(1) Имало един майстор на цигулки, Джузепе Гварнери, наричан дел Джезу (роден или 1687, или 1698, Кремона), който накрая апропо стигнал до затвора. Периодите на майсторството му били крайно неравни, разправят, че и обичал да попийва. Музикалните историци впрочем го нареждат втори след Антонио Страдивари. Та ето какво си спомня авторът на книгата Ст. Грудев за една цигулка от третия период на майстора:

"[Моделите, които Джузепе дел Джезу произвежда в този златен период, са различни - малки и големи. Тонът е светъл, но плътен и голям. Звучи по-грандиозно от тона на страдивари цигулките и прави силно впечатление на слушателя с мощността си.] Пишешият тези редове, който е имал случай да чуе от концертния подиум доста гварнери цигулки, свидетелства за един изключителен случай. В най-голямата концертна зала, Гевербехаус, в Дрезден, преди Втората световна война, една американска цигуларка, не лоша, но не и от най-висок ранг артистка, свири с дрезденската филхармония Брамс концерт. Тонът на цигулката й, една от най-добрите гварнери, звучеше без преувеличение два пъти по-силно от една добра модерна фабрична цигулка. Артистката през време на изпълнението на места при съпровода обичаше да свири заедно с оркестъра. Естествено, без да прави видимо някакво усилие и при форте тонът й покриваше не само щрайха, но и целия оркестър и това идеше от необикновено мощната "гласовитост" на инструмента, каквато никога от никоя цигулка преди това не бях чул. Слушателят действително имаше чувството, че тонът, резонансът, който издаваше малкият скромен инструмент, идеше не от нещо сътворено по обикновен път, не като всяка цигулка, а като от някакъв скрит миниатюрен микрофон (усилвател).

След концерта при разговор с артистката узнах любопитни неща: вън от това, че цигулката е един от най-ценените инструменти на италианския майстор и че й струвала много хиляди долари, още и това, че имала навици и потребности досущ като жив човек. Максималните си качества цигулката изявявала само при нормална стайна температура - 21-22 градуса. При непрекъснато свирене повече от 6-7 часа показвала явни признаци на умора. Тонът й ставал дрезгав и наложително изисквала почивка. През летните месеци не понасяла големи горещини - обаждали се необичайни обертонове и паразитни шумове. Влагата през зимата и есенните месеци не й действувала никак добре и по тая причина освен кутията и обикновения калъф артистката трябвало да поръча друг, каучуков, който почти херметически да я предпазва от "простуда". Чувствителността на една цигулка към влага, топлина или резки атмосферни промени е позната на всеки цигулар, но явно е, че чувствителността (с оглед на редките качества на тона) на въпросната цигулка е била по-особена."

(2) Струва ми се, че в съвременния Web 3.0 свят, уважаеми читателю на Думата, е повече от ясно, че цигулките са не просто "досущ като", а настоящи живи същества. Ако горното свидетелство не ви е убедило, нека ви спомена още някой и друг факт, измъкнат от същата тази отлична българска книга.

Споменахме, че Джузепе Гварнери дел Джезу е надминат само от Антонио Страдивари (роден 1644, Кремона). А знаете ли, че всяка цигулка на Страдивари, оцеляла до наши дни, си има свое име: собствено и фамилно? Фамилното е името на майстора, собственото е придобито от съдбата - от името на, цитираме, "именит нейн знатен (или златен) притежател, колекционер, крал, търговец или име, символизиращо редките й качества. Защото всяка цигулка на Антонио Страдивари е л и ч н о с т. Само личностите имат имена. Другото е номер или бройка."

Ето примери: Петри страдивари, Бетс страдивари, Сала страдивари, Greffuhle страдивари, Виотан и Райс страдивари (близнаци от 1710); Император страдивари, Херкулес страдивари, страдивари Месия и страдивари Делфин.

Не на последно място е добре да се чуе една истина от кухнята на цигуларите, един установен факт. А именно: установено е, че лошото свирене разваля тона на цигулката.

Както казваме и ние, хората, и нашите сестри, цигулките: с какъвто се събереш, такъв ставаш.

(3) ПП

Като сме хванали със свидетелствата от първа ръка, нека скромно добавя нещо и аз, вадещият от книгата. Преди няколко години Добри Гавазов, българин от град Баня, Карловско, и от Лондон, Британия, ми подари една китара - от японския майстор Ямаха. Падала, ставала китара, подарил му я някакъв бразилец, ако не греша, с ей такава лепенка на задника, а аз на свой ред я цепнах веднъж-дваж, та и аз й оставих лепенки, ала въпреки всичко китарата е добър инструмент и, както вече се досещате, своенравна. Вземе ли жена ми да готви и да създава водни пари у дома, китарата започва да стърже, да бразди. И не само жена ми е виновна - вечер на плажа, от духащия от морето влажен бриз китарата пощурява от яд, запотява се чак, и пак заскърцва със зъби. Аз съм сиромах човек и не мога на месец-два да й сменям струните. Но тя гордо носи моята сиромашия - както беднякът носи последната си опърпана официална дреха; и как, моля ви се, ми съобщава, че вече й е дошло до гуша от старите струни? Паднат ли струните с половин тон, даже не с половин, с четвърт тон да паднат, и ямахата взема светкавично да бразди със струните по прагчетата:

"Щеш не щеш,

към музикалния за струни

беж."