×

В целия този театър от сенки аз продължавах да бъда, в очите на държавата, с шести клас образование. Но пък имах предложение за работа.

В късната пролет на 1981 година се обади баща ми, за да ми съобщи, че работата с признаването на оксфордската ми диплома била уредена. Да съм отишъл в еди-кой си кабинет на Министерството на просветата и да съм търсел другарката еди-коя си.

Уредих си отпуска [Авторът е в казармата в Карлово – б. ред.] и отпраших към София. Отидох в кабинета и заварих там другарката. Сети се за какво иде реч и извади куп бумаги.

– Така… Пишем „Оксфордски университет – Лондон“, нали така?

– Как така?

Както беше усмихната и готова да помогне, изведнъж от другарката отчетливо повя мраз.

– Ами Оксфорд е на около 130 км от Лондон, в северозападна посока… - мънкам аз в опит да съм максимално полезен.

И изведнъж другарката се преобрази в Медуза Горгона. Стана от бюрото, грабна бумагите и ми ги хвърли в лицето. Е, не уцели – нали знаете, че ако се опитате да хвърлите куп листове в някаква посока, те веднага се разпиляват и не стигат до целта? Както и да е, намерението беше ясно – да ме перне през физиономията с цялата документация.

И ревна с гръмовен глас:

– Занимавате цяло министерство с някакво провинциално университетче! Напуснете незабавно…

Прав излезе чичо Сашо Генерала [Роднина на автора на висок пост в МО на НРБ – б. ред.], трябваше по-рядко да си отварям голямата уста. Ама, от друга страна, цял свят бе чувал за Оксфорд – само служителите на Министерството на просветата (на просветата, за бога, не на селското стопанство!) не бяха.

Егати системата. Май наистина беше направена, че рано или късно човек да откачи. И да престане да очаква каквото и да е.

- - -

Бележка от редакцията (Анапест):

Както каза колежката в офиса: „Не са мръднали.“

Вече 45 години.