К. Попър

×

Около автора

Във варненската библиотека И. Стамболийски (Варна) на въпроса ми жив ли е Карл Попър отговори: - О, умря... Преди десетина години. Той беше последният от големите. Самият Попър [1902 - 1994] се представя: "Последният философ на Просвещението." (Не се подвеждайте - той е голям застъпник на сократическата интелектулна скромност.) Според статия от юни 2002 в http://mediatimesreview.com/ (по повод сто години от рождението му):

"Попър (1902-1994) е роден във Виена. Той е дете на еврейски родители, които са приели християнската религия. Ранната му философска работа е във Виена, а след като нацистите идват в Австрия, става преподавател в Canterbury University College в Крайстчърч, Нова Зеландия, където прекарва цялата война. Там той пише, както ги нарича, "военновременните си книги": две книги, от които по-известната е "Отвореното общество и неговите врагове". През 1945 година му е предложена доцентура в London School of Economics, където по-късно става професор по логика и научен метод."

За трите свята

Според Попър можем да различим три свята: [Свят 1] на физическите обекти или физическите състояния; [Свят 2] на състоянията на съзнанието и предразположеностите към действие; и [Свят 3] на обективното съдържание на мисленето: съдържанието на научните идеи, поетическите мисли и произведенията на изкуството. Третият свят е продукт на човешката дейност, станал независим от хората. Той включва теоретичните системи, проблемите и проблемните ситуации, и състоянието на критическите спорове. Съдържанието му се съхранява в библиотеките. Ако субективното знание бъде унищожено, но запазим способността да учим, изгубеното ще бъде възстановено единствено ако се запазят носителите на съдържанието на третия свят. Последното е автономно спрямо субективността. Традиционната епистемология изследва субективното знание, принадлежащо към втория свят, а научното знание се отнася към третия. Трябва да се различават знанието и мисленето в субективен смисъл, като "състояние на осведоменост или информираност", и знанието в обективен смисъл, като "област на изучаване, наука, изкуство". За епистемологията решаващо значение има третият свят. Неговото съдържание и обективната епистемология, която го изследва, биха изяснили и света на субективното знание. Обратната връзка от третия към сътворяващия го втори свят Попър описва чрез схемата: Р1-ТТ-ЕЕ-Р2: проблем, пробна теория, обсъждане или експериментални проверки, нов проблем." (препечатано от http://www.uni-svishtov.bg/philosophy/).

За книгата

(Става въпрос не за книгата на Попър, а за възникването на книгоиздаването според него. Преразказваме накратко.)

Атинското чудо (тоест разцветът на Атина) от 6-5 в. пр. н. е. се дължи не само на "сблъсъка на културите" (гръцката и източните култури);...

("Сблъсъкът на културите" е тема и на "Илиада", и на "Одисея"; главна тема е на Херодотовата история. Прозирайки своето - свят и ценности - чрез сравнение с чуждото (и дори през неговите очи) остойностява и осмисля (придобива значение и измерение на) бита като битие (фактите като знаци).(б. А-в)

...свързано е и с изобретяването на написаните книги, с публикацията на книги, с книжния пазар (т.е. книгоиздаване). Европейската култура започва с публикацията на Омировите творби под формата на книги (както европ. пазар на книги започва с Атинския) - около 550 г. пр. н. е. са преписани на ръка върху внесен от Египет папирус и разпространени - все по инициатива на Пизистрат (по сведение на Цицерон). (Първото и много голямо количество на папирус от Египет към Атина е направено по времето на Пизистрат.) Хипотезата на К. Попър е, че като създава книги за продан в Атина, Пизистрат подготвя културна революция (сравнима с тази на Гутенберг две хилядолетия по-късно). (Книги е имало дотогава, но не са били размножавани и разпространявани, а са се пазели на свещени места.) Задейства се конкуренцията - славата на писания Омир предизвиква други поети, първият издател (?Пизистрат) - нови издатели. Следва пазар (biblionia). Вече се пише и за да се публикува (не само изпълнява).Около 466 г. пр. н . е. излиза в голям тираж "За природата" на Анаксагор (той е обвинен в безбожие и е изгонен от града). Платон пише в "Апология на Сократ", че само неуките не познават книгата на Анаксагор и че жадните за знания "могат по всяко време да си купят екземпляр от нея на пазара за книги за не повече от драхма". (Самият Платон, имайки предвид огромното влияние на Омир ("записания" Омир - б. А-в) - макар да се възхищава от него - предлага (в "Държавата") поетите да бъдат забранени в града поради нежелателното им политическо влияние.) Откъсът от Платон също загатва, че през 399 г. пр. н. е. в Атина е имало процъфтяващ пазар на книги. Евполис (Onomasticon IX, 47; фрагмент, цитиран от Полъкс) говори за пазар 50 год. по-рано. Големият успех на Омир в Атина (Платон: в Спарта той е слабо познат, а в Крит едва ли са го чували) води до културен взрив, който залага бъдещата ни цивилизация, реализирала се в колеблива амплитуда през следващите векове. (Обемните съчинения на Платон са добър пример за ролята на книгоиздаването.)

Цитат от Кант

Макар че думите ми могат да ви стреснат, вие не трябва да ме осъждате за това, че казвам: всеки човек трябва да създаде своя Бог. От морална гледна точка ... вие дори трябва да създадете вашия Бог, за да почитате в Него вашия създател. Защото по какъвто и начин ... вие да познавате Божеството и дори ... ако Той ви се разкрие, именно вие ... трябва да отсъдите дали [вашата съвест] ви позволява да вярвате в Него и да Го почитате." (В бележките в края на текста Попър посочва източника (цитираме изцяло): "Това е свободен превод (макар че според мен е толкова близо до оригинала, колкото е съвместимо с яснотата) от един откъс, който се съдържа в бележката под линия в глава 4, на част II, 1, на Religion within the Limits of Pure Reason (2nd edn, 1794= WWC, vol. VI, p. 318; откъсът не е включен в първото издание от 1793. (...)"

- - -

Бележка от редакцията

По тоя повод нека си припомним мъките на Достоевски, оформени в агресивни парадокси от рода на прословутото "Щом няма бог, значи всичко е позволено." и пр. Както и описаните герои като Кирилов, който се самоубива, смятайки се за бог, за да докаже волята Си; като Иван Карамазов, който в опитите си да реши да вярва ли в бог, в безсмъртието на душата и т.н. вижда дявола, позволява убийство. (Интересна градация: Иван е доразвита перспектива на Расколников, но докато Р. убиваше, сега Иван отива по-натам - позволява.) Тежненията на Достоевски към това човекът да поеме моралната инициатива, при условие че няма висш арбитраж.