бесовете" на преводача Венцел Райчев. (Направило ли ви е впечатление на вас, любителите на Достоевски, че няма слаби и служебни статии в дванайсеттомното българско издание - всичките са изстрадани, при-страстни.) И разбрах за първи път за главата "При Тихон".

Тази глава не минава през цензурата. Като я прочетете, ще разберете защо. От това пострадва или печели образът не на кого да е, а на централна (една от) фигура в романовото пространство. Всъщност без тази глава творбата губи едно класическо качество на романовото изкуство от деветнайстия век: пълнозначната акуратна характеристика на героя. Героят Ставрогин остава неразкрит. За романовото съзнание от онова време това сигурно е недостатък. За бъдещите модерни времена това си е плюс. За нас е интересна реципиентска задача.

Без главата "При Тихон" романът "Бесове" на Достоевски остава без: известието за призрака (който вижда Ставрогин) - това ще се доразвие при халюцинациите на Иван Карамазов; обговарянето на номиналния мотив за беса и бесовете - от самия герой и неговия събеседник; типичната за Достоевски теза-тенденция за степенуването, категоризацията на разврата; и, разбира се, не става ясна "страшната тайна". Без главата "При Тихон" обаче възприемателят е оставен да съставя сам пъзела на главния герой, да доподразбира неговите подбуди, прекарвайки ги през себе си, да уяснява образа. И да изпита гъдела на предчувствието за самообесването на Ставрогин.

- - -

Фьодор Михайлович ДОСТОЕВСКИ

Б Е С О В Е

ПРИ ТИХОН

I

Тази нощ Николай Всеволодович не можа да заспи и цялата я прекара на дивана, отправил неподвижен поглед в една точка в ъгъла на скрина. Цяла нощ лампата в стаята му гореше. Някъде към седем сутринта заспа както си седеше и когато Алексей Егорович според установения им открай време обичай влезе при него точно в девет със сутрешната чашка кафе и това го събуди, той отвори очи и сякаш неприятно се учуди, че е можал да се успи и че вече е толкова късно. На бърза ръка изпи кафето, на бърза ръка се облече и незабавно излезе. На плахия въпрос на Алексей Егорович: „Ще наредите ли нещо?" дори не отговори.

По улицата вървеше загледан в земята и дълбоко замислен, само от време на време вдигаше изведнъж глава, изразявайки някакво неопределено, но силно безпокойство. На една пресечка не много далеч от къщата пътя му пресече група мъже, петдесетина човека; те вървяха достолепно, почти без да разговарят и в особен строй. До бакалничката, при която трябваше да ги изчака да минат, някой подхвърли, че това били „шпигулински работници". Почти не им обърна внимание. Най-сетне, към десет и половина, стигна до вратата на нашия Спасо-Ефимиевски Богородски манастир на края на града, до реката. Чак сега сякаш нещо се сети, спря се, набързо и с тревога попипа страничния си джоб и леко се усмихна. После влезе в двора и запита първия срещнат манастирски слуга къде може да намери оттеглилия се на стари години в манастира архиерей Тихон. Слугата му се закланя и незабавно го поведе. До ходните стъпълца в края на дългия двуетажен корпус на манастира ги срещна беловлас калугер, който властно и чевръсто го отне от слугата и го поведе по дългия тесен коридор, като също му се кланяше постоянно (макар че поради пълнотата си не можеше да се наведе ниско, ами само кимаше често и отсечено глава) и все го подканяше да заповяда, макар че Ставрогин и бездруго си вървеше подир него. Калугерът току му задаваше някои въпроси и му говореше за отец архимандрита; а като не получаваше отговор, ставаше все по-почтителен. Ставрогин оставаше с впечатлението, че в манастира го познават, въпреки че, доколкото си спомняше, бе идвал тук много отдавна, още като дете. Щом стигнаха до дъното на коридора, калугерът отвори с властен жест една врата, опита фамилиарно показалия се килийник може ли да се влезе и без да дочака отговор, разтвори вратата докрай, поклони се пак и направи път на "скъпия" гост; като получи благодарност, тутакси изчезна, сякаш побегна. Николай Всеволодович влезе в малката стая и почти в същия миг на съседната врата се оказа висок слаб човек на около петдесет и пет, облечен с прост домашен подрасник, на вид като че ли болнав, с неопределена усмивка и със странен, сякаш малко свенлив поглед. Това беше самият Тихон, за когото Николай Всеволодович бе чул за пръв път от Шатов и за когото оттогава бе успял да понатрупа някои сведения.

Сведенията бяха най-различни и противоречиви, но имаше и нещо общо в тях, а то беше, че онези, които не обичаха (имаше такива), и другите, които обичаха Тихон, всички някак премълчаваха - едните вероятно от пренебрежение, а привържениците, дори най-запалените, от някаква скромност, нещо, което искаха да скрият, някаква негова слабост, може би юродство. Николай Всеволодович беше научил, че от шест години Тихон живее в манастира и че при него идват посетители, както прости хорица, така и най-знатни персони, че дори в далечния Петербург той има горещи почитатели, а най-вече почитателки. Затова пък бе чул от едно наше солидно „клубно" старче, и то боголюбиво старче, че „този Тихон е май луд и във всеки случай е някакво абсолютно бездарно същество и няма съмнение, че попийва".

Изпреварвайки малко нещата, ще добавя от своя страна, че последното е пълна глупост, човекът има само стар ревматизъм на краката и от време на време получава някакви нервни спазми на лицето. Николай Всеволодович научи също, че оттеглилият се в манастира архиерей може би поради слабохарактерност или поради „недопустима и непозволителна за сана му разсеяност" не е успял да спечели уважението на монасите докрай. Говореше се, че отецът архимандрит, човек строг и взискателен при всичките си задължения в обителта, а освен това известен със своята образованост, таял към него почти враждебно чувство и го обвинявал (не открито, а косвено) в несериозно поведение и едва ли не в ерес. Братята от манастира също се отнасяха към болния светител, да не кажем с пренебрежение, но някак си фамилиарно. Двете стаи, от които се състоеше килията на Тихон, също бяха обзаведени някак необичайно. Наред със старинните дъбови мебели с протрита кожа тук имаше три-четири изящни предмета: много богат фотьойл за почивка, голямо бюро превъзходна изработка, библиотека с изящна дърворезба, масичка и етажерки - все подаръци. Имаше един скъп бухарски килим, а до него - черги. Имаше няколко гравюри със „светско" съдържание, а също и с митологично, но наред с тях - в ъгъла - голям иконостас, чиито икони блестяха със златен и сребърен обков, а едната беше съвсем старинна, с мощи. Библиотеката, казват, била съставена различно и противоречиво: редом със съчиненията на великите светители и подвижници на християнството се намираха театрални съчинения, „че и нещо по-лошо".

След първите приветствени фрази, кой знае защо припряно и с явно притеснение от страна и на двамата, Тихон въведе госта си в кабинета и го покани да седне на канапето пред бюрото; той самият се настани в плетения фотьойл до него. Николай Всеволодович все още не можеше да се съсредоточи поради някакво вътрешно вълнение, което го потискаше, сякаш бе решил да направи нещо изключително и неотменно, но в същото време и почти непосилно за него. Първите мигове той оглеждаше кабинета, без явно нищо да забележи; безспорно мислеше нещо, но то беше неопределено. По едно време се сепна от тишината; изведнъж му се стори, че Тихон свенливо свежда поглед надолу, и то с някаква неуместна, смешна усмивчица. Това мигом породи в него отвращение и желание веднага да стане и да си тръгне, още повече че Тихон според него беше определено пиян. Но в този миг Тихон вдигна очи и го изгледа с такъв твърд и наситен с мисъл поглед, а наред с това с такъв неочакван и загадъчен израз на лицето, че той едва не трепна. Неизвестно защо му се стори, че Тихон вече знае причината за неговото посещение, че вече е предупреден (макар че никой на света не би могъл да знае тази причина) и ако не го заговаря пръв, то е само защото го щади, бои се да не го унизи.

- Познавате ли ме? - попита изведнъж рязко той, - дали ви казах името си? Толкова съм разсеян...

- Не, не ми го казахте, но аз имах удоволствието да ви видя веднъж още преди четири години тук, в манастира... случайно.

Тихон говореше спокойно и отмерено, с меки нотки в гласа, като изговаряше думите ясно и отчетливо.

- Преди четири години не съм идвал в този манастир - някак даже грубо отвърна Николай Всеволодович, - бил съм тук само като малък, когато вас изобщо ви е нямало в манастира.

- Може би не си спомняте? - деликатно, без да настоява, предположи Тихон.

- Не, не съм забравил; смешно е да се допуска, че не бих си спомнил - някак натъртено повтори Ставрогин. - Сигурно само сте чувал за мен и сте си създал някаква представа, затова се обърквате и си мислите, че сме се виждали.

Тихон не отговори. Николай Всеволодович забеляза, че по лицето му премина някакъв нервен спазъм, следа от някогашно разстройство.

- Виждам, че днес не сте добре - каза той, - и май ще е по-хубаво да си вървя.

И понечи да стане.

- Да, вчера и днес имам силни болки в краката, а през нощта не можах да спя.

