Една от задните ножици на Пеле

×

1

Едсон Арантес до Насименто. Тоест Пеле.

От 1956 до 1977 г. Пеле има изиграни 1367 мача и отбелязани 1283 гола. Това са ненадминати висини. Затова аслъ е и Краля. Доколкото си спомням има и 77 гола за националния на Бразилия, ненадминати. И оставете това, че онова време е било на наивния футбол и пр. - което е вярно, но не е обяснение за феноменалния Пеле (който е бил и изключителен атлет). Апропо, ето сравнение с Роналдо, наричан Феномена, който успява да подобри рекорда на Пеле по вкарани голове на световно първенство (15 за Роналдо), но има вкарани по-малко от 500 гола в кариерата си.

Смазващото постижение на Пеле - и великолепно - би ви звучало още по-невероятно, като имате предвид, ако обичате, следните няколко не така популярни факта:

* До 1970 г. няма смени. Дори и контузен даден играч остава на терана, макар и фигурант.

* Пеле е бил резервен вратар на Бразилия и на клубния си "Сантос". При контузия на вратаря той е бил принуден да изостави нападателните си амбиции за съответния мач.

* Пеле не е бил щатният изпълнител на дузпите в нито един от трите си отбора - двата клубни и националния на Бразилия! Представете си статистиката, ако беше.

А след откъса ще направим и бележка относно връзката между световна купа за даден отбор и наличието на световна величина в него. Ето откъса.

- - -

Автор: Пеле

От лятото на 1969 г. цялото внимание на футболната общественост започна да се фокусира върху наближаващия ми хиляден гол, недостигано до този момент постижение (което все още не е надминато). Световната и националната преса като че ли не говореше за нищо друго. На всеки мач на Сантос имаше огромни групи репортери. Към октомври бях отбелязал 989 гола според тогавашната статистика. След това вкарах четири гола в един мач срещу Португеса. С това прескочих психологическата бариера от 990 гола, след която нещата вече изглеждаха съвсем обозрими. С всеки следващ мач напрежението ставаше все по-голямо, а оттам и вълнението на запалянковците и журналистите. Сетне дойдоха още две попадения срещу Коритиба и като че ли до хилядния гол оставаха само няколко мача. А може би той щеше да падне още на следващия - неведнъж се беше случвало да вкарвам по пет гола на мач. Но после темпото се забави. Следващата срещи завърши 0:0. Срещу Флуминензе покачих актива си с още един гол. Оставаха четири.

Медийният цирк след това се премести в североизточна Бразилия. През ноември Сантос отлетя за Ресифе, за да срещне Санта Круз. Мобилизирах се. Сега, когато до магическото число оставаха само два гола, пресата изпадна в едно приповдигнато състояние на делириум. Говореше се, че вкарването на хилядния гол ще ме направи безсмъртен. Това бяха, разбира се, глупости, но действително бях под напрежение.

Когато кацнахме в Жоао Песоа, столицата на малкия щат Парайба, където щяхме да играем с местния Ботафого, онова, което видях там, не беше за вярване. На летището ме посрещна хилядна тълпа. Хората скандираха сякаш вече бях отбелязал заветния гол и празникът по този повод бе започнал. По инициатива на местните управници за мен беше написана истинска песен със съпровождащ танц. Бях удостоен с почетната титла Гражданин на Жоао Песоа. Очевидно беше огромното им желание да вкарам хилядния си гол именно тук.

Скоро след началото на мача Сантос се сдоби с комфортната преднина от 2:0. Играта вървеше много лесно и се зачудих дали това не се прави умишлено. Съдията отсъди дузпа и публиката започна еуфорично да скандира: "Пеле! Пеле!". Но аз не бях щатният изпълнител на дузпи в отбора. В кариерата си, разбира се, съм изпълнявал 11-метрови наказателни удари, но нито в Сантос, нито в националния не съм бил първият избор. Винаги съм казвал, че ако се ползвах с това право, щях да стигна до хилядния гол много по-рано! При други обстоятелства Карлуш Алберто щеше да се нагърби с тази отговорност. Но този път той отказа. Натискът върху мен да изпълня дузпата беше огромен. Съотборниците ми смятаха, че ако не я бия аз, тълпата никога няма да ни позволи да излезем от стадиона! Затова се поддадох на натиска и сложих топката на определеното място. Шут! Моят 999-ти гол. Оставаше още един. Запалянковците на Парайба изпаднаха в екстаз. И надеждите им наистина като че ли щяха да се оправдаят, когато се случи нещо много странно. Нашият вратар Жаир Естевао се строполи на тревата. Той се гърчеше от болка и размахваше ръце, за да привлече вниманието на съдията. Нещо се беше случило с него и се наложи да го изнесат от терена. По онова време смените още не бяха въведени. Аз винаги съм бил резервният вратар на Сантос и сега трябваше да поема задълженията си до края на мача. Запазих вратата си суха, но не отбелязах втори гол и местните запалянковци не получиха онова, което искаха. (Макар да не съм много висок, винаги съм бил добър вратар заради отскока си. Бях резервен вратар както на Сантос, така и на националния отбор. Играл съм четири пъти на вратата на Сантос и само веднъж съм пазил вратата на Бразилия в приятелски мач. Често се е случвало и да тренирам с вратарите на двата отбора.)

