×

Аз съм на 6. Мама ми разказва, че дядо ми е воювал. Че веднъж немци фашисти нападнали нашата страна и той я е защитавал. Отишъл сам на фронта, доброволно. Бил е артилерист (и аз повтарям думата артилерист). Бил е ранен, но се излекувал и продължил да воюва – вече с японците. Защото японците помагали на фашистите. Самата война се наричала Велика Отечествена – защото хората се сражавали за Отечеството. А защо велика? Защото са воювали почти всички мъже и много жени, казва мама. И са загинали единайсет милиона души. А единайсет милиона – това колко е? Мама мърда устни, брои. Това е колкото шестнайсет Ярославъла. Представи си, че в нашия град не са останали живи. И в още петнайсет града не са останали живи. Нито един човек. Всички са били убити.

И аз си представям мъртви градове.

Аз съм на 10, гледам филм. Нарича се „В боя отиват само старците“. Във филма има храбри пилоти, много красиви, бият се в небето с фашистите. Филмът е черно-бял и всяко лице е сякаш изваяно от светлина. В ескадрилата пращат млади момчета, ала „старците“ не ги пускат в боя, за да ги опазят. А момчетата също искат да защитават родината.

След бойните полети летците се събират в оркестър и чудно пеят. Загиват – ала геройски, красиво, в черен дим; единият, умирайки, извиква: „Ще живеем!“ Има и любов, с красиви жени пилоти. Когато жените пилоти загиват, летците отиват на гроба им и обещават да се върнат след войната, за да изпеят отново любимата песен заедно. Дори не мисля – чувствам: колко е хубаво, това се казва живот.

А съм на 12, отивам в библиотеката. Моля за книги за войната. Дават ми пет книги, прочитам ги всичките. После взимам още пет. После още. Войната в книгите не е толкова весела като във филмите, за сметка на това там има повече героизъм и можеш да четеш бавно, за да почувстваш всичко.

На 12 съм и си мисля: ами ако сега пак има война? Ако нападнат нашата страна, какво тогава? Разбира се, че ще я защитавам. Ще стана снайперистка например. Само да успея да порасна. Ще убивам фашистите. Защо фашистите? Не знам, в главата ми някак изникваха само фашисти. Може и да загина. Съвсем млада. И мама ще плаче, но много ще се гордее с мен. С такава тиха, тъмна, сдържана гордост. Никой не дружеше с мен освен две момичета и аз, гледайки своите съученици, си мислех: после има да разказвате как сте учили с мен в един клас, да си спомняте каква съм била. Смущаваше ме само, че съм малката в класа, хилава, съвсем неиздръжлива. Нищо, снайперската пушка не е тежка.

На 13 съм, на нашата улица има погребение. Убили са младо момче, довчерашен ученик, взели го в армията, пратили го в Чечня и го убили. Питам съседа Льоня: кой го е убил? Чеченците. Защо? В Чечня има война. С кого? С терористите. Охо, мисля си. По-яко е да убиваш терористи, отколкото фашисти. Макар че не, все пак фашисти е по-яко. Или терористи? Горкото момче, разбира се. Той е герой, разбира се. Но Льоня преувеличава за войната. По телевизора казват: контратерористична операция. Ако беше война, щяхме да знаем.

На 14 съм и чета статиите на Анн Политковская за Чечня. Ебаси работата.

На 14 съм и чета книгите на Светлана Алексиевич. Ебаси работата.

На 17 съм, уча в журналистическия факултет и съм на игра по международно право. За играта са дошли отбори от различни журналистически факултети. Отборът от Чечня е от две момичета, Ася и Малика, сериозни, красиви. Отивам при тях след играта – каня ги на гости. Отиваме в общежитието, правя чай. Много ми се ще да им се харесам. Казвам: искате ли да ви покажа Москва? И в този момент зад прозореца като по поръчка гръмва заря! Заря! Гледайте! Гледам зарята и казвам: при нас в Москва често има заря. Момичетата мълчат. Обръщам се, а тях ги няма. Къде са? А те били под масата.

На 20 съм, Русия напада Грузия. Президентът казва, че това е миротворческа акция, защото Грузия сама е нападнала Южна Осетия и Абхазия. От „Новая“ отиват трима репортери – Олга Боброва, Аркадий Бабченко и Роман Анин. Трябва да следя придвижването на нашите кореспонденти, да приемам спешна информация от тях и да им разказвам за придвижването на руските и грузинските войски. Не се разделям с телефона. Много ме е страх да не изпусна входящо обаждане. Много ме е страх да избирам коя информация е важна и трябва да бъде съобщена на колегите и кога е по-добре да не ги притеснявам. Ами ако вземат да ранят някого заради мен? Или да го убият? Не спя три нощи. На четвъртия ден (…) краката ми се подгъват. Момичетата казват: Лена, поспи, ние ще подежурим.

