По категории
Посетете още
ВЪВЕЖДАЩА ПРИПИСКА НА РЕДАКТОРА
Нали помните оня виц?
Една водоравна и една пресичаща я отвесна [рисува се като кръст] - що е то? - Панайот Хитов се крие зад дърво!
Предговорът на книгата е на Николай Хайтов. Издава се този път по оригиналното разчитане [на Хайтов и Жени Божилова] на ръкописа "Фамилиарни забележки" (в опазването на който е замесен и другарят Пенчо Кубадински), а не по редакцията на Любен Каравелов, от която сам Панайот се оплаква и е недоволен. По повод мустаците Хайтов не пропуска да забележи този атрибут като част от литературната визия на мемоариста: когато Панайот описва другарите си, на видно място в описанието са поставени подробностите около техните мустаци; когато Панайот желае да покаже какъв студ са брали, казва, че на мустаките им имало поне една ока лед...
Ние ще добавим и един библейски атрибут в сюжетирането на спомените на Хитов - той е бил уверен в способността си да предчувства лошото или нечия смърт, затова ако в разказа срещнете внезапно сън или някакво видение, знайте, че ще последва патаклама или предателство.
А знаете ли кой е авторът на идеята да се премине денем Дунава на цяла една чета? План, изпълнен от Христо Ботйова? - Е, кой може? Панайот Хитов. (Шегата настрана.) И на още една прословута идея... но за тях след цитата. Качваме един колоритен епизод от живота на една чета, съчетаваща - както пишат феодалните старци от БАН [които често не са и старци, а млади състаренци] - и високото, и ниското. И средното - би добавила Думата.
Заглавието "Пусто хайдутство" е на редактора на настоящата статия.
- - -
Автор: Панайот Хитов
"Беше на Света Троица. Хляб нямахме. Наблизо имаше едно село. Ако се не лъжа, казваше се Каменна рикса. В това село имаше чифлик на един турчин-арнаутин, за когото моите другари знаеха, че по Ломското и Белоградчишкото въстания е убил доста българи и на жените е рязал ненките. Като стигнахме на половин час от селото, предложих на Коста ей сега, по пладне, да идем в селото под предлог, че сме потеря, и да влезем право в чифлика за арнаутина. Ако се случи и той да е в чифлика, поне да му отмъстим. А и хляб ще вземем колкото ни трябва.
Моите другари се колебаеха, но накрая склониха. Оставихме вън от селото осем души да вардят да не би потерята да дойде от някъде. Други наредих да пазят около чифлика. Чифликът — сред село. Взех Коста войвода, Петър и още две момчета и право към куличката, на горния кат. Зданието беше на два ката. Като влязохме на долния кат, там имаше един слуга българин, когото аз попитах на турски език где е агата.
- Горе е.
- С кого е?
- Със селския чорбаджия — отговори българинът слуга.
Оставих един момък на вратата да пази, и слугата остана там, а ние с четиримата другари по стълбите — при агата арнаутин. Заварихме арнаутина и двама бъл¬гари — единия селския кмет, другия селския кехая. Като влязохме, аз казах на арнаутина:
- Селям алекум! И той ми отговори:
- Алекум селям, хош гелдинис. Аз му отговорих:
- Хош болдук.
За жалост моите другари не знаеха турски език и мълчаха.
Арнаутинът ни каза да седнем, но аз тоз час поисках да ми повикат кмета, че момците ми са гладни, вече два дни как се скитаме по горите да търсим хайдутите. Да им дадат бързо хляб и сирене и щом ядем, ще вървим.
Арнаутинът посочи към кмета и каза:
- Хайде, чорбаджи.
И каза на кехаята по български:
- Скоро хляб и ядене.
Аз добавих да дадат четирийсет хляба и четирийсет оки сирене, защото нямам време да пущам моите сеймени по къщите. Ще ядат там, на край селото и ще вървят.
Кехаята се затече. Арнаутинът поръча да сварят кафе и ме запита от где съм, защото се виждало, че не съм тукашен. На това аз отговорих, че съм от Одрин, но понеже съм дошъл в Лом Паланка, някои от агите, които ме познавали, че съм майстор да гоня хайдути — бил съм няколко години по одринско кърсердар — и тъй като тъдява се появили хайдути, накарали ме да изляза, та дано да ги унищожа.
