Б. Елцин в спомняните години

×

1

Книгата е писана в котела на събитията, през 1989 г. Тогава Борис Николаевич и хабер си е нямал, че ще бъде президент сума ти години. Той е вторият интересен [на мен лично - О.А.] руски деец след Хрушчов за техния 20 век. И двамата са дип импровизатори, а Елцин е талантлив борец за.. и срещу... и въобще борбен организатор.

Неслучайно и двамата имат интересни мемоари (за разлика от Ленин, Троцки, Сталин, Брежнев, Черненко, Андропов, Горбачов - доста от тях имат книги, вкл. мемоарни, но те са политически, а не човешки избуяли и написани). Тематичен откъс (относно Солженицин) от мемоарите на Хрушчов сме качили тук, в Думата. Елцин е любопитен и с това, че импулсивно ги създава (с помощ или без помощ) в най-горещата точка от кариерата си - и тогава ги и качва... пардон, публикува.

Пр., на 31 дек. 1999 Елцин, според както твърди, решава да си подаде оставката няколко месеца преди изборите, иска да сътвори неочаквана милениумна символика (на практика да остави приемникът Путин да си подготви изборите - което не е никак неочаквано) - и няколко месеца след това излиза третата му мемоарна книга "Президентский марафон" (на бълг. преведена, неизвестно защо, като "Среднощни дневници").

Цитираме пасажите за детството му, показателни във всяко едно отношение.

- - -

Автор: Борис Елцин

Роден съм се на 1 февруари 1931 година в село Бутка, Талицки район, Свердловска област, където са живели почти всичките ми прадеди. Орели земята, сели жито, въобще са съществували като много други.

Баща ми се оженил тук: имало в селото род Елцини и род Ставригини, това е фамилията на майка ми. Те се оженили и скоро на бял свят съм се появил аз - първото им дете.

Майка ми е разказвала как са ме кръщавали. В цялата околност, за няколко села имало една църквичка със свещеник. Раждаемостта била висока, а се кръщавало един път месечно и затова този ден бил много тежък за свещеника - тълпа от родители, бебета, народ. Кръщенето ставало по най-примитивен начин - в бъчва с някаква светена течност, тоест вода с някакви подправки, потапяли бебето, то пищяло, после го вадели, прекръствали го, давали му име и го записвали в църковната книга. Е, както е прието на село, родителите черпели свещеника с ракия, водка - кой каквото имал.

Когато през втората половина на деня дошъл най-после и моят ред, свещеникът едвам се държал на краката си. Взел ме в ръце, пуснал ме в бъчвата и забравил да ме извади - почнал за нещо да спори с публиката... Родителите ми Клавдия Василевна и Николай Игнатиевич били далече от купела и отначало не разбрали какво става. А когато разбрали, майка ми се спуснала с писък и ме извадила от дъното. Съживили ме... Не бих казал, че след този случай у мен се е оформило някакво определено отношение към религията - не е така. Но все пак имало е такава куриозна история. Впрочем, татко ми не се разстроил особено. Казал - е, щом издържа това изпитание, значи ще бъде най-якият - ще го наречем Борис.

Така се пръкнал Борис Николаевич.

Детството ми беше много тежко. Нямаше храна. Бяха ялови години. Всички бяха натикани в колхозите - тогава имаше поголовно разкулачване. На всичко отгоре наоколо върлуваха банди, почти всеки ден имаше престрелки, убийства, кражби.

Живеехме доста бедно. Малка къщичка, крава. Имахме и кон, но той скоро издъхна, така че нямаше с какво да се оре. Както всички, така и ние влязохме в колхоза... През 1935 година, когато и кравата умря, и беше съвсем непоносимо, дядо ми, той тогава беше към шейсетгодишен, започна да ходи по къщите да зида печки. Освен че беше земеделец, той разбираше и от дърводелство, и от строителство.

Тогава баща ми реши, че за да спаси семейството, трябва да иде да работи някъде на строеж. Това беше по време на така наречения период на индустриализацията. Той знаеше, че наблизо, в Пермска област, търсят строители за Березниковския калиен комбинат. Там и отидохме. Впрегнахме се в талигата, сложихме в нея последната си покъщина и се отправихме към гарата, а пътят до там беше 32 километра.

