×

I

Беше един късен следобед, когато нещо се случи и започнах да греша на обръч. Планът, както винаги, бе по 10 без грешка. Грешах и колкото повече грешах, толкова повече се ядосвах и нищо не се получаваше. Нешка премина в агресивна атака – т.е. започна с наказанията, като мислеше, че така ще се стресна и ще преодолея блокажа. Не се получи и реших да сменя уреда. Изпълних си плана на останалите три уреда и към 20 часа се върнах към проблематичния обръч. Играех и грешах. Колежките ми приключваха една след друга и отиваха да почиват, а аз си играех едно и също съчетание без никакъв прогрес. Към 22 часа в залата останах само аз. Продължавах да се боря за без грешка. Напредвах бавно и мъчително. В 23 часа солидарните треньорки казаха ,,Лека нощ“ на Нешка и заминаха. Анета, жената, която отговаряше за храната ни, донесе на една табла вечерята на Нешка и я сложи на бюрото пред нея. Ясно... Нямаше мърдане. Щях да осъмна в гадната зала. 3а мен нямаше вечеря. В замяна на това съчетанието ми имаше много рискове, но най-трудният елемент бе на финала - точно като за десерт! Изхвърляне от връщателно по пода зад зрителното поле, и то с крак, плюс две кълбета под обръча. Бе необходима голяма координация и концентрация след изиграно цяло съчетание да останеш докрай събрана, за да не трепнеш дори и на милиметър и да не промениш силата на изхвърлянето. И най-малката неточност объркваше цялото движение. Всеки ден го правех по 100 пъти без грешка отделно от съчетанието си. Но сега, в полунощ, изиграните 115 цели съчетания от сутринта до момента, 68 от които само на обръч, никак не облекчаваха ситуацията. Самата бройка вече ме побъркваше – 68 цели за 10 без грешка! Това бе някакъв абсурд! Трябва да уточня, че за грешки се брояха не само очевидните изпускания. Грешка бе, ако имаш две кълбета, а направиш само едно. Дори и да хванеш уреда – съчетанието не ти се признава. Ако не завъртиш два чисти пируета или пък довъртиш до 720 градуса, но на пета – също бе невалидно. Изяждах се от яд. Преминавах последователно и безразборно през всички нюанси на гнева, отчаянието, страха, жаждата, глада, слабостта, омразата... Към 1 часа Нешка освободи Ники – пианиста ни, и той унило напусна залата. Нешка премести касетофона на бюрото си, така че да й е удобен за пускане и спиране. Останахме само аз и тя. Минаваше полунощ. Погледна ме и каза: „Явно не ти се спи, щом като не искаш да се мобилизираш и да го изиграеш това съчетание!“ Как да не ми се спеше! И как да не исках да го изиграя това проклето съчетание! Според мен - вече го бях изиграла поне 50 пъти без грешка, но тя... Тя не го зачиташе... Бръкна в чекмеджето и извади плетката си. Играех съчетание и почивах за минута и половина и пак заставах за цяло, почивах, започвах, почивах... И така до безкрай. „Ааа... тъкмо ще си изплета пуловера!“ - тананикаше Нешка със задоволство. Дразнеше ме. Сигурно й беше любопитно докъде мога да стигна. Колко мога да издържа? Общият брой на изиграните цели за деня бе вече над 120. Не ме поправяше. Просто мълчаливо записваше целите в дневника и клатеше глава: „Не се зачита. Не се зачита. Не се зачита...“ Таванът и подът на залата вече ми се сливаха в едно. Спях и играех. Не знаех къде съм. Копнеех този кошмар да свърши. Исках да избягам от тази вмирисана, мрачна и пуста зала. Осъзнавайки, че това, което се случва, просто не е възможно... Но не беше възможно и да си ида, не можех да напусна залата, без да изпълня плана си. А той бе 10 без грешка. 10 перфектни. А това дали са перфектни или не, решаваше само и единствено тя – Нешка. А така както изглеждаше, й бе твърде приятно да си плете в тихата и спокойна в този час зала и явно никак не й се спеше. Тогава реших, че единственият начин да приключи този садистичен експеримент бе да се контузя. Речено-сторено. Започнах да се приземявам нарочно отпуснато, без контрол, така исках да си счупя нещо... След няколкото истински и самоотвержени опита разбрах, че дори и това не бе възможно – да се контузя. Май трябваше да си нося кръста и да извървя докрай това „камино“, за да разбера какво? Какво??? За да премина през чистилището на Данте? Та каква грешница бях аз? Кому бе необходимо това? 2 часът след полунощ, 129 съчетания, една физика и психика, доведени до предела си... Пълно безумие... Към 2 и половина Нешка уморено отметна преждата от врата си. Протегна се на стола и се прозя. Заставах за поредното си, 130-о съчетание. Бях в залата от 7 часа сутринта. Последно бях слагала нещо в устата си преди дванадесет часа. Устата ми бе пресъхнала и втвърдена, но това дори не го забелязвах на фона на другото. Вече ми бе все едно, бях включила на автопилот. Като някакъв роботизиран идиот, без чувствителност и без живот. Към края на съчетанието изведнъж забелязах раздвижване у Нешка: „А така! Хайде сега... Ето това е!“ Завърших цялото. Останах просната на пода. Дори пулсът ми не бе ускорен. Не чувствах нищо. Нито болка, нито гняв, нито радост... до ушите ми достигаха ентусиазираните думи на Нешка, които ми звучаха толкова фалшиво: „Ето! Виждаш ли, че можеш? Най-доброто ти съчетание за деня!“ Какво можех? Това ли бе най-доброто за деня? „О, на Нешка й се доспа!“ – това бе единствената мисъл, преминала през главата ми в тази ранна утрин.