Сега не си спомням това, но съотборниците ми твърдяха, че преди срещата треньорът ни казал: "Ако мачът стане прекалено лесен, вратарят ще се контузи и Пеле отива на вратата." Не знам дали е вярно, или не, но виждате какво се случи. Вратарят ни действително се контузи. При това, бих добавил, много театрално! Много хора допускат, че всичко е било нагласено, за да мога да отбележа хилядния си гол в Рио или Сао Пауло, но аз нямах такова желание. Исках всичко да приключи колкото може по-скоро.

Имахме още един мач в рамките на нашето пътуване на североизток - срещу Бая в град Салвадор. Онова, което видяхме там, беше невъобразимо. По улиците шестваха паради все едно имаше карнавал. Вървеше слух, че е било поръчано специално благодарствено богослужение, толкова сигурни бяха местните хора, че голът ще падне именно тук. Стадионът беше претъпкан, а атмосферата беше като на световно първенство. Развяваха се знамена, гърмяха барабани, хората си предаваха вълнението един на друг.

Напрежението ме смазваше. Нямах търпение да отбележа този проклет гол! На два пъти бях на косъм от него. Единия път ударих гредата. При втория случай поех топката близо до мястото за изпълнение на дузпа, финтирах един играч и се втурнах към дясната половина на вратата. Отправих изстрел, който вратарят не можеше да спаси, и в последния момент един защитник изскочи като че ли от нищото и отби топката от гол-линията. Но вместо да го аплодира, целият стадион го освирка. Картината беше сюрреалистична. Не мисля, че нещо подобно се е случвало преди и не вярвам някога да се повтори - феновете на един отбор дюдюкаха срещу собствения си играч за това, че самоотвержено е предотвратил сигурен гол.

Следващият мач бе само три дни по-късно, на Маракана. И залогът беше още по-висок. Най-големият стадион на света беше пълен до пръсване. Датата беше 19 ноември, Денят на националния флаг на Бразилия. Отборите излязоха на терена със знамето между тях, свиреше военен оркестър и в небето бяха пуснати балони. Денят беше подходящ за чествания.

Може би повечето запалянковци на Маракана искаха да видят заветния гол, но футболистите на Вашку бяха решени да осуетят това. Те ме подкачаха, потупваха ме по главата и се шегуваха: "Няма да е днес, криуло." И действително направиха всичко по силите си да ми попречат да постигна целта си. Вратарят на Вашку, аржентинецът Андрада, беше в страхотна форма. В един момент получих центриране в много добра позиция за удар с глава. Стори ми, че всичко ей-сега ще свърши, но тогава Рене, футболист на Вашку, стигна до топката първи и я изпрати в собствената си мрежа. Те предпочитаха това, вместо да ми позволят да отбележа.

Нещо трябваше да се случи. И наистина се случи. Бях спънат при дрибъл в наказателното поле и съдията отсъди дузпа. Въпреки протестите на играчите на Вашку, решението си беше решение. Трябваше да изпълня този 11-метров удар.

За първи път в кариерата си се тресях от нерви. Никога преди не бях чувствал на плещите си такава отговорност. Бях съвсем сам. Съотборниците ми се изтеглиха към центъра на игрището.

Затичах се към точката, привидно бавно, шутирах...

