По категории
Посетете още
С Вили Казасян бяхме много близки приятели и той ме покани на едно турне в Съветския съюз с неговия бигбенд. Беше второто ми посещение там след участието в младежкия фестивал 10-15 години преди това. Нещата сякаш се бяха променили, хората изглеждаха по-различно – и като външност, и като самосъзнание. Въпреки повсеместния контрол на системата някои успяваха да изпълнят мисията, възложена им от Всевишния.
Взех с мен на това турне десет кутии от едни особени английски цигари „Собрание“. Бяха в черни кутии с един много пъстър петел. Самите цигари бяха малко по-дълги, с филтър и различни на цвят – сини, зелени, червени, оранжеви. Не помня кой ми даде акъл да ги взема. Още с първия концерт си спечелихме много обожателки и обожатели, които идваха с нас до ресторантите. Всеки ден показвам на някоя мацка цигарите. Тя ахва, взима си една и възкликва:
– Ай, не могу!
Досега ми звучи в ушите това „Ай, не могу“. Всяка дама, всяко момиче реагираше по един и същи начин на цигарите – поднеса кутията, тя си вземе цигара и каже:
– Ай, не могу! Може ли после да си я изпуша?
– Да, разбира се!
По време на турнето оползотворих всичките десет кутии с по двайсет къса вътре. Не е трудно да се пресметне с колко момичета съм се запознал. И кутийките не хвърлях:
– А, невероятная коробочка! Може ли да я взема?
– Разбира се. Вземи, моето момиче!
Славата ми беше тръгнала из цяла Москва. В Ленинград директорът на хотела дойде при Вили с категоричното намерение да ме изгони:
– Налага се да изгоня този човек. Какъв е този Дон Жуан, този Казанова! Пред стаята му – като пред зъболекарски кабинет. Той трябва да напусне хотела!
Във всяка група, с която пътувах в чужбина, обикновено имаше по едно ченге, занимаващо се с политически надзор. Този път това беше един много приятен мъж, който веднага отиде при директора и му каза:
– Ако изгоните Коста Цонев, това значи целият състав да напусне. И това ще бъде политически гаф. Ще зарежем концертите и сумите по договорите ще трябва да платите вие.
Директорът увехна, отиде си явно с някаква ругатня в себе си.
Руските момичета бяха чудесни, много сърдечни, много искрени, много всеотдайни. Веднъж едно получи някакъв колапс, претрепери, посиня, позеленя, почти умря. Казах си: „Боже Господи, ако сега стане нещо, за жестокия директор на хотела това ще бъде добре дошло.“ Как съм облякъл момичето, как съм го изкарал навън, как съм го съпроводил до първата пряка, как съм избягал веднага след това, за да не би да стане нещо, не мога да кажа. Предположих, че ще се оправи, защото тя дойде на себе си. Още в началото на пристъпа ми посочи чантичката си. Дадох й я, тя извади някакви хапове и ги сложи под езика си. Явно беше нитроглицерин. Така е, всяка професия си носи рисковете.
Турнето покриваше близо 30 града в Съветския съюз. Можахме да опознаем тази страна, да видим неща, за които не се пишеше във вестниците. Сблъсквахме се с трагедии, с нещастия. Хората много пиеха, от сутринта се извиваха опашки за алкохол. Един се нареждаше, двама чакаха отстрани. Първият взимаше бутилката, слагаше си пръста на една трета, изпиваше дотам, после вторият, третият, хвърляха шишето и отиваха на работа. Това беше съвсем обичайна картина. По улиците лежаха пияни хора, минувачите ги прескачаха, без да им обръщат внимание.
С Милчо Червенков изпълнявахме вицовете и конферирахме. Понякога вървяхме по улиците и се чудехме как ли преживяват тези хора. Ние ще поседим малко и ще си заминем, все пак в нашата страна всичко беше много по-толерантно. Но какво ще стане с тези нещастници? Много от руските таланти умираха млади от алкохолно отравяне. Съдбата на редица съветски актьори, с които имах възможност да работя, беше точно такава.
Имах щастието да играя с изумителния Солоницин, изпълнител на ролята на Андрей Рубльов от филма на Тарковски. Участвахме и във филма на Корабов „Юлия Вревская“. По време на снимки всички занемяваха от неговото изкуство, а всеки ден изпиваше по бутилка-две водка. И когато аз уморен идвах на снимки и го виждах седнал на масата, го питах:
– Братко, защо толкова много?
Той хващаше една алуминиева чиния, пъхаше я под пуловера си на мястото на сърцето, чукаше по нея и ми казваше:
– Чуваш ли? Сърцето ми е желязно, няма страшно.
Година-две след нашите снимки това „желязно сърце“ не издържа и Солоницин умря в разцвета на таланта си, на младостта си, на силата си като актьор. Ами Биков, а Юрий Яковлев, а неповторимият Висоцки? Дойдоха, изживяха като еднодневки своя живот, изгоряха като бенгалски огньове. Защо ли?
(...)
В тази необятна страна можеше например да се намери на безценица позлатен полилей със слонова кост. Там съм си купувал най-хубавите обувки и най-хубавите куфари, неща, които в Европа не можех да намеря. Най-прекрасните италиански обувки, най-луксозните френски парфюми, най-добрите италиански и испански вина... По време на снимките на „Юлия Вревская“ бяхме със Стефан Данаилов в една стая и купувахме с кашони испанско розе, което струваше копейки. Беше пълен абсурд.