Петко Бочаров, 23 април 2010, Варна (сн. Анапест)

×

(1) По повод издателството ще изкажем ръмженето си от нескопосната коректорска работа - я пълен член сбръкан, я запетайка липсува; а най-възмутителни са "компютаризирано" на не помним коя страница и "пастърва" [305]. За капак видната ни издателска къща си е надиплила наградите на втора страница - сякаш това е книга за нея, а не е мемоар на бай Петко Бочаров.

(2) * Заглавието на настоящия откъс е на редакцията. Публикува се със съкращения от две глави: "Писмо със снимка" и "Lightning".

(3) Мемоарната книга е интересна и занимателна и симпатична [умишлено плюем тук на правописанието - няма да слагаме запетайка прeд второто "и", няма да разграничаваме и обособяваме, класираме, под- и надреждаме], постепенно деградираща от мемоар в коментар. Бай Петко е порядъчен и заслужил човек на възраст, за която само се клати глава, даже не се и говори. А той пише цяла книга и с лекота, която за повечето наши пост и метамодернистични кундеровци е непосилна.

А инак в компилационния разказ върви слово и за славността и адекватността на родната армия, действието се развива в промъкващата се македонска тема и др. [Огнян Антов]

- - -

Автор: Петко Бочаров

КОНЕ

Но да се върна на 1941 година. На 9 април сутринта и аз, като командир на картечен взвод, потеглих с Първи конен полк към западната ни граница. За пръв път в поход не на маневри, а „наистина". И за пръв път видях същинската картина на нашата неподготвеност за събитията, в които България беше въвлечена. Шокът ми държа влага чак до деня, в който държавата ни съвсем закономерно умря.

Оказа се, че нашият полк е бойният авангард на войските ни, чиято задача била да „върнат Македония в лоното на родината" и (това прибавено от мен) да я удържат там. Постепенно започнах да разбирам каква особена комедия се разиграва. Когато немците помитаха всичко с бронираните си дивизии, ние куцукахме с часове по пътеките с една негодна кавалерия, обвеяна наистина със славни дела, само че във времена, когато картечницата още не е била измислена. Този поход към Македония можеше да бъде смешен, ако не беше толкова трагичен. Смешен, защото две трети от „бойците" ни бяха мобилизирани запасняци, които не бяха яздили от месеци. Не знам дали сте чували каква страховита мускулна треска предизвиква ездата на нетрениран ездач, ако продължава повече от два часа. А ние, след като тръгнахме, слязохме от седлата за първата десетминутна почивка чак след десет часа езда. И едвам стояхме изправени на разкрачените си крака. След десет часа езда на ходом бяхме успели да стигнем не по-далеч от мрачните поли на Бесна Кобила - планината по западната ни граница, висока до 1900 и нещо метра, на 34 км източно от град Враня. И истинският кошмар дойде в тия именно 34 километра. Защо?

Ами защото „мобилизирани" бяха и конете. Това бяха селски коне, далеч по-слаби физически от военните, научени да теглят, а не да бъдат яздени или да носят тежко. Но поради липса на други, бяха събрани и включени в кавалерията, за да носят от двете си страни самари, натоварени с тежки неща - телата и лафетите на допотопните тежки картечници Schwarzlose, сандъчетата с патрони, лентите с патрони и всичко друго, което можеше да ви дойде наум.

Тия коне в един момент капнаха. По-скоро започнаха да изпокапват масово, докато се влачехме в колона по един из дивите кози пътеки на Бесна Кобила. От едната страна урва, от другата скали. Тъмно като в рог. Строга заповед да не се говори. Аз водя колоната. И тръгва от уста на уста, и стига до моето ухо прошепнато съобщение, че в урвата е паднал кон - барабар със самара и товара. Спираме. Слизаме от конете. Връщаме се да видим какво е положението. Смъкват се 6-7 души в урвата и почват мъките - опитват се да свалят от коня самара, теглят, дърпат, после теглят и дърпат падналия кон, докато успеят да го изправят, а на него краката му се подгъват. Свалям от коня му войник, който си взема седлото, за да оседлае селския кон и да го яхне, а качваме тежкия самар върху гърба на як кавалерийски кон. Операция, която освен дето пили нерви, трае и около час. Измалял и разкрачен, с пулсираща в чатала болка, възсядам наново коня си и давам сигнал да тръгваме. Не минават 15 минути и се налага упражнението да се повтори. Ужас! А според дадената ни от някакви тъпи военачалници заповед, вече би трябвало да сме във Враня.

- - -

Бях „дежурен по полк". Тук се налага да поясня, че в Скопие 2-ри Конен полк беше настанен в бивши пехотни казарми - нямаше конюшни. А имахме около 1 000 коня, вероятно не по-малко от половината мобилизирани. Всички коне живееха на открито, на коневръзи в обширния „плац". Войниците също се хранеха на открито. Денят, за който говоря, с нищо не обещаваше да е специален. Войниците вече бяха насядали по пейките пред масите за храна, а аз следях всичко да е наред. В един момент се чу далечен тътнеж, който ставаше все по-силен. Всичко живо отправи погледи към небето. И те се зададоха. Четиримоторни бомбардировачи, като в строй за парад, на височина не повече от 2 500-3 000 метра. По три тройки в четири редици. Просто си прелитаха. Никакви бомби. Само демонстрация - „ето какво можем, ако пуснем само по една бомба, от вас и конете ви няма и папер да остане".