Но преди да ви кажа какво се случи, ще направя едно малко отклонение за начина ми на изпълнение на дузпи. Изкуството при този удар е да изпратиш топката точно там, където вратарят не е. Вратарите се опитват да предугадят в кой ъгъл ще бъде насочена топката, а стрелците съответно се мъчат да ги излъжат и да я изпратят в противоположния. Спомням си, че през 1959 г. по време на тренировка на националния отбор видях Диди да измисля нов трик. Той се затичваше към топката, но точно преди да я ритне, спираше внезапно, за да види кой ъгъл е избрал вратарят. След това мигновено взимаше решение и, разбира се, надхитряваше стража на вратата. Идеята беше блестяща, макар и малко на ръба на правилата, защото изпълнителят на дузпата трябва да ритне топката, преди вратарят да направи някакво движение. В действителност вратарят започва да се движи преди удара, затова е достатъчно да вдигнете поглед миг по-рано и това вече ви осигурява предимство.

Макар идеята да беше на Диди, той никога не я беше използвал в официален мач. Аз го направих. Ударът стана известен в Бразилия като "парадиня", малкото спиране, защото при изпълнението му аз се затичвах към топката, спирах за кратко, поглеждах и стрелях. Вратарите започнаха да се оплакват, че това не е честно и през 70-те години на 20-и век ФИФА забрани парадиня. Но сега реферите не са толкова стриктни и съм виждал играчи, които безнаказано прилагат тази техника.

Да се върнем на мача между Сантос и Вашку от 19 ноември 1969 година... Затичах се към точката, направих парадиня и ритнах топката.

Гоооооооооооол!

Втурнах се към мрежата, грабнах топката и я целунах. Стадионът изригна, общият вик бе оглушителен, загърмяха фишеци. Изведнъж бях обграден от огромна тълпа журналисти и фоторепортери. Те тикаха микрофоните си в лицето ми, а аз посветих този гол на децата на Бразилия. Казах, че всички ние трябва да се грижим за криансиняш, малчуганите. Сетне се разплаках, бях вдигнат на нечии рамене и държах топката високо във въздуха. Мачът бе прекратен за двайсет минути, докато направя почетна обиколка на игрището. Няколко запалянковци на Вашку се втурнаха към мен и ми дадоха фланелка на техния любим отбор, на която беше изписано числото 1000. Това ми се стори странно, но нямах избор и трябваше да сложа фланелката още начаса.

- - -

2

Визитная карточка Пеле:Полное имя: Эдсон Арантес ду Насименто (ПЕЛЕ)Edson Arantes do Nascimento (Pele)Страна: Бразилия.Амплуа: Нападающий.Родился 23 октября 1940 года в Трес-Корасоэсе (штат Минас-Жераис).Выступал за: "Бауру Атлетик" 1954-1956 гг., "Сантос" 1956 - 74 гг. (оба - Бразилия) "Космос" 1975 - 77 г. (США).Достижения: Чемпион мира: 1958,1962,1970 гг. , Вице-чемпион Южной Америки: 1959 г., Победитель Кубка Либертадорес и Межконтинентального кубка: 1962, 1963 гг., Чемпион штата Сан-Паулу: 1958, 1960, 1961, 1962, 1964, 1965, 1967, 1968, 1969, 1973 гг. (10 раз); Чемпион США: 1977 г., Победитель Кубка Бразилии: 1961, 1962, 1963, 1964, 1965 гг.,Личные достижения: Лучший футболист мира ХХ века по версии МФИСФ, Лучший футболист Южной Америки ХХ века по версии МФИСФ, Лучший футболист Бразилии в XX веке по версии МФИСФ, Лучший футболист Южной Америки: 1973 г., 2-й футболист Южной Америки: 1972 г., Лучший футболист NASL: 1976 г., Лучший бомбардир чемпионата штата Сан-Паулу: 1957. 1958. 1959, 1960, 1961, 1962, 1963, 1964, 1965, 1969, 1973 гг. (11 раз)

3

Визитката я препечатваме от руски сайт и комай няма нужда от превод.

Къмто датата на този редакционен материал [2009] Бразилия е петкратен световен шампион, но три от титлите са свързани с Пеле. И то от четири поредни мондиала (1966 г. той не играе). След това Бразилия се връща начело чак през 1994 г. - и то с дузпи. И през 2002 г. - с Роналдо. Бразилия е велика футболна сила - но все таки ролята на конкретната личност в историята си е основна роля в историята [което е спорно; обратното е не по-малко спорно]. Спомнете си същата 1994 футболна година по отношение на България и името, с което свързваме големите си успехи през онези години [Хр. Стоич.]. А ако си спомним последните години до настоящата, ще се убедим и в обратното - дори и личността не може да сколаса [Д. Берб.], когато е в неподходяща компания.