Тихон млъкна. Гостът му отново и внезапно изпадна пак в предишното си състояние на унес. Мълчанието продължи дълго, близо две минути.

- Вие какво, наблюдавате ли ме? - попита изведнъж тревожно и подозрително той.

- Гледам ви и си спомням лицето на майка ви. Макар да не си приличате външно, между вас има нещо много общо, някакво вътрешно, душевно сходство.

- Никакво сходство, най-малко пък душевно. Дори аб-со-лют-но никакво! - Без сам да си дава сметка защо, натърти без нужда и тревога Николай Всеволодоиич. - Казвате го прието тъй... от състрадание заради положението, в което съм, глупости - изтърси изведнъж той, - откъде накъде? Да не би майка ми да идва при вас?

- Идва.

- Не знаех. Никога не ми е казвала. Често ли?

- Почти всеки месец, че и по-често.

- Никога не ми е казвала, никога. Не, не ми е казвала, но сигурно е споменала, че съм ненормален? - добави изведнъж.

- Не, не че сте ненормален... Впрочем и такова нещо съм чувал, но от други.

- Много сте паметлив, щом можете да запомните такива врели-некипели. Ами да сте чувал за плесницата?

- Чувал съм нещо.

- Значи всичко. Имате ужасно много излишно време. И за дуела ли?

- И за дуела.

- Много неща чувате, значи, тук. Не ви трябват вестници. Шатов трябва да ви е говорил за мен, нали?

- Не. Впрочем аз познавам господин Шатов, но твърде отдавна не съм го виждал.

- Хм... Каква е онази карта там? Я? Карта на последната война. Туй пък за какво ви е?

- Сравнявах картата на местността с текста. Много интересно описание.

- Я да видя? Да, това не е лошо описание. Обаче ми се струва странно като четиво за вас.

Той дръпна към себе си книгата и хвърли бегъл поглед. Беше обемисто и талантливо описание на събитията от последната война, не толкова впрочем във военно, колкото в литературно отношение. Повъртя книгата в ръцете си и припряно я захвърли:

- Да ме пита човек защо ли съм дошъл? - произнесе с погнуса той и погледна Тихон право в очите, сякаш очакваше от него отговор.

- Вие май също не сте добре?

- Да, не съм.

И изведнъж, впрочем в много кратки и насечени фрази, така, че някои неща просто не му се разбираха, заразказва как нощем го обземали странни халюцинации, привиждало му се или усещал до себе си някакво злобно същество, подигравателно и „разумно", „с различни образи и различни характери, но все едно и също, но мен винаги ме хваща яд..."

Нелепи и несвързани бяха тези признания и сякаш наистина се изричаха от някой побъркан. При това Николай Всеволодович говореше с толкова странна, неестествена за него откровеност и с такова неприсъщо му простодушие, като че ли изведнъж бе станал съвсем друг човек, а предишният се бе изпарил безследно. Той хич и не се боеше да покаже страха си от привиденията, за които бе споменал. Но всичко това трая само миг и изведнъж изчезна тъй, както се бе появило.

- Всичко това са глупости - бързо и с неловка досада добави той, като се съвзе. - Ще трябва да отида на лекар.

- Разбира се, че трябва - съгласи се Тихон.

- Казвате го с такава убеденост... Срещал ли сте такива като мене, с такива видения?

- Срещал съм, но много рядко. Помня само един такъв случай лично, беше някакъв офицер, който изгубил съпругата си, незаменима негова спътница в живота. За друг само съм чувал. И двамата се бяха излекували в чужбина... А вие отдавна ли страдате?

- Близо година. Но всичко това са глупости. Ще отида да се прегледам. Не, всичко това са глупости, ужасни глупости. Това съм си аз самият, но в различни образи и нищо повече. Понеже добавих сега тази... фраза, вие сигурно си казвате, че все още се съмнявам, но не съм сигурен дали съм аз самият или бяс някакъв.

Тихон го изгледа въпросително.

- И... наистина ли го виждате? - повтори той, явно отстранявайки всяко съмнение, че това сигурно е фалшива и болестна халюцинация. - Виждате ли наистина някакъв образ?

- Чудя се защо ме питате пак, след като вече ви казах, че виждам - започна отново да се дразни Ставрогин, - разбира се, виждам го, както виждам сега вас... Но понякога го виждам и не съм сигурен, че го виждам, въпреки че е пред очите ми... А понякога не съм сигурен, че го виждам, и не знам кое е истинското: аз самият или той... Глупости са това. Но вие изобщо ли не можете да допуснете, че това наистина е бяс някакъв - добави той, като се засмя и твърде рязко премина а подигравателен тон, - повече би съответствало на професията ви, нали?

- По-вероятно е да е болестно състояние, макар че...

- Макар че - какво?

- Бесовете безспорно съществуват, но представата за тях бива различна.

- Вие затова сега наведохте пак очи - подхвана Ставрогин с дразнещо-подигравателен тон, - защото ви е неудобно заради мене, че вярвам в бесове и че се правя на невярващ, но хитро ви задавам въпрос: има ли такова нещо, или няма?

Тихон се усмихна неопределено.

- Ако искате да знаете, съвсем не ви прилича да навеждате поглед; неестествено, смешно, маниерно е. И за да ви го върна, ще ви кажа откровено и нагло: вярвам в бесовете, вярвам канонически в собствения, личен бяс, а не в алегорията и изобщо не ми е нужно в никого да търся единомислие, на ви, това е! Вие сигурно ужасно се радвате сега...

Засмя се нервно, изкуствено. Тихон го гледаше с любопитство и с някакъв мек, малко свенлив поглед.

- В Бога вярвате ли? - изтърси изведнъж Ставрогин.

- Вярвам.

- Защото казано е: вярваш ли, ако речеш, може и планина да помръднеш... впрочем, глупости. Но аз все пак искам да попитам: вие можете ли да помръднете планина?

- Ако рече Бог, ще се помръдне - тихо и сдържано каза Тихон и отново наведе очи.

- Е, то е все едно Бог да я помръдне. Не, вие, вие, като награда за вярата ви в Бога?

- Може би няма да мога.

- „Може би!" Не е лошо. А защо се съмнявате?

- Не вярвам съвсем, докрай.

- Вие ли? Да не вярвате съвсем? Докрай?

- Да... може би не докрай, не както трябва.

- Е! Поне вярвате, че макар и с Божия помощ, все пак бихте я помръднали. И това не е малко. Все пак е нещо повече от онова tres peu*** на един друг архиепископ, наистина, под надвисналата над него сабя. Вие, естествено, сте християнин, нали?

- Опазил ме Бог да се посвеня от кръста му! - прошепна Тихон с някакъв страстен шепот и още по-ниско наведе глава. Ъгълчетата на устните му потрепериха бързо и нервно.

- А може ли човек да вярва в беса, без никак да не вярва в Бога? - засмя се Ставрогин.

- 0, много дори може, такива под път и над път - вдигна очи Тихон и също се усмихна.

- И съм сигурен, че вие смятате такава вяра все пак за нещо по-почтено от пълното неверие... Ех, попе! - засмя се Ставрогин. Тихон пак му се усмихна.

- Напротив, пълният атеизъм е нещо по-почтено от светското безразличие - добави весело и простодушно той.

- Охо! Виж ти!

- Абсолютният атеист е на предпоследното високо стъпало до абсолютната вяра (може и да прекрачи, а може и не), а безразличният е лишен от каквато и да било вяра.

- Обаче... чел ли сте Апокалипсиса?

- Чел съм го.

- Помните ли „и на ангела на Лаодикийската църква напиши..."?

- Помня. Чудесни думи.

- Чудесни ли? Странен израз за един архиерей; и изобщо вие май сте особняк... Къде ви е книгата? - някак странно и трескаво се заоглежда Ставрогин, търсейки книгата на масата. - Бих искал да ви цитирам... имате ли го в руски превод?

- Знам, знам мястото, помня го добре - рече Тихон.

- Помните го наизуст? Цитирайте ми го!...

Бързо наведе очи, опря двете си длани на коленете и с нетърпение се приготви да слуша. Тихон цитира мястото дума по дума, наизуст: „И на ангела на Лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание: зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая; а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол..."

- Достатъчно - прекъсна го Ставрогин, - това е за средничките, за равнодушните, нали така? Знаете ли, аз просто ви обичам.

- Също и аз - отвърна полугласно Тихон.

Ставрогин млъкна и отново изпадна в предишното си състояние на унес. Това се повтаряше като припадък вече за трети път. Пък и дето каза на Тихон „обичам ви", беше също нещо като припадък, във всеки случай каза го неочаквано и за самия себе си. Измина повече от минута.

- Не се сърди - прошепна Тихон и докосна свенливо с пръст лакътя му. Ставрогин трепна и се намръщи гневно.

- Кой ви каза, че се сърдя? - изрече бързо той. Тихон понечи да каже нещо, но Ставрогин го прекъсна необяснимо разтревожен.

- Защо предположихте, че непременно трябва да ви се разсърдя? Да, хвана ме яд, прав сте, хвана ме яд, задето ви казах, че ви обичам. Прав сте, но вие сте груб циник, имате обидно мнение за природата на човека. Друг на мое място би могъл и да не се ядоса... Все пак обаче вие сте особняк и юродив.