Пристигнахме в Березники. Баща ми стана работник на строежа. Настаниха ни в барака, беше типична за онези години, а и до днес тук-там ги има - дъсчена, вятърът минава през нея. Имаше един общ коридор и двайсетина стаички. Разбира се, никакви удобства, тоалетната на двора, вода от кладенеца на улицата. Дадоха ни някакви мебели, купихме си коза. Вече се бяха родили брат ми и по-малката ми сестричка. И така ние шестимата, заедно с козата, спяхме на пода, притиснати един до друг. От шестгодишна възраст аз се занимавах с домакинството. Грижех се за по-малките деца - едната люлеех в люлката, гледах другия да не прави пакости, домакинствах - варях картофи, миех съдовете, носех вода...

Майка ми, която от детство знаеше да шие, работеше като шивачка, а баща ми - на строежа. Майка ми имаше благ, добър характер, на всички помагаше, шиеше на един рокля, на друг пола, ту на роднини, ту на съседи. Сядаше нощем и шиеше. Не вземаше никакви пари. Ако някой донесе нещо за ядене - половин хляб или друго нещо, и на това беше благодарна. А характерът на баща ми беше твърд като дядовия. Сигурно и аз съм го наследил.

Постоянно се караха с майка ми заради мен. Главното възпитателно средство на баща ми беше каишът, за прегрешенията той ме наказваше здравата. Ако някъде нещо се случеше - например обрали ябълката на съседа, обидили учителката по немски език, или нещо такова, без да каже нито дума, той се хващаше за колана. Това винаги ставаше при пълно мълчание, само дето майка ми плачеше, хвърляше се: Не го пипай! А той затваряше вратата и казваше само - лягай. Лягам, вдигам ризата, свалям гащите, ама здравата налагаше... Аз, разбира се, стискам зъби и не издавам нито звук. Това го ядосваше, но майка ми се спускаше, грабваше му каиша, заставаше между нас. С една дума, тя беше моята защитница.

Баща ми все нещо измисляше. Например, мечтаеше да изобрети апарат за тухлена зидария, рисуваше го, чертаеше, измисляше, изчисляваше, пак чертаеше. Това беше неговата голяма мечта. За съжаление и досега никой не е изобретил такъв апарат, макар че цели институти си блъскат главите над това. Той все ми разказваше какъв ще бъде този апарат, как ще работи - и тухлите ще подрежда, и разтвора ще изсипва, и ще измазва, и как ще се движи - всичко беше в главата му, в общи чертежи го беше и нарисувал, но не успя да осъществи идеята си.

Баща ми почина на 72 години, макар че всичките дядовци и прадядовци в рода са живели по над деветдесет години. Майка ми сега е на 83, живее с брат ми в Свердловск, брат ми е строителен работник.

В бараката преживяхме десет години. Колкото и да е странно, хората в онези трудни условия бяха много задружни. Като се има предвид, че звукоизолация... впрочем, тогава не знаехме тази дума, и следователно, тя не съществуваше. Та значи ако в някоя от стаите имаше веселие - имен ден, сватба, каквото и да е, навиваха грамофона, в цялата барака имаше 2-3 плочи, още ги помня, особено „Щорс идет под знаменем, командира полка..." - пееше цялата барака. Караници, разговори, скандали, тайни, смях - всичко се чуваше в бараката, всеки знаеше всичко.

Може би затова така мразя тези бараки, защото и досега ясно помня колко тежко живеехме. Особено през зимата, когато нямаше къде да се скрием от студа - нямахме дрехи, спасяваше ни козата. Помня как се притискахме към нея - беше топла като печка. Тя ни спаси и по време на войната. Макар че даваше по-малко от литър мляко на ден, то си беше мазно и стигна да оживеят децата.

Е, разбира се, още оттогава започнахме да работим. Ние с майка ми всяко лято ходехме да събираме сено в някой от близките совхози - косяхме, трупахме на копи - половината за нас, половината на колхоза. Спечелената половина продавахме, за да си купим хляб - по 100-150, че и по 200 рубли за самун.

Така мина детството. Доста безрадостно, за сладкиши, деликатеси или нещо подобно и дума не можеше да става, само да оживееш, да оживееш, да оживееш и пак да оживееш.

- - -

2

Най-горе не бе удобно да направим тази бележка, отнасяща се към тези, които ще посегнат към книгата. Книгата е печатана в Москва, поръчана или предназначена за тук. Не е в това забележката. Макар да има цели две коректорки, книгата е дадена за печат в неизкусурено състояние - липсват цели слоеве запетаи, задпоставени определителни членове и др. граматически дупки.

Имай го предвид, евентуалний читателю, ако си възпитан в строга граматичност и тези работи те дразнят.

* Заглавието е на редакцията. Дежурен редактор Огнян Антов