Полкът си имаше „противовъздушна отбрана" - сега ще ви разкажа каква. И как заради идиоти, животът ми, сиреч животът на 24-годишно отгледано и изучено момче с бъдеще, трябваше още веднъж да зависи от слепия шанс. Фифти-фифти? Не, даже повече от 80 към 20, че ще те „чукне". Но не ме чукна, щом и сега съм жив. И пак единствено по волята на добрия дядо Господ.

Та противовъздушната отбрана на полка се състоеше от 12 тежки картечници Шварцлозе, нагласени за стрелба нагоре. Една от тях беше командната картечница и тя беше поставена върху дъсчена площадка на върха на десетметрово дървено скеле, издигнато на петдесетина метра от сградата на войнишките помещения. Като дежурен и точно по обяд, когато в полка няма нито един офицер, командната картечница беше под мое разпореждане и заповедта беше останалите 11 картечници, наредени в кръг около терена на полка, да откриват огън само ако чуят, че картечницата от скелето е започнала да стреля.

На 24 години и с офицерски пагони аз, трябва да подчертая, приемах сериозно задълженията си, а в момента врагът прелиташе с грохот отгоре. Спринтирах към скелето, където при картечницата бяха двамата дежурни - „мерачът" и онзи, който при стрелба трябва да подава лентата с патроните, изкатерих се догоре, но парадът на бомбардировачите бе вече отминал. От върха на скелето обаче градът и реката се виждаха като на длан. И далече, някъде над покрайнините на Скопие, точно насреща и високо в небето забелязахме да се движат, като нанизани на броеница, девет (преброихме ги) малки двумоторни самолета. Тогава не знаех какви са тия самолети, но след време научих. Това бяха последният модел американски изтребители-бомбардировачи Lightning („мълния"), влезли на въоръжение в края на войната и оказали се истинско проклятие за немските Месершмити и изобщо за хитлеристката бойна авиация. Имаха конструкцията на катамараните във ветроходството - кабина в средата на двойна, носеща двата витлови двигателя (все още не реактивни, естествено) конструкция, двама пилоти. Носят по една внушителна бомба, а след като се освободят от нея, се превръщат в демони, както във въздушен бой, така и, ако е необходимо, да помагат в бой на земята.

Та в случая хоризонталната нишка изведнъж стана вертикална. Първият пикира почти отвесно надолу, след него вторият, третият и на земята една след друга започнаха да просветват експлозиите от пуснатите, както научихме по-късно, върху някаква фабрика бомби. След като си пуснаха бомбите, самолетите се извисиха нагоре и пак в нишка се отправиха след формацията на четиримоторните бомбардировачи. С изключение обаче на последния. Който (аз го наблюдавах с бинокъл) направи нещо странно. Не се издигна, а като си пусна бомбата, се изправи на лявото си крило, което означаваше, че прави завой наляво. Веднага ми стана ясно, че при този завой ще дойде точно на линията на полка. И наистина, след като крилата му отново се върнаха в хоризонтално положение, се озова тъкмо срещу нас. И летеше с огромна скорост директно към нас. И не високо, а както му се вика „в бръснещ полет". Избутах мерача и сложих пръста си върху спусъка на нашия ветеран от Първата световна война, срещу който летеше като вятър най-модерният щурмови самолет в света. Оттук нататък вече важаха не секундите, а части от секундите. Видях как от двете страни на кабината засвяткаха двете му бордови картечници и натиснах спусъка на моята. Натиснах, ама... нищо! Картечницата гръмна два пъти, само два пъти и засече. В следващия миг янките профучаха над главите ни и изчезнаха. Нито една от 11-те картечници от „противовъздушната ни отбрана" не успя да гръмне.

През това време в полка настъпи ад. Действаше още една идиотска заповед и войниците отлично я знаеха, а именно, че в случай на въздушно нападение всички коне незабавно трябва да се „изведат" вън от плаца, оттатък асфалтираното шосе и „да се прикрият" в полите на баирите. И всичко живо се бе юрнало да отвързва конете. Викове и суетене. Паниката, разбира се, се предаде на животните, те се разбесняха и понеже всички бяха с „надузки", а не с юздечки или „мундщуци" (тоест в устите им нямаше нищо, с което да бъдат обуздавани) и понеже конят е стадно животно, вътре в две минути всичките 1 000 коня се бяха понесли като диво стадо из плаца. После - очевидно в един момент водачът на стадото се е усетил, че в оградата има широко отворен портал - и цялата тая огромна маса от препускащи коне се изля през отворената порта, оттам през шосето, където от хлъзгавия асфалт се получи меле от падащи един връз друг коне, и после към примамливите широки простори на баирите в посока изток. Когато всичко утихна, целият полк тръгна да прибира конете, ала липсата се оказа голяма. Дни по-късно край села и паланки в „стара България", на километри от Скопие, намираха непознати коне спокойно да си пасат из ливадите.