Раздразнението му нарастваше все повече и повече. Той вече не мереше изразите си.

- Вижте какво, не обичам шпионите и психолозите, най-вече такива, които се врат в душата ми. Не искам никой да ми бърка в душата, от никого нямам нужда, мога сам да се оправя. И да не си мислите, че ме е страх от вас? - неочаквано повиши тон и предизвикателно вдигна брадичката си, - абсолютно сте убеден, че съм дошъл да ви разкрия една „страшна" тайна и я очаквате с цялото килийно любопитство, на което сте способен, нали? Е, знайте тогава, че нищо няма да ви разкрия, никаква тайна, защото изобщо нямам нужда от вас.

Тихон го изгледа твърдо:

- Силно ви поразиха думите, че Агнецът предпочита студеното пред хладкото - каза той, - и не искате да бъдете просто хладък. Предчувствам, че се преборвате с намерението си да споделите нещо много важно, може би ужасно. Ако е така, моля ви, не се колебайте и споделете всичко, което ви мъчи.

- Сигурен ли сте, че съм дошъл да споделя нещо?

- Аз... познах по лицето ви - прошепна Тихон и наведе очи.

Николай Всеволодович бе пребледнял, ръцете му леко потреперваха. Няколко мига мълча, загледан неподвижно в Тихон, сякаш преди да се престраши окончателно, накрая извади от външния джоб на сюртука си някакви напечатани листове и ги сложи на масата.

- Тези страници са подготвени за разпространение - каза с леко пресекващ глас. - Ако ги прочете поне един човек, уверявам ви, вече няма да ги крия, ще ги прочетат всички. Така съм решил. От вас изобщо нямам нужда, защото всичко е решено. Но прочетете ги... Докато ги четете, не ми казвайте нищо, щом свършите, кажете ми всичко...

- Да чета ли? - колебливо попита Тихон.

- Четете; аз отдавна съм спокоен.

- Не, без очила няма да мога. Печатът е фин, чуждестранен.

- Ето ви очилата - подаде му ги от масата Ставрогин и се облегна на гърба на дивана. Тихон потъна в четене.

*** Съвсем малко (фр.)

II

Печатът наистина беше чуждестранен - три отпечатани и броширани колички обикновена пощенска хартия малък формат. Сигурно бяха напечатани тайно в някоя руска печатница в чужбина и брошурката на пръв поглед много приличаше на прокламация. Беше озаглавена „От Ставрогин".

Привеждам в разказа си този документ дословно. Предполагам, че на мнозина той е вече известен. Позволил съм си само да поправя някои печатни грешки, доста на брой, което дори ме учуди, защото авторът им е културен и дори начетен човек (разбира се, погледнато относително). Не съм правил никакви стилистични промени въпреки някои неправилни и дори неясни места. Във всеки случай личи си, че авторът определено не е литератор.

„От Ставрогин

Аз, Николай Ставрогин, офицер в оставка, през 186... година живеех в Петербург, отдаден на разврат, в който не намирах удоволствие. Известно време тогава държах три апартамента под наем. В едната квартира живеех аз - в стаите и трапезарията, с прислуга, където се намираше тогава и Маря Лебядкина, сегашната ми законна жена. Другите квартири и двете ги бях наел по за месец със задни цели: в едната се срещах с една дама, която ме обичаше, а в другата - с нейната прислужница; и дълго време ме занимаваше мисълта, по-точно намерението да направя така, че господарката и слугинята й да се срещнат при мен в присъствието на приятеля и на мъжа й. Познавайки характера и на двете, очаквах тази глупава шега да ми достави голямо удоволствие.

Подготвяйки тихомълком срещата, аз трябваше по-често да посещавам едната квартира - тази в голямата къща на улица „Гороховая", понеже там идваше слугинята. Моята стая беше само една, на четвъртия етаж, а хазяите ми - руски еснафи. Те живееха в другата, а тя беше толкова малка, че вратата между двете трябваше да стои постоянно отворена, което и аз исках. Мъжът беше някакъв чиновник и го нямаше от сутрин до късна вечер. Съпругата му, жена около четирийсетте, нещо все кроеше и шиеше от старо на ново и често също излизаше задълго, да носи ушитото. Аз оставах сам с дъщеричката им, която сигурно нямаше четиринайсет, на вид беше съвсем още дете. Казваше се Матрьоша. Майка й си я обичаше, но често я биеше и имаше навика да я хока грубо, по селендурски. Момиченцето ми слугуваше и прибираше зад паравана. Заявявам, че не си спомням номера на къщата. Сега след една справка зная, че старата постройка е продадена и съборена, а на мястото на някогашните две или три постройки е издигната нова, много голяма. Забравил съм също и името на хазяите си (може би и тогава да не съм ги знаел). Помня, че жената се казваше Стенанида, струва ми се, Михайловна. Него - не помня. Чии бяха, от кой край и къде са сега - не знам изобщо. Предполагам, че ако човек непременно иска да ги открие и направи съответните справки в петербургската полиция, може да попадне на следите им. Моята квартира гледаше към двора, в ъгъла. Всичко стана през юни. Сградата беше със светлосиня фасада.

Веднъж от масата ми изчезна джобното ножче, което изобщо не ми трябваше, а просто така се търкаляше. Казах на хазяйката си за случая, без да се замисля, че може да напердаши дъщеря си. Но тя малко преди това я беше хокала (аз живеех при тях като вътрешен човек и пред мен не се церемонеха за нищо) заради някакъв изчезнал парцал, подозирайки я, че тя си го е присвоила, дори й издърпа косите. А когато въпросният парцал се намери под покривката, детето си премълча, не протестира с нищо пред майка си, просто я гледаше. Аз забелязах това и тогава за пръв път ми направи впечатление лицето на това дете; дотогава то ми се мяркаше само бегло. Момиченцето беше светлорусо и с лунички, лицето му - обикновено, но излъчващо нещо много детинско и кротко, изключително кротко. Майката беше сякаш засегната от това, че детето не протестира задето го наби за нищо, и замахна към него с юмрук, но не го удари; сега идваше случаят с моето ножче. Наистина освен нас тримата нямаше други, а зад паравана при мен влизаше само момиченцето. Жената побесня, защото първия път го беше набила, без да е виновно, хукна към банята за брезовата метличка, надърпа от нея няколко пръчки и нашиба жестоко детето пред очите ми. Докато я биеха, Матрьоша не викаше, ами някак странно похълцваше при всеки удар. И после дълго похълцваше, цял час.

Но преди това стана следното: в момента, когато хазяйката хукна към банята за пръчките, аз видях ножчето си на кревата, където явно беше паднало по някакъв начин от масата. Тутакси ми хрумна да не казвам, за да я набият. Реших го моментално; в такива мигове винаги ми секва дъхът. Но искам да разкажа всичко с твърди думи, за да няма наистина никакво съмнение, да не остане нищо скрито.

Всяко особено позорно, крайно унизително, подло и при това най-вече смешно положение, в каквото ми се е случвало да изпадам през живота си, винаги е предизвиквало в мен освен страшния гняв и още някаква невъобразима наслада. Същото - и в мигове на престъпление, и в мигове на опасност за живота. Ако имах навика да крада, сигурно щях да усещам при извършването на кражбата упоение от съзнанието за дълбочината на своята низост. Не че обичам низостта (тук разсъдъкът ми действа здраво), но ми е приятно чувството, че съзнавам дълбочината на подлостта си. Също така всякой път, когато, застанал на бариерата, съм очаквал изстрела на моя противник, аз съм усещал това позорно и неистово чувство, веднъж дори извънредно силно. Признавам, че много често сам съм го искал, защото за мен то е несравнимо с никое друго чувство. Когато са ми удряли плесница (случвало ми се е два пъти в живота), е ставало същото, въпреки че ме е обземал ужасен гняв. Успявах ли обаче в този миг да сдържа гнева си, насладата ми вземаше връх над всичко. Това не съм го казвал никога никому, дори не съм намеквал за него, крил съм го като свой срам и позор. Но веднъж, когато ме биха в една петербургска кръчма и ме влачиха за косата, нямах същото усещане, а чувствах само ужасен яд, биех се и аз, защото не бях пиян. Но ако онзи французин, виконтът, ме беше хванал за косата и дръпнал само надолу - вместо да ме зашлеви и така да ме накара да му прострелям ченето, - щях пак да изпитам сладостното чувство и може би нямаше да ме хване ядът. Така ми се стори тогава.

Всичко туй е, за да знае всеки, че никога това чувство не ме е завладявало докрай и че винаги съзнанието ми е оставало будно напълно (то всъщност цялата работа е в съзнанието). И макар да ме е завладявало до полуда, никога - до самозабрава. Стигне ли до крайната точка на кипене, винаги мога да го задържа на тази точка; само че аз самият никога не съм искал да го задържам. Сигурен съм, че бих могъл да прекарам целия си живот като монах въпреки животинското сладострастие, което ми е присъщо и което винаги съм предизвиквал. След като до шестнайсетгодишна възраст съм се отдавал с абсолютна невъздържаност на порока, за който се изповядва Жан-Жак Русо, на седемнайсетата си година го прекратих в момента, в който реших, че така искам. Поискам ли, винаги съм господар на постъпките си. И така, нека да се знае, че за своите престъпления не желая да се оправдавам нито с някаква си среда, нито с болести.