Кафето дойде. Пихме го. Кехаята донесе хляба. Понеже беше празник, всички хора си бяха в село. Пратих хляба да го занесат на края на селото. Вече нямах нужда от етикеции. За да измисля причина, казах на арнаутина, че уж той сам е давал хляб на тез хайдути, дето сега ние ги търсим. Нищо че е давал хляб — само че искам да ми каже дали ги познава. Арнаутинът ми се кълнеше, че не е виждал хайдути и никому хляб не е давал. Аз рекох на Коста и Петър:
- Вържете го! Ще го пратя в Лом Паланка.
Но арнаутина като че се усети. Не искаше да се даде да го вържат и тури ръка на пищова. Коста мигновено го удари със своя ятаган през ръката. Вързахме го. Изкарахме го долу на двора с окървавена глава. Поведохме го нагоре, а подире ни дойдоха двайсет до трийсет българи да молят да го не колим, че щяло да бъде лошо за селото. Ние ги нахокахме, а селският поп, който най-много молеше, изяде един ятаган по гърба. Върнаха се селяните.
Изведохме арнаутина на бърдото над селото и взехме да го питаме:
- Защо караш селяните да работят ангария? Защо
си клал хора по въстанието? Защо си рязал на жените
ненките? Защо си пекал децата им?
Тоз звяр трепереше и ни молеше да му опростим. Но в това време момчетата, които преглеждаха нещата му, намериха в кесията му обеци от селски накит, гривни женски, пръстени... Напусто го питахме от где са тез неща в неговите джобове и как са дошли у него. Но арнаутина, който до тогава молеше, онемя, нищо не ни отговори и това остана тайна за нас.
Разправихме се с арнаутина — пратихме го да носи много здраве на онези арнаути, които преди три години бяха избити до един при Кървава бара от нашия другар Коста и тогавашните му другари. И заминахме за село Превала, от там на Топлидолския балкан, Пиротско.
Но потери от Видин, Берковица и Пирот напълниха Балкана. Слязохме долу, близо до Пирот. Върнахме се пак в големия Балкан, в Дойкинския боаз, а потерите непрестанно ни следяха.
Един неделен ден стигнахме уморени в усойната в Дойкинския боаз. Мястото беше въртоп — гъста гора, не се вижда нищо наоколо. Моите другари искаха там да останем през деня. На мен то не ми се харесваше и им казвах:
- Там насреща, през боаза, има хубаво високо място, от дето се вижда навсякъде. Да отидем там, тук е опасно.
Но Коста и Петър ми отговориха, че тук не било лошо, в таз гъста гора кой щял да дойде. Не ме послушаха. Турнаха стражата на двайсет крачки от нас, защото не се виждаше надалеко.
Заспали сме и не помня колко сме спали, но на сън чух как отнякъде гръмна пушка тъй силно, че от гърма й цялата гора екна. И гледам, иде един стар турчин, сух, с бял шал и вика турчина: „Уха-ха-хаа!"
Щом чух гърмежа, както лежах завит с шала си да ме не хапят мухите, скочих и седнах на мястото си и си помислих: „Виж ти какъв сън, сякаш беше истина!" Погледнах момчетата, всички спят. Легнах и аз и на часа заспах.
Не минаха и петнайсет минути, чух, че тича стражаря и вика:
- Потеря! Потерята иде!
Той ги видял чак като дошли на двайсет крачки от нас по една тясна пътечка. Дорде се разсъним, потерята загърмя въз нас и видях едно момче, Никола от Велес, както беше прав до мене, падна на земята, пак скочи и побягна подир другите. Дорде си прибера едно-друго, другарите ми избягаха. На това място ми останаха едната котка за ходене и една кърпа. Оставих ги, търтих и аз да бягам подир тях.
Щом ги стигнах, викам им:
- Стойте! Стойте, не бягайте!
Но кой те слуша? Бягат като подплашени сърни. Като зидях, че не ме слушат, търтих тъй силно, че ги надминах всичките. Най-отпред бягаха Коста и Петър, гологлави. Щом ги стигнах, запрях ги. Викнах им:
- Стойте, бре! Не виждате ли, че може отвсякъде да
сме вече заградени и сами ще се натъкнете на куршумите? Върнете се нагоре и полека. Пазете се да не налетим на пусия.