II

Лушка „постоянното присъствие“ – така я бях нарекла. Не можех дори да си почистя носа, без тя да бъде до мен! Прикачиха ми я през 1986 г., когато всяка една от нас трябваше да си има лична треньорка, която да следи за стриктното изпълнение на тренировъчната програма. Броеше ми грешните и безгрешните изпълнени елементи и като добър икономист изчисляваше процента ми на сигурност! Да обясня, едно съчетание е изградено от 30 елемента. Скокове, пируети, равновесия, трудности с тяло или с уред. Всеки един елемент трябваше да се изпълни поотделно по 20, 50 или по 100 пъти без грешка, в зависимост от това каква трудност представлява за мен. Естествено най-трудните елементи се правеха по 100 без грешка. След което се комбинираха няколко елемента заедно, които също трябваше да се изпълнят по 10 или по 20 пъти без грешка в комбинация. И след това идваше цялостното изпълнение на съчетанието по 10 цели съчетания без грешка, а понякога с наказанията броят им достигаше до 15-20 цели без грешка на тренировъчен ден. Представете си – това е само на един уред! А имахме общо 4 – лента, топка, бухалки, въже... Влизаш сутрин в залата, започваш да се трудиш и не спираш, докато не си изпълниш плана. Понякога и до след полунощ. Непрекъснато движение. Без сядане. Е... за 20 секунди, но ние не искахме, защото, като седнехме, ни беше трудно да станем. Хабяхме повече енергия при ставането и затова предпочитахме да почиваме прави. Като конете! Всичко беше сведено до минимум. Дори не се усмихвахме – нямахме сили.

III

Климатът в Япония бе влажен и задушен. Залите – огромни и денонощно на наше разположение. Тоалетните – с топла, неприятно миришеща вода, но и тя ставаше за пиене! Това бе пикът на моето падение. Имах травма на м. сарториус – или на т.нар. шивашки мускул на левия крак. Малко над коляното от вътрешната страна. От този крак отскачах и при всеки натиск върху него сякаш се откъсваше парче мускул. Мястото беше зачервено и подуто. Личеше си, че не симулирам (което никога не съм правила през състезателния си път), а травмата беше сериозна. Нешка се ядосваше и, не знам защо, никак не ми вярваше. Задължи ме нощно време да слагам лед на травмата си всеки два часа. Това означаваше практически да не спя. На всеки два часа аз си навивах алармата на часовника и ставах, накуцвайки, отивах до хладилника, вземах ледената торбичка и я поставях на болезненото място. Така няколко нощи, но резултат нямаше. И как да има? Аз не спирах натоварването, а и нямаше кой да ме лекува! Чавдар Нинов го нямаше! Лекарката ми даваше само хапчета, с които само потисках болката, но причината си оставаше и ситуацията се влошаваше.