Когато инквизицията свърши, пъхнах ножчето в джоба на жилетката си, излязох навън и го захвърлих далеч от нас, така че никой никога да не разбере. После изчаках два дни. След като си бе поплакало, момиченцето беше станало още по-мълчаливо; убеден съм, че не ми се сърдеше. Впрочем, трябва да я е било срам донякъде, задето я бяха наказали, и то по такъв начин пред мене, макар да не беше викала, а само бе хълцала под ударите, защото аз бях там и всичко виждах. Но и за този свой позор тя като дете сигурно укоряваше само себе си. Дотогава тя може би само се страхуваше от мен, но не лично, а като от квартирант, от един чужд човек, та, струва ми се, беше твърде плаха.

Тъкмо тогава, през онези два дни се запитах веднъж дали мога да се въздържа и да се откажа от замисъла си; тутакси почувствах, че мога, мога по всяко време и в дадения момент също. По онова време ми идеше да се самоубия заради равнодушието, което ме бе обзело; впрочем не знам точно заради какво. В един от онези два дни (понеже непременно трябваше да изчакам, докато на момиченцето му мине) и, сигурно за да се разсея от обхваналата ме мечта или пък просто на шега, извърших кражба в дома. Беше единствената ми кражба в живота.

В съседните квартири на етажа се бяха приютили много и всякакви наематели. Между тях имаше един чиновник, който живееше със семейството си в две мебелирани стаички; около четирийсетгодишен, не съвсем глупав и с прилична външност, но беден. Не поддържах близки отношения с него и той се боеше от компанията, която ме заобикаляше. Току-що беше получил заплатата си, трийсет и пет рубли. Главно ме подтикна това, че в онзи момент наистина имах нужда от пари (макар след четири дни да получих запис), тъй че открадвах сякаш от нужда, а не на шега. Направих го нагло и почти открито; просто влязох в квартирата му, когато той с жена си и с децата обядваше в другата стаичка. На стола до самата им входна врата лежеше сгънат вицмундирът му. Тази мисъл ми хрумна още в коридора. Бръкнах в джоба му и измъкнах портмонето. Но чиновникът чу шумоленето и надникна от стаичката си. Мисля, че дори видя нещичко, трябва да е видял, но навярно не всичко, затова не е повярвал на очите си. Казах му, че минавайки по коридора, съм се отбил да погледна колко показва стенният му часовник. „Спрял е, г-н..." - каза ми той и аз излязох.

Тогава много пиехме и в квартирата ми се бяхме събрали цяла тайфа, беше и Лебядкин. Изхвърлих портмонето заедно с дребните монети, а задържах банкнотите, трийсет и две рубли - три червени и две жълти. Веднага размених една червена и пратих да купят шампанско; после изпратих за още с втората червена, накрая отиде и третата. След три-четири часа (вече се мръкваше) чиновникът ме причака в коридора:

- Николай Всеволодович, одеве, като се отбихте, не съборихте ли случайно моя вицмундир от стола... беше до вратата?

- Не, не си спомням. Там ли е бил вицмундирът ви?

- Да, там беше... да...

- На пода?

- Отпървом на стола, после на пода.

- Е? Прибрахте ли си го?

- Прибрах го.

- Тогава какво искате?

- Ами... щом е тъй... нищо.

Не посмя да се доизкаже, не посмя да сподели и с никого от наемателите на етажа - толкова свити са понякога тия хора. Впрочем съседите всички ми имаха страха и ме уважаваха. После ми беше забавно, като го срещна в коридора, да го гледам право в очите. Така два-три пъти, накрая ми омръзна.

Щом минаха трите дни, аз се върнах в квартирата на „Гороховая". Хазяйката се стягаше за някъде с една бохча; мъжа й, разбира се, го нямаше. Останахме аз и Матрьоша. Прозорците бяха отворени. В къщата живееха почти само занаятчии и по цял ден от всички етажи се чуваха ударите на чукчета или песни.

Мина почти час. Матрьоша си седеше в стаичката на пейчицата с гръб към мене и нещо човъркаше с някаква игличка. Изведнъж запя тихо, много тихо; понякога я прихващаха така. Извадих си часовника и погледнах колко е часът; беше два. Сърцето ми се поразтуптя, но изведнъж пак се запитах: мога ли да го възпра? - и тутакси си отговорих, че мога. Станах и бавно се запримъквах към нея. По прозорците ни имаше много саксии с мушкато, а слънцето светеше ужасно силно. Полека приседнах на пода. Тя в първия момент се стресна и скочи. Хванах леко ръката й и я целунах, потеглих я да седне пак на пейчицата и я загледах в очите. Това, че целунах ръката й, изведнъж я разсмя като дете, но само за секунда, защото стремително скочи отново и вече с такава уплаха, че по лицето й премина конвулсивна тръпка. Загледа ме с неподвижни до ужас очи, а устните й затрепереха да заплаче, но поне не се развика. Отново започнах да целувам ръцете й, взех я на коленете си, целувайки лицето й, краката... когато целунах крака й, тя цяла се дръпна назад и се усмихна сякаш от свян, но с някаква пресилена усмивка. После лицето й цяло пламна от срам. Продължавах да й шепна някакви думи. По едно време стана нещо толкова чудно, че аз никога няма да го забравя - то направо ме изуми: момиченцето ме прегърна с две ръце през врата и започна ужасно самото то да ме целува. Лицето й изразяваше луда възхита. Насмалко не станах да си вървя - толкова неприятно ми беше да видя такова нещо от малко дете - сякаш ми дожаля. Но превъзмогнах внезапно обзелото ме чувство на страх и останах.

Когато всичко свърши, тя беше смутена. Не направих опит да я успокоя и престанах да я милвам. Тя ме гледаше и се усмихваше плахо. Изразът на лицето й изведнъж ми се стори глупав. С всеки изминал миг смущението й се засилваше все повече и повече. Най-сетне закри лицето си с длани и застана в ъгъла с гръб към мен неподвижно. Страхувах се да не би да се уплаши пак както преди малко и тихомълком излязох.

Мисля, че случилото се ще да й се е сторило като нещо крайно безобразно и че го е възприела със смъртен ужас. Въпреки руските псувни, каквито трябва да е слушала непрекъснато още от бебешка възраст, както и какви ли не конфузни разговори, сигурен съм, че не е осъзнавала нещата напълно. Трябва в края на краищата да й се е сторило, че е извършила чудовищно престъпление, за което има смъртна вина - че е „убила Бога".

Същата вечер стана и онова сбиване в кръчмата, за което споменах. Но на сутринта се събудих в квартирата си - откарал ме Лебядкин. Първата ми мисъл след пробуждането беше: дали е казала? Беше момент на истински страх, макар и не много силен. Нея сутрин, общо взето, бях в добро настроение и благоразположен към всички, цялата компания беше много доволна от мен. Но скоро ги оставих и тръгнах към „Гороховая".

Срещнах я още долу, във входа. Връщаше се от бакалничката, където я пратили да купи цикория. Като ме видя, стрелна се уплашена ужасно нагоре по стълбището. Когато влязох, майка й вече я беше шамаросала два пъти заради това, че нахълтала като „изоглавена" и с това истинската причина за страха й не се разкри. Така че всичко беше спокойно. Малката се ската някъде и докато бях там, не се показа повече. Останах около час, после си тръгнах.

Привечер отново ме обзе страх, но вече несравнимо по-силен. Разбира се, ако се наложеше, можех всичко да отрека, но можеше да бъда и уличен. Привиждаше ми се каторга. Никога не съм изпитвал страх и ако не смятаме този случай, нито преди, нито след него съм се страхувал от нещо в живота си. Особено пък от заточение в Сибир, макар че съм си го заслужавал не веднъж.

Този път обаче бях изплашен и не знам защо наистина изпитвах страх - за пръв път през живота си, - едно крайно мъчително усещане. Освен това, като се върнах вкъщи, почувствах, че се изпълвам с омраза към нея, и то такава, че реших да я убия. Омразата ми се надигаше главно като си спомнех за усмивчицата й. Обземаше ме чувство на презрение и крайна погнуса, като си представех как след всичко се свря в ъгъла и закри лицето си с ръце; обхвана ме обясним бяс, после ме втресе; а когато на разсъмване започнах да вдигам температура, отново ме обзе страх, но вече толкова силен, че не помня да съм преживял нещо по-мъчително. И странно, вече сякаш не мразех момиченцето, поне не го мразех до онзи пароксизъм като предната вечер. Открих, че силният страх прогонва изцяло омразата и желанието за мъст.