Върнах предните и аз се върнах. Бяха се разкапали момчетата. Най-отзад беше останал Никола велешанеца, когото видях, че падна, като загърмя потерята. Той бил ударен много лошо от вляво, пронизал го куршума. Водеше го Димитър, държеше го под мишницата. Турците още продължаваха да гърмят, но не смееха да нагазят гъстия шумак. Раненият тежко Никола не можеше повече, падна на земята. Аз рекох на Димитър:
- Остави го, той умира.
Простихме се с него, взехме му оръжието и тръгнахме да стигнем другите. Ето че Велко от Турчин останал подир, не може да върви. В едната ръка стиска едно тенеке, дето си носи вода, в другата пушката и не мърда. Викам му аз:
- Върви скоро, Велко, че ще те стигнат турците, идат!
А Велко зяпа, едвам-едвам отговаря:
- Не мога да вървя.
- Що ти е? Да не си ударен?
- Не съм — казва. — Повън ми се ходи.
- Да не си се осрал, бре?
- Че и аз не усетих как стана — дума той тихо. Викнах на Димитра:
- Вземи пушката и тенекето от него, че да го почакаме. Ето как ще го уловят живо това говедо!
И тъй, едвам го заведохме при другите.
Тоз ден беше най-нещастният за мене, откакто бях тръгнал из Балкана. Събрахме се горе всички. Само бедният Никола го нямаше вече. Те двамата с Димитър бяха от Велес. Думам на другарите:
- Хайде сега полека да прибегнем към потерята през шумата и да убием поне двама-трима, че да отмъстим за Никола.
Но те не се съгласиха. Потерята била голяма, щели сме да загубим и още някой другар. Нямаше що да правя. Сега вече видях, че това не са моите стари другари. Гледам на Коста и Петър фесовете на главите и ги питам:
- Вие като бягахте, бяхте гологлави, а сега с фесове. Как тъй?.
- Бяхме ги скрили в пазвите, да ги не загубим през гората.
- Ех, че калпава работа сте били — рекох им. — На онова място остана на Коста войвода чантата, на някои момчета пищовите, на някого ятагана. Сънливи другари!
Хванаха ме дяволите, ядосах се, дето не ме слушат.
На другия ден ги помолих да се съберат всички на едно място и им рекох:
- Аз вече не ща да бъда с вас. Вие не слушате нищо.
Не умеете да ходите по балкана, пък искате да правите големи работи. Ще ида във Влашко, вместо да ставам тук за смях на хората, а вие, като ви е страх, идете и садете лук из Сърбия, вместо да ви колят турците напразно по балкана.
Подир това Коста, Петър, Димитър, Велко и Сава ме замолиха:
— Недей прави тъй, бай Панайоте! Да останем барем ние, четири или пет души с тебе, че да ходим това лято. Наесен и ние искаме да идем във Влашко.
От немай-къде приех предложението да им бъда войвода.
И тъй, дойдохме близо до сръбската граница и изпратихме в Сърбия ония, които бяха съвсем неспособни. Велко беше от всичките най-долен, но той ми трябваше, защото имаше познати и приятели покрай Дунава — за преминаване във Влашко."
- - -
ОТВЕЖДАЩА ПРИПИСКА НА РЕДАКТОРА
Ако сте си казали на епизода, в който войводата надбягва цялата чета:
- Ееееееееееее... Че той и най-бърз, бре!
- не бързайте с иронията. Сливналията Панайот Хитов е един от славните ни войводи, добили и балканска политическа тежест. Стара Планина я е пресичал надлъж и нашир - а нему няма равен, щом се стигне до Сините камъни и Сливенския балкан. Участник и в Сръбско-труската война с чета, безценен руски съветник през кампанията в 1877 г. в Балкана, водил чета и там; посетне назначен за командващ баталион по затвърждаване и защита на Съединението, антистамболовист, изселен от Сливен в Русе и т.н. И не на последно място - талантлив в перото.
Бенковски - който блесва в Априлското въстание - е един от неуспешните пратеници в аферата по запалването на Цариград. Ето какво казва Панайот за тая идея:
"През 1875 година имах намерение при появяването на бунт в България да се запалят най-важните места в Цариград, като казарми, тъмници, съдилища, главни квартири. (...) Но ми се развали планът. (...) Аз само бях казал, че ще палим Цариград, но плана си по извършвание на пожара никому не бях доверил. И наистина, ако бях го казал, нямаше напразно да се върнат онези, които бяха изпратени без мое дозволение.