Поредната самотна нощ в Япония. Една толкова далечна и чужда страна. Нямаше рамо, на което да поплачеш, нямаше я Валя да ми каже да погледна звездите и да помечтая... нямаше телефон, за да звъннеш и да споделиш! Годината беше 1988-а! Не можеше да се оплачеш дори на майка си и на баща си. Лежах с отворени очи, взирайки се в гадната тъмнина. Чувах равномерното дишане на Адриана, чието легло бе по-близо до моето. Кракът ме болеше и пулсираше. 3наех, че Нешка следи за времето, през което слагах леда, тъй като това бе нейна заповед, и бях стриктна с часовника. Не можех дори да затворя очи, цялото ми тяло представляваше една жестока пареща болка. Алармата на „касиото“ записука и аз побързах да я изключа, за да не събудя другите. Беше 2 часа сутринта. При завъртането такава остра болка ме проряза в коляното, че простенах. Нямаше как, трябваше да се добера за пореден път до хладилника, който се намираше в стаята на треньорките, и да взема ледената торбичка. Това бе третата серия за тази нощ след 22 часа и полунощ. Трябваше да държа леда по 15 минути на всеки 2 часа до сутринта. Което си беше ненужна глупост, защото възпалението нямаше да мине от това. Но пък тормозът беше 100-процентов. Не можех да се възстановя, умората и психическата депресия се задълбочаваха. Питах се: 3ащо? Защо точно сега? Защо точно на мен?...

Запромъквах се в тъмнината. Отворих хладилника, взех торбичката, пълна с остри ледени късчета, и се довлякох до леглото си. Сложих студеното сакче върху болното място и се отпуснах без сили. Изведнъж над мен се появи черна сянка. Злобно изсъска нещо. В първия момент не разбрах какво става и сърцето ми скочи от уплаха, после осъзнах, че е Нешка, която бе взела колана от кимоното си и стягаше с него ледената торба около коляното ми. Стягаше я толкова злобно, че усещах как острите късове лед се забиват в кожата ми. Говореше тихо, с такава омраза, че ледени тръпки плъзнаха по тялото ми. „Така ли го правиш, а? Затова няма никакъв ефект! Симулантка такава! Не те е срам!“ Лежах безпомощно като пиле, а тя стягаше ли, стягаше... Болката беше нищо в сравнение с убиването на душата ми в този момент.

На следващия ден не можех да си опъна коляното. Болката беше жестока. Недоволството на Нешка от това, че маркирам скоковете, нарастваше. Крещеше, обиждаше и ми налагаше всевъзможни наказания... И аз, и тя знаехме, че такива наказания бяха нереални за изпълнение в рамките на денонощието Нямаше връщане назад. Тя никога не отстъпваше! А аз не можех повече. Болеше ме ужасно. Не можех да премина през тази болка. Беше по-силна от мен, а и нямах мотивацията да се жертвам повече! Не усещах любов, вяра... Беше настъпило царството на омразата и безверието. Отказах да направя болезнените упражнения. усещах, че това е чисто и просто издевателство над личността ми, над правата ми, над човешкото ми достойнство. Гавреха се с мен като че ли бях в концлагер! Тогава дойде ред на гадната стратегия да наказва другите момичета вместо мен! „Щом не те е срам, другите ще ти изпълнят наказанията! Хайде! Започвайте! Какво сте зяпнали?“ Сърцето ми се сви. Не исках другите да страдат заради мен. Адриана се разплака отчаяно, а Красимира (Филипова – личната й треньорка) нашляпа Елизабет с дръжката на лентата през краката й, така че веднага по нежната й кожа се отбелязаха червените грозни следи. Представяте си колко ме ненавиждаха тези момичета в онзи момент, нали? Бяхме сестри по неволя, но пропастта, която зейна помежду ни тогава, никога нямаше да се затвори. Опитах се да стана и да се на- правя на герой. Не успях...