Събудих се към обяд бодър и дори се учудих на някои от вчерашните си усещания. Обаче все пак ми беше нещо криво и се принудих да поема отново към улица „Гороховая" въпреки цялото си отвращение. Спомням си, че ужасно ми се искаше в онзи момент да се скарам с някого, и то сериозно. В квартирата на „Гороховая" обаче заварих Нина Савелиевна, споменатата прислужница, която ме чакала вече близо час. Общо взето, не обичах това момиче, затова то самото бе дошло с известно опасение дали няма да му се разсърдя за неочакваното посещение. Този път обаче изненадващо й се зарадвах. Тя беше хубавка, но скромна, а освен това - възпитана и с маниери, които допадат на еснафското съсловие, тъй че моята хазяйка я харесваше и постоянно я хвалеше пред мен. Заварих двете да си пият кафето и хазяйката ми явно изпитваше удоволствие от приятния разговор. Забелязах в единия ъгъл на стаичката Матрьоша. Стоеше неподвижно и гледаше майка си и гостенката. При влизането ми не се скри както миналия път, нито избяга. Стори ми се само, че е много отслабнала и гори в огън. Прегърнах Нина, отведох я в моята стая и затворих вратата, което отдавна не бях правил, така че Нина си тръгна съвсем доволна. Изпратих я лично до долу и два дни след това не се мярнах на „Гороховая". Беше ми омръзнало.

Реших да туря край на всичко, да освободя квартирата и да напусна Петербург. Но когато отидох да изпълня намерението си, заварих хазяйката разтревожена и угрижена. Матрьоша била болна вече трети ден, всяка нощ вдигала температура и бълнувала. Естествено, попитах какво е бълнувала (разговаряхме шепнешком в моята стая). Зашепна ми, че бълнувала „ужасии", нещо като „убих Бога". Предложих й да повикаме доктор за моя сметка, но тя отказа: „Ако е решил Господ, и тъй ще й мине, не лежи през всичкото време, току-що отскочи до бакалницата." Реших да издебна Матрьоша, когато е сама, и понеже хазяйката подхвърли, че трябвало към пет часа да отиде до квартал „Петербургска сторона", реших да се върна пак привечер.

Обядвах в гостилницата. Точно в пет и четвърт се върнах. Както винаги, отворих си с моя ключ. Вътре освен Матрьоша нямаше никого. Лежеше на майчиния си креват в стаичката зад паравана и видях как надникна иззад него, но се престорих, че не съм я забелязал. Всички прозорци бяха отворени. Навън беше топло, дори горещо. Поразходих се из стаята и седнах на дивана. Помня всичко, до последния миг. Определено ми правеше удоволствие да не заговарям Матрьоша. Изчаквах я, прекарах цял час. Изведнъж тя изскочи сама иззад паравана. Чух как двата й крака тупнаха на пода, когато скочи от кревата, чух после бързите й стъпки - тя застана на прага на моята стая. Гледаше ме мълчаливо. За няколкото дни, през които не бях я виждал отблизо, наистина беше много отслабнала. Лицето й беше като изсъхнало и главата й сигурно пламтеше. Очите й се бяха уголемили, гледаше ме неподвижно, с някакво тъпо любопитство, както отначало ми се стори. Седях на края на дивана и също я гледах, без да помръдна. И изведнъж отново изпитах същата омраза. Но скоро забелязах, че тя съвсем не се страхува от мен, а е по-скоро замаяна. Всъщност не беше и замаяна. Както стоеше, изведнъж закима като човек, който силно ви укорява; неочаквано вдигна малкото си юмруче и взе да ме заплашва от мястото си. В първия момент това движение ми се стори смешно, но после вече не можех да го издържа: станах и се запътих към нея. На лицето й беше изписано такова отчаяние, каквото човек не може да си представи за едно дете. Тя продължаваше да размахва заплашително юмручето си пред мен и да кима все така с укор. Приближих се и предпазливо започнах да й говоря, но видях, че не възприема думите ми. После изведнъж стремително се прикри с две ръце както тогава, отдръпна се и застана до прозореца с гръб към мене. Оставих я, върнах се в стаята си и седнах също до прозореца. И досега не мога да си обясня защо тогава не си отидох, а останах като че ли да чакам нещо. Скоро чух отново бързите й стъпки, чух как излезе на галерията, от която се слизаше надолу по стълбите; тутакси изтичах до моята врата, открехнах я и успях да надникна, за да видя как Матрьоша влезе в малкото като курниче килерче до онова място. Странна мисъл блесна в мозъка ми. Притворих вратата и - право на прозореца. Разбира се, още не можеше да се вярва на мисълта, която ми мина; „но все пак..." (Всичко си спомням.)

В следващата минута пак погледнах часовника и отбелязах за себе си времето. Наближаваше вечер. Наоколо ми бръмчеше муха и току кацаше на лицето ми. Улових я, подържах я между пръстите си и я пуснах през прозореца. Твърде шумно долу през дворната врата мина някаква каруца. Твърде високо (и отдавна вече) в единия край на двора, застанал до прозореца, пееше един чирак, шивач. Виждах го как седи и си шие. Сетих се, че както никой не беше ме видял, когато влизах и се изкачвах по стълбите на идване, така сега никой не трябваше да ме види на излизане, затова дръпнах стола си от прозореца. После взех някаква книга, но веднага я захвърлих и се загледах в мъничкото червено паяче върху едно от листата на мушкатото; след малко се унесох. Всичко си спомням, до последния миг.

Сепнах се и бързо извадих часовника си. Бяха изминали двайсет минути, откакто тя бе излязла. Догадката ми започваше да изглежда все по-вероятна. Но реших да изчакам още около четвърт час. По едно време се замислих: дали не се е върнала, а аз да не съм я чул? Но това беше изключено: наоколо цареше мъртва тишина - мушица да бръмнеше, щях пак да я чуя. Изведнъж сърцето ми се разтуптя. Извадих часовника: оставаха още три минути; изчаках да минат, макар че сърцето ми тупаше до болка. Тогава станах, турих си шапката, закопчах си палтото и пак огледах стаята - дали всичко си е на мястото, дали няма следи, дали съм идвал? Върнах отново стола до прозореца. Накрая отворих тихо вратата, заключих я със своя ключ и се запътих към килерчето. То беше затворено, но не заключено; знаех, че не се заключва, но не исках да отварям, а се надигнах на пръсти и погледнах през горния процеп. Същия миг, докато се надигах на пръсти, си спомних, че когато седях до прозореца, загледан в червеното паяче и се бях унесъл, всъщност си мислех как ще се надигна сега и как ще стигна до този процеп, за да погледна вътре. Като вмъквам тук тази подробност, искам да подчертая с каква яснота съм контролирал умствените си способности. Дълго се вглеждах през процепа; вътре беше тъмно, но не съвсем. Най-сетне забелязах каквото трябва... исках да съм напълно сигурен.

Накрая реших, че мога вече да си вървя, и слязох по стълбището. Не срещнах никого. След около три часа ние всички, по ризи, пиехме в квартирата чай и играехме вист, а Лебядкин декламираше стихове. Разказваха се много истории и за отбелязване е, че все интересни и смешни, а не като друг път - тъпи. Беше и Кирилов. Никой не пиеше алкохол, макар че на масата имаше бутилка ром, посягаше само Лебядкин. Прохор Малов вметна, че „щом Николай Всеволодович е в настроение, а не болен, всеки от нас е и умен, и доволен". Запомнил съм този израз оттогава.

Но още към единайсет дойде момиченцето на портиера от „Гороховая", изпратено от хазяйката да ми съобщи, че Матрьоша се била обесила. Тръгнах с момиченцето и разбрах, че хазяйката сама не знае защо е пратила да ме викат. Тя виеше и се тръшкаше, край нея се бе струпал народ, беше голяма суматоха, имаше полиция. Постоях някое време във входа и си тръгнах.

Мене почти не ме безпокоиха по случая; впрочем поразпитаха ме, каквото трябва. Но освен че момиченцето е било болно и че е бълнувало в треска през последните дни, така че съм предлагал да извикат доктор за моя сметка, не можех да дам никакви други сведения. Питаха ме и за ножчето; казах, че хазяйката я набила, но че това не е нещо особено. За идването ми вечерта никой не беше научил. А за резултата от медицинското заключение не чух нищо.

Близо седмица след това не се мернах там. Отидох един ден, след като отдавна я бяха погребали, за да освободя квартирата. Хазяйката продължаваше да си поплаква, но вече се занимаваше с парцалите и с шиенето си както преди. „Аз съм виновна, дето я набих заради онова ваше ножче" - каза ми тя, но без особен упрек. Освободих квартирата под предлог че не ми е удобно след всичко станало да я държа, за да приемам в нея Нина Савелиевна. На сбогуване тя още веднъж каза най-хубави думи за Нина Савелиевна. Разделихме се, като й подарих пет рубли свръх дължимата сума.

На мен и бездруго тогава ми беше омръзнало да живея, до затъпяване. След като опасността премина, почти съвсем бях забравил станалото на улица „Гороховая", както и всичко тогава около мен, освен че известно време си спомнях с яд как се бях уплашил. Изливах яда си върху когото ми падне. По същото време, но съвсем не току-тъй да си осакатя живота, и то по колкото може по-отблъскващ начин. От близо година вече си мислех да се застрелям; животът ми предложи нещо по-интересно. Веднъж, гледайки куцата Маря Тимофеевна Лебядкина, която отчасти поддържаше реда в стаите ни, тогава още не полудяла, а просто възторжена идиотка, тайно влюбена в мен до безумие (нашите бяха открили този факт), изведнъж реших да се оженя за нея. Идеята един Ставрогин да се ожени за такова никакво същество гъделичкаше нервите ми. Едва ли някой би могъл да си представи нещо по-безобразно. Не се наемам да определя дали на моята решителност беше повлиял, макар и несъзнателно (разбира се, че несъзнателно!), ядът ми заради долното малодушие, обзело ме при случая с Матрьошка. Откровено казано, не мисля; но във всеки случай не се венчах единствено „заради баса на бутилка вино след гуляй". Кумове ми бяха Кирилов и Пьотър Верховенски, случили се тогава в Петербург; и самият Лебядкин и Прохор Малов (сега покойник) знаеха. Повече никой не научи за случая, а тези дадоха дума да мълчат. Това мълчание винаги ми се е струвало долно, но досега никой не го е нарушил, въпреки че имах намерение сам да се разкрия; правя го между другото сега.