Все щяха някои места да запалят, поне за похвала. Но те не знаеха начина на лесното хайдушко палене.
Ето го моя план за палене.
Да се приготвят най-напред 50 или повече фитили от теф, или по български "тюкюрт" (сяра), и от кълчищни върви, натопени в разтопения тюкюрт. Да се уловят няколко плъха и да им се върже на опашката по един фитил. Тогава да се пусне плъхът в тавана на онова здание, дето ще се пали. Плъхът ще бяга по дупките, а тюкюртът ще гори, ще капе и подпалва. Такъв един плъх може да подпали едно здание от сто места. (...)
Но както и да е - планът ми не се употреби никъде."
Аз лично никога не съм се сещал да се запитам, аджеба, кой е авторът на хитрата идея за преминаването на Дунав от чета посред бял ден. Може би защото по подразбиране съм го отнасял към войводата Христо Ботйов - или пък несъзнателно съм мислел, че това е някаква всесветовна практика, за която будалите турци... и тем подобни клиширани исторически блудкавости. Ето що заявява Панайот войвода:
"Като се разтури работата за бунт през 1875 година, насилваха ме да минем в България. Но аз им казвах, че тоз план е вече развален и не е време за минаване, че нищо не можем да направим. Но ако искат, сега мога да мина Дунава посред пладне със сто или с двеста хора и да сторя една малка пакост на турците. Ала не ми се ще, защото от много задаване на въпроси, най-више от Христа Ботева, бях издал тайната си.
Питаше ме Христо Ботев:
- Ами как ще минеш посред пладне?
Тогава бях принуден да му кажа:
- Когато се реша да направя такава работа и да мра, ще туря на всяка скеля, тоест агенция, по 20 до 50 момци, с които ще изляза отвъд Дунава, и ще направя това, което трябва.
Ботев ме канеше:
- Хайде да минем сега!
- Не трябва сега - отговарях, - защото ще дойде по-прилично време за тоз план.
Това беше в Букурещ подир Старозагорското приключение през 1875 година.
И препотвърждава на друго място:
"Когато стигнах там, разчу се за българско въстание. Още не бяхме потеглили от Кладово за Зайчар, друга новина: някой български войвода от Румания заробил един австрийски параход и преминал с дружината си в България. Това чудновато известие се разнесе като мълния. Но за мен то не беше нещо ненадейно, защото този план беше мой и кроен в Букурещ още в 1875 година: как може да се мине Дунава лесно, в нужното време, с една по-голяма чета. Познавах доста добре Ботева и виждах, че начертаният от мен план се изпълнява от Христо Ботев."
Така че ако ви се падне да бъдете с историци или запалени историци, или ботевоведи, или сте в някое патриотично редио или тв студио, задайте този простичък въпрос - кому хрумна за "Радецки"? Понеже в идеята си личи, че опитна хайдушка глава я е изобретявала. Разбира се, не целим снизяване на ботевия ореол - Ботев е наш кумир. Ей, да беше и опитен войвода...
И като сме се захванали да научиме нещо от бай Панайот, ето за финал още една - сега лингвистична, в сектора етимология - придобивка от неговите спомени:
"... през 1867 година, издаде се в Букурещ (...) мемоар за черковните правдини, подписан от един таен комитет и направо до турския султан изпратен. Там се молеше султан Азис да даде на българите политически и черковни правдини, конституция и най-сетне, че ако той не изпълни тез искания на българския народ, последствията ще бъдат лошави.
Наистина турското правителството ни най-малко не се стресна от мемоара на тайния комитет. От този таен комитет и от онзи комитет, който е вписан в устава на Раковски, през същата зима на четите им излезе името "комитет". И навсякъде из Турско на четите им изчезна старото име, останало от турците - "хайдут-панта", и се замести с "комита", "комитарал" (комити), "комитажа".
Това стана през пролетта на 1867 година."
Ако имитирахме Достоевски и неговия "Дневник на писателя", от това последното следваше да направим отделна статия под име За една дума в българския език [Фьодор Михайлович претендира, че той е въвел в литературно обращение метафоричната употреба на глагола изпарявам се по отношение на лице - и по отношение на руската литература].
Тъй или инак, ако случайно срещнете сега някой литератор с претенция (а може и някой млад старец от БАН) - усмихнете му се:
- А знаете ли вие, господине, отде изхожда популярността на думата комита?
* Дежурен редактор: Огнян Антов