×

Това започва обикновено с разказване на истории или на вицове. Ти с удоволствие повтаряш смешните подробности - кой знае дали е смешно?, - но всички се смеят. Защото всяка разказана от теб история се превръща в комичен номер. В началото и аз се смеех, дори исках още. Обичам да гледам блесналите ти очи, обичам да слушам как имитираш различни хора, с които си се срещал, обичам възбудата, одухотворяваща лицето ти.

После настъпва следващият етап. Ти ми поръчваш пантагрюелски вечери, събираш куп приятели, искаш вкъщи да има много хора. През цялата вечер ти си с бутилка в ръка сред гостите и буквално ги напиваш. Очите ти блестят, ти гледаш този, който пие, с почти болезнена напрегнатост. Малко след това започваш да миришеш водката с вид на познавач. После отпиваш. ,,Само да опитам“, казваш ти. И двамата знаем, че прологът е свършил.

Започва трагедията. След ден-два на леко пиянство, по време на които искаш на всяка цена да ме убедиш, че можеш да пиеш като всички, че една-две чаши са без значение, че си решил този проблем завинаги и не си болен. Къщата се изпразва, няма вече нито гости, нито празненства. Много скоро изчезваш и ти...

В началото на съвместния ни живот аз неведнъж се хващам на тази въдица. И всеки път задавам все съшия въпрос:

– И аз виждам, и ти чувстваш, че е започнал поредният пристъп. Защо да не строшим тази проклета бутилка, докато още не е късно?

Отговорът ще бъде ясно формулиран след години:

– Защото съм пиян, преди да започна да пия. Защото всъщност съм болен. Това обикновено се случва, когато ти, Марина, не си в Москва, когато заминаваш за дълго.

Наистина ние прехвърляме в паметта моите спешни завръщания почти винаги по средата на снимки, на гастроли или по време, когато трябва да се занимавам с децата си.

Щом изчезнеш, независимо от това дали съм в Москва или в чужбина, започва ловът. Тръгвам по следите ти. Ако не си напуснал града, намирам те за няколко часа. Познавам всички пътеки, които водят към теб. Приятелите ми помагат, защото знаят, че времето е наш враг, трябва да се действа бързо. Ако за беда пристигна няколко дни по-късно и ти си имал време да отпътуваш със самолет или с кораб, търсенето се усложнява. А понякога се завръщаш сам, както се случи една пролетна нощ.

Сама съм във взетия под наем апартамент в краен квартал на Москва. Снегът се е стопил и земята около строежите се е превърнала в кална каша. За да се стигне до автобуса или до магазина, се върви по дъски, прехвърлени като мостчета през локви от лепкава кал. Не спя и когато чувам звънеца, изтичвам да отворя.

Някакво глинено човече протяга към мен ръце. Гъста кафява кал бавно се стича на мокета, само сивите очи са като светло петно върху лепливата маска. После лицето оживява, ти започваш да се смееш като луд, доволен, че си ме изплашил, и ми обясняваш как си искал да се върнеш вкъщи вчера вечерта, но си се подхлъзнал и си паднал в дълбок трап и въпреки нечовешките усилия не си могъл да се измъкнеш оттам. Ако не е бил случайният минувач, си щял да умреш от студ, удавен в калта. Толкова си радостен, че си тук и си жив и освен това изтрезнял благодарение на няколкото часа пребиваване в ямата, че и аз започвам да се смея, докато те мия с душа в банята.

Обаче обикновено те намирам доста по-късно, когато състоянието ти започва да безпокои компанията. Отначало на всички е приятно да са с теб, да слушат как пееш, момичетата са толкова поласкани от вниманието ти, че всяко твое желание за тях е закон. Всякакви хора те черпят с водка и тръгват подир теб. Ти ги увличаш по твоя път на празненства, безумие и врява. Но винаги идва моментът, в който, изморени и изтрезнели, те си дават сметка, че пътуването се е превърнало в кошмар. Защото ти ставаш неконтролируем, удесеторената от алкохола сила плаши, ти вече не крещиш, а виеш. Обаждат ми се и аз тръгвам да те прибера.

Веднъж едно от момичетата решава да те заведе в болницата, където брат ѝ е лекар. Едва на петия ден те намираме в най-тежко състояние. С огромни усилия успяваме да те прехвърлим в института „Склифосовски", защото новите ти приятели не искат да те пуснат, а и от административна гледна точка това е забранено. Наложи се да се действа чрез главния лекар. Ти отново си на косъм от смъртта и те спасява само компетентността на Вера, Вадим, Игорьок и на целия им екип.

А понякога ми се обаждат от друг град, отнякъде в Сибир или от някакво пристанище, където е спрял корабът, с който си отпътувал.

Ако като на чужденка ми е позволено да отида, веднага тръгвам. Ако не - чакам приятелите да те доведат. Тогава започва най-трудното. Затварям се с теб вкъщи, за да те от-късна от бутилката. Два дни викове, стенания, молби, заплахи, два дни загуба на равновесие, падания, спазми, повръща-не, безумно главоболие. Изляла съм всички бутилки, но ако за зла врага някъде е оставал на дъното малко алкохол, аз тичам да те изпреваря и да го хвърля, преди да си го изгълтал. Малко по малко се успокояваш и заспиваш на пресекулки, аз бдя над теб и често те будя, когато имаш ужасни кош-мари. Най-сетне се успокояваш и аз мога да поспя няколко часа. Нуждая се от сън, защото щом се събудиш, ще започне втората фаза, може би най-тежката. Ти я наричаш морално изтрезняване.

Вече не страдаш физически, но след като се е върнало съзнанието, ти си правиш равносметка. Равносметката често е страшна: анулирани спектакли, гневът на Любимов, прахосани пари, загубени или подарени дрехи, рани и синини по тялото, удари с нож, приятели, пострадали в многобройните автомобилни злополуки, моите прекъснати снимки, моята тревога и всички онези обидни думи, които знаеш, че си мина говорил, а ти ще ги помниш дори да не споменавам никога за това. Значи трябва да те успокоя и потиснала гнева си, да ти простя. Защото се срамуваш и докато не те прегърна и не те полюлея като дете, ти си неутешим.

Само два пъти не намерих сили за това. Първия – наскоро след сватбата ни, когато, бълнувайки, ме наричаше с името на една от бившите ти любовници. Втория, когато ме изблъска в коридора от банята, за да допиеш бутилката. Задъхвайки се от ярост, тръшнах вратата и те пратих по дяволите.

И в двата случая ти прекара половин година в адски мъчения, аз също.