След венчавката заминах за провинцията при майка си. Заминах да се разведря малко, защото беше непоносимо. Оставих в целия град впечатлението, че съм побъркан - впечатление, което още не е разсеяно и което безспорно ми вреди - по-долу ще обясня защо. Сетне заминах зад граница и изкарах там четири години.

Бях в Ориента, прекарвах по осем часа на нощна литургия в Атон, бях в Египет, живях в Швейцария, бях дори в Исландия; изкарах цял едногодишен курс в Гьотинген. Последната година се сближих много с едно знатно руско семейство в Париж и с две руски госпожици в Швейцария. Преди две години във Франкфурт, като минавах покрай една книжарничка, видях между другите изложени за продан картички една малка фотографийка на момиченце, облечено в изящно детско костюмче, но което много приличаше на Матрьоша. Тутакси купих картичката и като се върнах в хотела, я поставих на поличката над камината. Стоя там близо седмица непипната и нито веднъж не я погледнах, а на заминаване от Франкфурт забравих да я взема.

Вмъквам и това, за да покажа именно до каква степен можех да управлявам спомените си и колко бях станал безчувствен към тях. Отблъсвах ги в цялата им маса наведнъж и цялата маса послушно изчезваше, щом само поисквах. Никога не ми е било интересно да си припомням миналото, нито да разсъждавам над него, както правят почти всички. Що се отнася до Матрьоша, аз дори забравих картичката на камината.

Миналата година, пролетта, минавайки през Германия, по едно време се разсеях и пропуснах гарата, на която трябваше да сляза и да сменя влака. Свалиха ме на следващата гара; минаваше два подир обяд, денят беше слънчев. Озовах се в някакво мъничко германско градче. Посочиха ми хотела. Трябваше да изчакам: следващият влак щеше да мине в единайсет вечерта. Бях дори доволен от инцидента, защото за никъде не бързах. Хотелчето се оказа малко и калпаво, но цялото в зеленина и окръжено с цветни лехи. Предоставиха ми една тясна стаичка. Хапнах чудесно и тъй като цялата нощ бях пътувал, след обяда се отпуснах и заспах някъде към четири.

Сънувах абсолютно неочакван за мене сън, нещо, което никога не ми се е присънвало. В Дрезден, в тамошната галерия, има една картина на Клод Лорен, по каталог май се води „Асис и Галатея", но аз винаги съм я наричал „Златният век", не знам защо. И преди я бях виждал, а сега, преди три дни, мимоходом още веднъж я погледнах. Та тази картина сега ми се присъни в съня, но не като картина, а като действителност.

То е някакво кътче в гръцки архипелаг; нежни синьо-зелени вълни, острови и скали, цветущи брегове, вълшебна панорама в дълбочина и залязващо слънце, което зове - не може да се опише с думи. Тук е люлката на европейската цивилизация, тук са първите митологични сцени, земният рай на човечеството... Тук са живели прекрасни, люде! Те са се събуждали и заспивали щастливи и невинни. Изпълвали са дъбравите с веселите си песни, а бликащите сили на живота в тях са се изливали в любов и простодушна радост. Слънцето е заливало със светлината си тези острови и морето, радвайки се на своите прекрасни чада. Чуден сън, възвишена заблуда! Мечта, по-прекрасна от всички, съществували някога, мечта, в името на която човечеството през цялата си история е отдавало всички свои сили, за която е жертвало всичко, за която са умирали на кръст и са били убивани пророци, без която народите не желаят да живеят и не могат дори да умрат. Всички тези впечатления бяха нещо, което сякаш изживях като действителност в този сън; не зная какво точно съм сънувал, но скалите, морето и полегатите лъчи на залязващото слънце - всичко това беше още пред погледа ми, когато се събудих и отворих очи, за пръв път в живота ми буквално плувнали в сълзи. Това усещане за щастие, неизпитвано никога дотогава, бе изпълнило сърцето ми до болка. Денят беше свършил. Сноп от последните ярки, полегати лъчи на залязващото слънце се промъкваше през зеленината на цветята върху рамката на прозореца и ме заливаше със светлината си. Бързо затворих отново очи, обзет от силно желание да си върна някак отминалия сън, но изведнъж сякаш сред много ярката светлина видях някаква малка точица. Тя постепенно започна да се оформя в неопределен предмет, докато в един момент ясно различих мъничко червено паяче. Начаса си го спомних от листото на мушкатото, когато също така светеха полегатите лъчи на залязващото слънце. Нещо като че ли ме прониза, надигнах се и седнах на леглото... (Точно така беше!)

Видях пред себе си (о, не наяве! Де да беше действителност това видение!), видях Матрьоша, отслабнала и с трескави очи, точно каквато беше тогава на прага на стаята ми, да кима с глава, вдигнала заплашително мъничкото си юмруче. Никога, никога въображението ми не е било поразявано от нещо толкова мъчително! Това жалко отчаяние на едно безпомощно десетгодишно същество с неоформено съзнание, което ме заплашва (с какво? какво би могло да ми направи?), но което, разбира се, обвинява само себе си! Никога дотогава не бях изживявал нищо подобно. Останах да седя така до късно вечерта, неподвижен и забравен от времето. Това ли наричат хората угризение на съвестта или разкаяние? Не знаех, а не бих могъл да кажа и сега. Мен и днес дори не ме отвращава споменът за самата постъпка. Може би досега този спомен съдържа нещо гъделичкащо приятно страстите ми. Непоносим ми е обаче именно онзи образ и именно на прага, със заплашително вдигнато юмруче, само тогавашният й израз, само тогавашният миг, само онова кимане с глава. Точно това не мога да понеса, защото от тогава и до сега ми се явява почти всеки ден. Не че ми се явява само, ами аз самият го предизвиквам и не мога да не го предизвикам, въпреки че прави живота ми непоносим. О, ако го видех някой път наяве, пък ако ще и да е халюцинация!

Имах и други стари спомени, дето са може би още по-страшни от този. С една жена постъпих още по-лошо и тя умря поради това. Отнел съм при дуел живота на двама души, които нямаха вина към мен. Веднъж ми нанесоха смъртна обида и не отмъстих на врага си. На съвестта ми лежи едно отравяне - преднамерено и успешно, останало обаче неразкрито (ако трябва, ще съобщя всичко).

Но защо нито един от тези спомени не предизвиква в мен нищо подобно? Предизвиква може би само омраза, и то породена от сегашното ми състояние, а преди съм ги забравял и отстранявал.

След онзи случай скитах цяла година и се опитвах да се заловя с нещо. Сигурен съм, че бих могъл да премахна спомена за момиченцето и сега, стига да пожелая. В състояние съм да управлявам волята си, както и преди. Но там е цялата работа, че никога не съм го пожелал, сам не го желая и няма да го пожелая; в това съм сигурен. И така ще бъде, докато полудея.

В Швейцария два месеца по-късно можех да се влюбя в едно момиче или, по-точно, почувствах изблик на също такава страст, един също тъй необуздан порив, какъвто съм чувствал някога, в началото. Обзе ме ужасната съблазън да извърша ново престъпление, каквото е двуженството (защото вече съм женен); но посъветван от друго момиче, на което бях разказал почти всичко, избягах. Още повече че това ново престъпление нямаше да ме освободи от Матрьоша.

Това е, което ме накара да отпечатам тези страници и да ги внеса в Русия в триста екземпляра. Когато му дойде времето, ще изпратя по един до полицията и до местната власт; ще изпратя същевременно до редакциите на всички вестници с молба да бъдат огласени, и до много други лица в Петербург и в провинцията, които ме познават. Според същата мяра те ще се появят в превод и зад граница. Известно ми е, че юридически може би няма да пострадам, във всеки случай не особено силно; сам съм се обвинил, официално обвинение срещу мен не е повдигнато от никого; освен това - никакви или почти никакви доказателства. Накрая - утвърдило се е всеобщото мнение, че съм умствено разстроен човек и сигурно усилията на роднините ми, които ще използват това мнение, ще ме спасят от всякакво опасно за мен съдебно преследване. Заявявам това между другото, за да покажа, че съм напълно с ума си и разбирам положението, в което се намирам. Но за мен ще са важни онези, които знаят всичко, които ще ме гледат в очите и аз тях. Колкото повече бъдат тези хора, толкова по-добре. Дали това ще ме облекчи - не знам. Но прибягвам до този акт като до последно средство.

Още веднъж: ако се порови някой в петербургската полиция, може би все още ще намери нещичко. И онези еснафи, хазяите, може да са в Петербург. Сигурно ще си спомнят къщата. Беше със светлосиня фасада. Лично аз няма да замина никъде и известно време (година или две) ще съм си в Скворешники, имението на майка ми. Ако трябва, готов съм да се явя, където е нужно.