С жестоките натоварвания, недоспиването и оскъдната диета, а и с всички допълнителни екстри... дойде моментът, когато се сринах. Ушите ми писнаха, всичко около мен се завъртя... устата ми бе напукана и пресъхнала... Играех бухалки на носталгичната „Тъга“ от Шопен. Музиката бе бавна, а е известно, че бавно съчетание се изпълнява най-трудно, защото и най-малкото потрепване се вижда, грешките са лесни за дефиниране, изисква се невероятен контрол и владеене на тялото, безупречна техника на уреда и желязна самодисциплина. Обикновено специалистите стратези избягват да поставят такива композиции заради огромния риск, на който са изложени състезателките. За това и 4-те съчетания на Адриана бяха бързи – умно направени и лесни за прикриване на всякакви дефекти и неточности. Изхвърлих бухалките за поредния елемент... и някак си всичко в мен се сгромоляса вътрешно... Бях дотук! Бухалката падна на два метра от мен, отскочи от пружиниращия килим и на бавен каданс видях как се превъртя и се насочи към лицето ми. Не можех дори да помръдна. А исках ли? Удари ме под веждата. Дори не усетих болка. Като че ли бях умряла. Ах, как исках да съм мъртва! Поне този целият кошмар щеше да е приключил. Бях достигнала пълно физическо и психично изтощение. Видях само, че лекарката тичаше към мен, Лушка също беше станала от стола... Не чувах нищо. Сякаш се носех в облаците. Не усещах нищо... По лицето ми се стичаше тънка струйка кръв, която лекарката попиваше с някаква салфетка. Дори сърцето ми не биеше. Времето спря.

Лушка ме подхвана под мишница и ме придружи до тоалетните. Не чувствах ръцете си, краката си... сякаш бях анестезирана. Говореше ми нещо... Май ме успокояваше, но толкова съм я и чувала... Едновременно се чувствах като тонове кован метал... каляван... удрян, мачкан, претопяван, та чак разкъсан... и в същото време сякаш се носех във въздуха нереално лека. Бях до чешмата и Лушка ми говореше нещо, когато влетя Нешка.

Няма да описвам сцената. Ще я спестя от уважение към вас, драги читатели, и към нас двете с Нешка. Сега само, усмихвайки се, ще кажа, че Нешка искаше „да ме убие заради България“, а Лушка бършеше кървавите следи от стените на японската тоалетна.

(...)