Лягам на дивана в редакцията, завивам се с ватенка, телефонът е под бузата.

Пропадам в мрака. Някой ме докосва по рамото, аз скачам. Какво? Ира казва: войната свърши.

Ден по-късно се връща Бабченко. Крещи на счетоводителката – тя му иска касови бележки и билетите за отчет. Той вика: я си еби майката. Прибира се в кабинета си. Отивам след него. показва снимки на обгорени, на хора без крака, хора без носове и очи, хора, набухнали на слънцето като тесто, хора, пробити от куршуми, живи, мъртви. Показва ми драскотина на главата и дупка на крачола: шрапнели. После нещо започва да залита. Ти какво, пил ли си? Не, не съм пил. Навежда се към мен и пита: мириша ли на трупове? Помириши. Какво? Чувствам, че мириша на трупове, ти усещаш ли – пътувах в кола с трупове. Не. Лъжеш, Лена. Не лъжа.

Аз съм на 23 и зам.-главният казва: ти никога няма да отидеш на война. Защото си момиче. Това е работа за мъже. Мисля си: ти си превъртял.

На 24 съм, отивам за революцията в Египет. Виждам как хора изгарят живи, уцелени от коктейли „Молотов“. Виждам как хвърлен камък откъсва уши, пръсти, пробива глави. После започват а стрелят.

На 26 съм, започва войната в Донбас. Донецка и Луганска област обявяват, че сега са отделни държави, ДНР и ЛНР. Украйна започва „антитерористична операция“, „републиките“ отвръщат. Русия казва, че там няма нейни войници, Украйна воюва със собствените си граждани. Търся тела на руски войници (крият ги) – и ги намирам.

На 27 съм, отивам в Донбас. Виждам войната. В нито една книга не пишеше, че войната – това е кал. Тежката техника разравя горния слой на пръстта и изпод него блъвва светлокафява каша. Тя покрива всички: хората, колите, сградите, кучетата. Има ужасно много изоставени кучета. И много недоспали хора с оръжие.

Два пъти попадам под артилерийски обстрел. Разбирам, че мога да тичам на четири крака. Тичам с големи скокове, като насън, тялото ми е гъвкаво и ловко, не вярвам, че ще умра.

Ходих в Донбас още два път.

Написах много текстове. Не искам да ги препрочитам.

На 31 съм, уча в журналистическия факултет на Градския университет в Ню Йорк. Международната журналистика при нас я преподава Алия Малек – хубавица, сирийка, безупречна в мислите и пиперлива в езика. Готвя се за нейните семинари повече, отколкото за останалите. Много ми се иска тя да ме забележи, но няма с какво да я поразя. На последното занятие тя носи питки с мащерка и арабски сладкиши. Хапваме. Всички се редуват да пускат любимите си песни. Отивам при Алия и казвам: скоро се връщам в Москва. Моля ви, елате ни на гости. Алия пребледнява така, че осветлението в стаята сякаш се променя. Навежда се към мен и тихо казва: никога няма да дойда в Москва. Вашите войници убиват близките ми.

Аз съм ва 34, мама е болна от ковид, дошла съм да я лекувам. Седим пред телевизора и слушаме П*тин. П*тин казва: Русия ще признае независимостта на ДНР и ЛНР. Мама пита: какво ще стане сега? Отговарям: ще въведат войски в Донецка и Луганска област, но сега вече официално. Ще има повече война. Мама възразява: за сметка на това ще защитят руснаците.

В Москва съм, спя и сънувам ярки сънища. Прекалено ярки са, почти болезнени, но колко е красиво. Ставам, отивам да пуша. Връщам се в стаята. Моята приятелка седи на кревата с телефона в ръка. Не мога да разчета израза на лицето й. Защо не спиш? Бомбардират Киев. Какво? Бомбардират Киев и всички големи градове на Украйна. Ние ли ги бомбардираме? Ние ги бомбардираме.

Обличам се, отивам в редакцията. Казват ми – готова ли си? Разбира се, че съм готова.

Всъщност е невъзможно да се подготвя за това, че сме фашисти. Изобщо не съм се готвила за това.