Николай Ставрогин"

III

Четенето продължи около час. Тихон четеше бавно и може би препрочиташе някои места. През всичкото това време Ставрогин седеше мълчалив и неподвижен. Беше странно, че оттенъкът на нетърпение, разсеяност и унес, изписани на лицето му от сутринта, беше почти изчезнал и сега то излъчваше спокойствие и искреност и това му придаваше вид почти на достойнство. Тихон свали очилата и заговори за пръв път с известна предпазливост:

- А не може ли в този документ да се извършат някои поправки?

- Защо? Аз съм го писал искрено - отвърна Ставрогин.

- Тук-там, в стила...

- Забравих да ви предупредя, че каквито и да било внушения от ваша страна ще бъдат напразни; нямам намерение да се отказвам; не си правете труда да ме уговаряте.

- Не сте забравил; предупредихте ме още одеве, преди да започна да чета.

- Няма значение, пак ви го повтарям: колкото и силни да са възраженията ви, няма да се откажа от намерението си. Имайте предвид, че с тази несръчна фраза или пък сръчна - мислете както искате - аз съвсем не ви приканвам час по-скоро да започнете да ми възразявате и да ме уговаряте - добави той, сякаш не можеше повече да издържи, и изведнъж изпадна за миг отново в предишния си тон, но начаса се усмихна тъжно на собствените си думи.

- Аз и не бих могъл да ви възразя, още по-малко - да ви уговарям да се откажете от намерението си. Самата тази мисъл е мисъл велика - по-пълно тя и не би могла да бъде изразена от един християнин. И по-далеч от този удивителен подвиг, на който сте се решил, покаянието не може да стигне, ако само...

- Ако само какво?

- Ако наистина е покаяние и ако наистина е продиктувано от християнски подбуди.

- Според мен това са подробности; не е ли все едно? Аз съм писал искрено.

- Вие като че ли нарочно искате да се представите в по-непривлекателна светлина, отколкото сърцето ви желае... - подхвана вече по-смело Тихон. Очевидно „документът" му беше направил силно впечатление.

- Да се „представя" ли? Повтарям ви: не се „представям", нито се „преструвам".

Тихон бързо сведе очи.

- Този документ извира направо от едно смъртно уязвено сърце - не е ли така? - продължи той настойчиво и с плам. - Да, това е покаянието и неговата естествена потребност, която ви е овладяла, така че вие поемате един велик път, път нечуван. Но вие като че ли вече мразите отсега онези, които ще прочетат описаното тук, и ги призовавате на бой. Не се срамувате да признаете престъплението си; защо тогава се срамувате от покаянието? Нека ме видят - казвате; ами вие самият как ще ги гледате? Някои места в изложението ви са особено засилени от стила, сякаш се любувате на психологическия анализ и подчертавате всеки детайл, като се стремите да поразите читателя с мнимата си безчувственост, която всъщност ви е чужда. Какво е това освен горделиво предизвикателство на виновния към съдията?

- Къде виждате предизвикателство? Аз съм избегнал всякакви разсъждения от свое име.

Тихон не отговори. Дори червенина покри бледите страни.

- Да оставим това - рязко каза Ставрогин. - Позволете да ви задам един въпрос, вече от своя страна: пет минути, откак говорим за тази работа (кимна към брошурата), а не виждам у вас ни най-малък израз на отврата или срам... вие май не сте гнуслив!...

И без да довърши, странно се усмихна.

- Тоест, искате час по-скоро да покажа, че ви презирам - завърши Тихон твърдо. - Нищо няма да ви спестя: ужасен съм от огромната ви душевна пустота, превърнала се в преднамерена низост. Ако говорим за самото престъпление, мнозина носят същия грях, но спокойно живеят в мир и съгласие със собствената си съвест, смятат го дори за неизбежно увлечение на младостта. Има и старци, които си живеят с подобни грехове и гледат на тях като на палавина и разтуха. С тези чудовищни неща светът е пълен. Вие обаче сте почувствал цялата им дълбочина, което рядко се постига до такава степен.

- Да не би да съм си спечелил уважението ви след прочита на това? - горчиво се усмихна Ставрогин.

- Не искам да ви отговарям. Но по-голямо и по-страшно престъпление от тази ваша постъпка с девойчето, разбира се, няма и не може да има.

- Да оставим мярката на аршина. Учудва ме малко мнението ви за другите хора и съждението, че подобно престъпление било нещо обикновено. Може би аз далеч не страдам толкова, колкото съм описал тук, и може би наистина съм сгъстил черната боя за себе си - добави той неочаквано.

Тихон пак не отговори. А Ставрогин сякаш нямаше намерение да си ходи, напротив, отново започна да се умисля.

- Ами онова момиче - доста плахо подхвана пак Тихон, - с което скъсахте в Швейцария, ако смея да попитам... то къде е сега?

- Тука е.

Отново последва мълчание.

- Може пък нарочно да съм сгъстил боите - натърти отново Ставрогин. - Впрочем какво че с грубостта на моята изповед може някого да предизвикам, след като съзирате предизвикателство. Ще ги накарам да ме мразят още повече и това е. Е, и? На мен самия ще ми бъде по-леко.

- Искате да кажете, че тяхната омраза ще предизвика вашата, а като ги мразите, ще се чувствате по-добре, отколкото ако ви съжаляват, така ли?

- Прав сте; знаете ли - засмя се той изведнъж, - може дори да ме нарекат йезуит или набожен лицемер, ха-ха-ха! Нали?

- Разбира се, ще има и такива. А скоро ли възнамерявате да осъществите идеята си?

- Днес, утре, вдругиден, отде да зная? Но много скоро. Прав сте: мисля, че трябва да стане точно така: да го оглася внезапно и именно в някой момент на яд и желание за мъст, момент, когато най-силно ги мразя.

- Отговорете ми на още един въпрос, но искрено, на мен единствено, само на мен: ако някой ви прости за това тук (Тихон посочи брошурата), и то не човек, когото уважавате или от когото се боите, а непознат, човек, за когото никога няма да научите, а който тихомълком и сам за себе си е прочел страшната ви изповед, ще ви олекне ли от тази мисъл, или ви е все едно?

- Ще ми олекне - отвърна Ставрогин полугласно и наведе глава. - Ако вие ми простите, ще ми бъде много по-леко - добави той неочаквано с полушепот.

- Добре, но и вие на мен също - промълви проникновено Тихон.

- Аз на вас - за какво? Какво сте ми направил? О, да, такова е манастирското правило, нали?

- За съгрешение волно и неволно. Който е съгрешил, съгрешил е против всички люде, а и всеки поне с нещичко е виновен за греха на другия. Грях единичен няма. А аз съм голям грешник, може би по-голям от вас.

- Ще ви кажа наистина откровено: бих желал вие да ми простите, а освен вас също и друг, и трети; но що се отнася до всички - по-добре е да ме презират и мразят. И го искам, за да понеса омразата им със смирение...

- А съчувствието им не бихте могъл да понесете със смирение, така ли?

- Сигурно не бих могъл. Много тънко разглеждате нещата. Но... защо го правите?

- Усещам колко сте искрен и, разбира се, много съм виновен, че не умея да подхождам към хората. Винаги съм чувствал този свой голям недостатък - искрено и задушевно добави Тихон, като погледна Ставрогин право в очите. -Питам ви само защото страх ме хваща за вас - добави той, - изправен сте пред непреодолима бездна.

- Че няма да издържа ли? Че няма да мога да понеса със смирение омразата им ли?

- Не само омразата.

- А какво още?

- Подигравката им - сякаш се изтръгна с полушепот от Тихон. И Ставрогин се смути, на лицето му се изписа безпокойство.

- Предчувствах го - каза той. - Значи съм ви се сторил доста комичен според прочетеното в този „документ" въпреки цялата трагедия? Не се безпокойте и не се смущавайте... предчувствах го.

- Ужасът ще бъде всеобщ и, разбира се, повече фалшив, отколкото искрен. Хората се стъписват само пред онова, което пряко засяга личните им интереси. Нямам предвид чистите души: те ще се ужасят истински и ще обвинят себе си, но тях никой няма да ги забележи. А подигравки ще чуете отвсякъде.

- Добавете към това и казаното от мъдреца, че нещастието на другите ни е с нещо винаги приятно.

- Вярно е.

- Обаче вие... вие самият... Учудва ме колко лошо мнение имате за хората, колко гнусно - сякаш с яд подхвърли Ставрогин.

- Ако ми вярвате, казах го повече съдейки по себе си, отколкото по хората! - извика Тихон.

- Така ли? Нима и във вашата душа има нещо, което я кара да се радва на моята трагедия?

- Кой знае, може и да има. О, може и да има!

- Както и да е. Но кажете ми, кое именно ме прави смешен от разказаното в моя ръкопис? Аз знам кое, но искам лично вие да ми го посочите с пръст. Посочете ми го, ако ще с цинична откровеност, но с цялата искреност, на която сте способен. И пак ще ви кажа, вие сте ужасен особняк.