Спомням си, че се върнахме в къщата само аз и Лушка, изкъпах се и легнах. Вечерта търсих из багажа си като обезумяла хапчета, с които да се нагълтам – исках да се отровя и да забравя... За щастие или не, намерих само някакви стари блистери аналгин, спиридон и разбира се – всякакви обезболяващи... Не бяха много – някакви си десетина-дванайсет таблетки. Изгълтах ги и зачаках да умирам. Ха! Много лесно исках да се отърва. На следващата сутрин ме закараха на медицински изследвания в една японска болница. Кръв и урина. Точно сякаш водеха добичето си на преглед. Не му се дават обяснения, не се комуникира с него... Ами така де, то е само едно животно. Изследванията бяха експресни и излязоха след 30 минути. Естествено аз нямах право да знам какви са. По-късно лекарката ми спомена, че е констатирана остра хипогликемия. Това понятие нищо не ми говореше тогава. Но бях толкова зле, че и през ум не ми минаваше, че нищо няма да открият. Донесоха резултатите на Нешка и след като поговори с лекарката, дойде и ми каза: „Нищо ти няма. Симулантка такава!“ Но не знам поради какви причини, не ме накара да се преоблека за тренировка и да вляза в залата. Никой не говореше с мен. Бях подложена на пълна изолация. Седях на столовете за публика в залата. Бяха единични, пластмасови и твърди. Беше ми ужасно студено, нямах сили да седя и исках просто да легна някъде. Погледнах в краката си и съзрях удобното местенце, където можех да се свия. Свлякох се на пода между редовете и бях в онова полубудно-полузаспало състояние на човек, който наистина не е с всичкия си. Така мина денят. Когато се прибрахме в къщата, не бях поканена на вечеря. На следващата сутрин ми бе изсъскано: „Който не работи – няма да яде!“ Без нито дума, пак потеглихме към залата и пак по същия начин изминаха 12 часа. Така пет дни. Бях „черната овца“ в отбора. На никого не бе разрешено да разговаря с мен. Сякаш бях прокажена. Когато отивах до тоалетната, трябваше да искам разрешение и Лушка ме придружаваше. Както се досещате, това се случваше рядко просто защото не подавах нищо на организма. Буквално нито пиех, нито се хранех пет дни. След което ми беше наредено да се включа в тренировките. Единствената промяна бе в това, че ми бе разрешено да изям една ябълка, а на обяд можех да ям с другите. Да ям! Да, не се учудвайте... Това бе важно за мен. Трябваше да подам нещо на изнемощелия си организъм, който пищеше от болка, недостиг и малтретиране. Чувството на първата тренировка не е за описване. Всеки професионален спортист, подлагал се на екстремни натоварвания, знае как се навлиза в тренировъчен ритъм след 5-дневно прекъсване. Само че при нас, в художествената гимнастика, нямаше научен подход като например от по-малко, постепенно към по-голямо натоварване... Тук си беше чиста хамалогия и... който издържи. След тези пет дни „почивка“ трябваше да вляза в залата на същия план по 10 без грешка, все едно не съм прекъсвала! Промяна в състоянието ми нямаше. Болките по тялото и специално в коляното ми си бяха там и ме поздравяваха, триумфиращи, че пак има кого да измъчват! С тази разлика, че бях отслабнала неимоверно и цялата треперех. А... и още нещо! Всичко в мен бе забавено. Не се нервирах. Не се обиждах. Гледах като... теле... Извинете ме за израза, но не знам как да оприлича това състояние. Сега, от позиция на опита и знанията, разбирам, че липсата на захари в организма ми, т.е. хипогликемията е забавила рефлексите ми, мозъкът е престанал да се храни и е забавил реакциите си, превръщайки ме буквално в „растение“ без способности за разсъждаване. Знаете, че мозъкът консумира 60% от захарите в целия организъм и за да се храни добре, трябва да му се подават такива! Този процес не става от днес за утре. Необходимо му е било доста време, за да се задейства с такава сила и да доведе до такива поражения. Някои спортни професионалисти биха го нарекли 100-процентова треньорска грешка. Доброжелателите – лично отмъщение. Трети – политическа инсинуация. Суеверните хора – черна магия... Аз съм убедена, че беше от всичко по малко.

Резултатът беше налице. Не можех да тренирам. Не можех да направя едно движение, нито един елемент, какво оставаше за цяло съчетание? Отидох при Нешка, която нещо ми крещеше пак, и й казах, че не мога повече да се движа. Тя побесня, развика се... откъсна един лист от дневника и написа нещо. След което ми го даде да се подпиша. Беше декларация! От мое име! Ръчно написана от Нешка! Че аз, долуподписаната Б. Панова, отказвам да тренирам и да следвам указанията на старши треньора на националния отбор Н. Робева. И поемам цялата отговорност за това върху себе си! Подписах го с надеждата, че най-после всичко ще приключи.