- Дори в самата форма на това възвишено покаяние има нещо смешно. О, не мислете, че няма да победите - възкликна изведнъж почти възторжено Тихон, - дори и тази форма ще има успех (и посочи брошурата), стига само да приемете искрено плесниците и храчките по вас. Винаги е било така: и най-позорният кръст се е превръщал в слава и величие, в подвиг, когато е бил понасян с искрено смирение. Може дори още приживе да получите утеха!...

- Значи намирате, че смешното е само във формата, в стила, така ли? - настоя Ставрогин.

- Не, и в същината... Грозотата убива - прошепна Тихон и наведе очи.

- Кое, моля? Грозотата ли? Грозотата на кое?

- На престъплението. Има престъпления, които наистина са грозни. Едно престъпление, каквото и да е то, е толкова по-внушително, тъй да се каже, и по-колоритно, с колкото повече кръв и ужас е съпроводено; но има и гадни, позорни престъпления - без всякакъв ужас, дори съвсем лишени от красота...

- Значи - подхвана развълнуван Ставрогин - вие намирате, че изглеждам твърде смешен в сцената, когато целувам крачето на мръсната хлапачка... и всичко, което казвам за своя темперамент и... така нататък... Разбирам. Много добре ви разбирам. И тъкмо това според вас е отчайващото, че всичко излиза грозно, гнусно, не, не гнусно, ами срамно и смешно, и мислите, че тъкмо това най-вече няма да мога да понеса, така ли?

Тихон не отговори.

- Да, вие познавате хората, тоест знаете, че аз, именно такъв, какъвто съм, няма да издържа... Разбирам защо ме попитахте дали момичето от Швейцария сега е тук.

- Не сте готов, нямате закалка - плахо уточни Тихон и наведе отново очи.

- Вижте какво, отче Тихоне: аз искам сам да си дам прошка и това е главната ми цел, друга нямам! - каза неочаквано Ставрогин с някакъв мрачен възторг в очите. - И знам, че само тогава онова видение може да изчезне. Тъкмо затова търся голямото страдание, сам го искам. Не ме плашете...

- Ако вярвате, че можете сам да си простите и да постигнете това още тук, на земята, значи сте наистина вярващ! - възторжено възкликна Тихон. - Как можахте преди малко да кажете, че не вярвате в Бога?

Ставрогин не отговори.

- Господ ще ви прости неверието, защото почитате светия дух, без да го познавате...

- Но Христос май няма да ми прости? - попита Ставрогин и в тона на въпроса му можеше да се долови лек оттенък на ирония. Защото, казано е в Писанието: „И ако съблазните дори едного от тези невръстни..." - Нали помните. Според Евангелието няма и не може да има по-голямо престъпление. Според ей тази книга!

И посочи Евангелието.

- От мене да знаете - промълви с умиление Тихон, - и Христос ще ви прости, ала сам стигнете дотам, че да си простите... О, не, не, не ми вярвайте, аз богохулствам: дори да не стигнете до примирение със себе си и до вътрешно опрощение, Той пак ще ви прости заради самото ви усилие и заради великото ви страдание.... защото няма в словото човешко нито думи, нито мисъл, що могат да изразят всички пътища и пътеки на Агнеца, и „нивга пътеките Му не ще ни се открият". Кой може да обхване Бога, необхватния, докрай да разбере безкрайния!

Ъгълчетата на устните му затрепераха отново както преди и едва забележима тръпка премина по лицето му. Той се опита да се овладее, но не издържа и повторно сведе очи.

Ставрогин посегна към дивана за шапката си.

- Ще намина пак някой ден - каза с тон на силно уморен човек, - ние с вас... за мене беше голямо удоволствие и чест... и ценя вашето съчувствие. Повярвайте ми, разбирам защо има някои, които не ви обичат. Надявам се да се молите за мен на Оногова, когото тъй силно обичате...

- Отивате ли си вече? - надигна се бързо Тихон, сякаш силно изненадан. - Аз пък... - добави донякъде смутен - имах намерение да ви помоля, но... не знам как... Страхувам се сега.

- О, моля ви се - Ставрогин тутакси седна пак, държейки шапката си в ръка. Тихон погледна шапката, позата му - поза на човек, придобил изведнъж светски вид, обхванат от вълнение и леко налудничав, който му отпуска пет минути за довършване на деловия разговор - и се смути още повече.

- Единствената ми молба е само тази... вие сте вече съгласен, Николай Всеволодович (не греша името ви, нали?), че ако дадете гласност на написаното тук, ще объркате съдбата си... в смисъл на кариера например и... на всичко друго.

- Кариера ли? - Николай Всеволодович се смръщи неприятно.

- Защо трябва да си усложнявате живота? И защо трябва да бъдете толкова непреклонен? - почти умоляващо, явно съзнавайки собственото си притеснение, завърши Тихон. На лицето на Николай Всеволодович се изписа болезнено смущение.

- Вече ви помолих, моля ви още веднъж: излишно е да ме уговаряте... и изобщо разговорът на тази тема започва да става непоносим.

Той се извърна демонстративно във фотьойла си.

- Не ме разбирате. Чуйте ме и не се дразнете. Знаете мнението ми: подвигът ви, ако го понесете със смирение, ще бъде изключителен християнски подвиг. А дори и да не издържите, Господ пак ще ви възнагради за вашата жертвоготовност. Всичко ви се зачита: нито една дума, нито едно душевно усилие от ваша страна няма да отидат напразно. Но аз ви предлагам вместо този подвиг друг, още по-голям, нещо наистина велико...

Николай Всеволодович мълчеше.

- Вие горите от желание да се отдадете на мъченичество и жертва; опитайте се обаче да превъзмогнете това желание, приберете тези страници, откажете се от намерението си и тогава ще надвиете всичко - цялата си горделивост и собствения си бяс, всичко! Ще излезете победител, ще се почувствате свободен...

Очите му запламтяха; той умоляващо събра длани пред гърдите си.

- Чисто и просто много ви се ще да няма скандал и ми поставяте този капан, добри ми отче Тихоне - небрежно и с досада подхвърли Ставрогин, като понечи да стане. - С една дума, иска ви се да вляза в правия път, може би да се оженя и да завърша земния си живот като член на тукашния клуб, посещавайки на всеки празник вашия манастир. Я каква епитимия**! Впрочем вие като сърцевед сигурно предчувствате, че точно така ще трябва да стане и че цялата работа сега е да бъда уговорен колкото за приличие, понеже аз самият само това чакам, нали?

И се изсмя престорено.

- Не, не тази епитимия, друга ви готвя! - продължи пламенно Тихон, без да обръща и най-малко внимание на подигравателните забележки на Ставрогин. - Познавам един старец - духовник, не от нашия манастир, но наблизо, отшелник и схимник, толкова вещ и мъдър християнин, че ние не можем да се мерим с него, нито дори да го разберем. Ако го помоля, ще се отзове. Нека му разкажа всичко за вас. Да ви приеме за послушник, да бъдете под негово ръководство пет-шест или седем години, колкото прецените, че ще ви потрябват. Дайте си обет и чрез тази велика жертва ще добиете всичко, за което мечтаете и за което не сте мечтал, защото сега не е възможно и да се досетите дори каква благодат ви очаква!

Ставрогин изслуша много, дори много сериозно последното му предложение.

- Предлагате ми чисто и просто да постъпя като монах в този манастир, така ли? Колкото и да ви уважавах, все пак трябваше да очаквам от вас такова нещо. Е добре, мога дори да ви призная, че в мигове на малодушие и на мене ми е хрумвала такава мисъл; щом оглася пред всички написаното, да се скрия от хората в някой манастир поне за известно време. Подобна низост обаче винаги ме е карала да се червя. Но да се подстрижа за калугер - виж, такова нещо не ми е идвало на ум и в мигове на най-долно малодушие.

- Не е нужно да постъпвате в манастир, да се подстригвате за монах. Ще бъдете само таен послушник, а не официално, може да си живеете като обикновен мирянин...

- Оставете, отче Тихоне - с погнуса го прекъсна Ставрогин и стана. Тихон също. - Но какво ви е? - извика той изведнъж и уплашен се взря в Тихон, който продължаваше да стои с извърнати напред длани пред гърдите си. Някаква болезнена конвулсия, породена сякаш от голяма уплаха, премина през лицето му. - Какво ви е? Какво ви стана? - повтори Ставрогин и рязко пристъпи към него, за да го подкрепи. Стори му се, че отец Тихон всеки миг ще се строполи.

- Виждам... виждат очите ми... - извика Тихон с покъртителен глас и с чувство на страшно отчаяние, - че вие, бедни младежо, никога не сте бил тъй близко до извършването на някое ужасно престъпление, както сега!

- Успокойте се! - повтори решително разтревоженият за него Ставрогин, - може наистина да почакам... прав сте, може наистина да не издържа, в яда си да извърша ново престъпление... така е... прав сте, ще почакам засега.

- Не, не след обнародването, а още преди това, ден, час може би преди великата крачка вие ще се хвърлите, търсейки изход, в ново престъпление - само и само да избегнете обнародването на тези страници.

Ставрогин чак се разтрепера от гняв и почти от уплаха.

- Проклет психолог! - прекъсна го той побеснял и без да се обърне, излезе от килията.

Превод - Кузман САВОВ

* Съвсем малко (фр.)

** Епитимия - църковно наказание. - Бел. пр.