IV

Спомням си един епизод от японската тренировка. Играех въже по музика на Бела Барток. Много тежко съчетание беше. Динамично, пълно със скокове, много повече от нормално приетото. В един ъгъл имах да направя пет двойни прескачания с нарастваща динамика. Не можех да се отлепя от земята, бях тежка (Ха – само 39 кг!) и без никаква сила. Вместо да отскоча нагоре, аз удрях земята и набивах стъпалата си в пода... Музиката дърпаше темпото, Нешка крещеше от едната страна на килима, Лушка – от другата, а аз имах чувството, че се забивам под килима. Невъзможно ми бе да натисна в земята и да отскоча! Не можех да разбера какво става. Винаги като дойдеше този момент от съчетанието, сякаш невидима сила натискаше раменете ми и ме забиваше в пода! Следваха крясъци, ревове, недоволства... Както изглеждаше, тренировката щеше да продължи дълго. Тогава лекарката ме привика в един ъгъл на залата и ми даде половин бяло хапче. Беше миниатюрно. Не ми каза какво е. „Хайде гълтай!“, прошепна. След около 10 минути аз хвръкнах! Усетих се толкова силна. И щастлива. Очите ми се проясниха. Скачах, въртях се... Не исках да си тръгвам от залата! Нешка бе доволна: „Ето, виждаш ли, че когато поискаш – можеш!" Тренировката свърши бързо. Но както казват американците – няма безплатен обяд! На следващия ден не можех да ходя. Бях скапана, депресирана – много повече, отколкото преди хапчето. Отидох при лекарката и й се примолих за онова вълшебното бяло хапченце... дето вчера... Тя ми шътна и каза да забравя! Милата жена просто ме е съжалила, като е гледала мъките ми, но не е предположила, че последствията ще бъдат много по-болезнени. Сега с усмивка разбирам, че тази магическа таблетка е била обикновен синдокарб – остър психостимулатор на централната нервна система, който увеличава производството на съответни медиатори и въздействието им върху част от мозъка. Половин-един цас след приемането му се забелязва приповдигнато настроение, прилив на енергия, повишена психическа и физическа активност. Практическа неуморяемост. Тъй като за първи път в организма ми влизаше такова химическо вещество, аз съм реагирала толкова бързо. Последиците обаче са силно чувство на психическо и физическо изтощаване, умора, глад, депресия, параноя... Психотропните стимулатори са били използвани в армиите на Великите сили през Втората световна война, за да се бръкне в скритите резерви на човешкия организъм и да се създадат, макар и за кратко, супербойци, които да не чувстват страх, болка, умора или глад. Да оцеляват при всякакви условия, за да изпълнят мисията си.

Много пъти са ми задавали въпроса за допинга в художествената ни гимнастика. Мога с две ръце да се закълна, че никога не сме употребявали такъв по мое време. Напротив, имахме нужда от седативи по време на състезания, за да успокоим напрежението и да забавим движенията си. Давали са ни по 2 капки валериан върху бучка захар, за да се успокоим преди състезание. Разбира се, вземахме протектори и необходимите добавки за профилактика на сърце, черен дроб, кости и стави. Все пак тренирахме по 10-12 часа на ден. Не се хранехме правилно и организма ни беше в постоянен недостиг.

- - -

Задължителна бележка от редактора на Анапест

1

Имената на споменатите хора не са уточнени под линия, понеже това не е научен блог. В гугъл ги има, а най-добре да се прочете книгата.

2

За пореден път се учудвам, че такова голямо издателство (едно от водещите, ако не и първо) си позволява да пуска издание с достатъчно правописни (сЪботирам), печатни (дугите, толоква) и пунктуационни (следпоставен пълен определителен член и запетаи). По-лошото е друго: че на тази прекрасна, талантлива, смела и светла мемоарна книга (светлината не се вижда от горния откъс, затова сме го подчертали в заглавието) й е липсвал опитен и талантлив редактор, за да се получи по-малко хаотична и по-изпипана функционално за четенето на бъдещите поколения.

Впрочем книгата е от 2012 г., днес сме 2025 г, Бианка е на 55 години.

Освен че ще е прекрасно да направи продължение [освен ако вече няма, не сме правили допълнително изследване], ще е логично и да го издаде с фокусирано преработена първа част (вкл. снимков материал и справочен апарат). Но това става само с професионален и дългогодишен целеви редактор, а не някой на щат или неясно защо.

3

В контекста на „продължението“ от т. 2 е възможна следната продуцентска идея: от книгата става отличен сериал (самият живот на Бианка е достатъчно знаменит, шарен и непредсказуем). Но сериал, описващ един живот в сегменти, а не само в най-върховата му публична „Гинес“ фаза. В три части, понеже и ще показват три възрасти, но и реално три епохи: соц, преход и нашето настоящо съвремие. Това са големи промени – вътрешни и външни, а тя има знаменателни пикове и в трите.

Да не говорим, че въображаемата първа част би била визуално откровение за малките момичета от целия свят, които минават през залите на художествената гимнастика, както и за техните родители. Тоест тази идея е отворена към света, а не е просто локална. Впрочем ако се осъществи така, както „Сиела“ е издала книгата, по-добре да си остане идея.

Elbows Up!

ПП. Нарочно сме сканирали част от корицата. Книгата е заета от варненската Регионална библиотека и се вижда по състоянието колко е четена. Това е добре.