По-оня ден на семейния банкет се хванах да обяснявам защо Източният отряд на руската армия през 1877/78 остава блокиран, не може да настъпва и на практика се отбранява и пази основните сили, които, слава богу, успяват да превземат Плевен и отпушват благоприятния за освобождението на България изход на войната. Този отряд е бил командван от престолонаследника Александър Александрович, а цялата армия е била под командването на брата на руския цар – княз Николай Николаевич. Аз живея именно на улица "Княз Николаевич", та знам добре кой е. А защо остава блокиран Източният отряд? Защото попада в Четириъгълника на крепостите – турските гарнизони Шуменски, Варненски, Силистренски и Русенски. Изключително мощни гарнизони. Разговорът се води на Бъдни вечер по повод подаръка (панаира) от страна на ДПС за всички българи.

Като варненец и колоездач аз често обикалям Варненско с колелото. Толкова пъти съм минавал през Суворово, но никога не съм се отбивал до Дръндар, който е само на 5 км оттам; може би защото е отклонение, не е по път главна ос. Изобщо там районът е много красив, много е приятно да се мотаеш из полетата и деретата с велосипед. Но ето, все не стигам до Дръндар. Искам да кажа, че гледано от Варна, не само Турция, ами и Родопите са далеч-далеч.

Аз не разбирам от политика и от геополитика, навярно ми липсват умения, но и поради едно много логично нещо: геополитиката, а още повече родната политика, е като айсберг, на повърхността можеш да видиш едва десетина процента. А ние можем да наблюдаваме само повърхността на това социално инженерство – политиката. А пък в наши дни и тези десетина процента са прекалено омазани от медийна и социалномрежова пропаганда (т.нар. хибридност). Аз обаче имам някаква представа от хората, обичам хрумването на Монтескьо за географския детерминизъм.

И ето, без да подозирам даже, че наша родна партия била разкъсвана между две чужди държави (както ме заубеждаваха веднага коледните социолози и другите поети), но познавайки региона си и знаейки произхода на сбилите се партийни шамани, първото, което ми дойде на акъла, бе, че тези тук български турци не са идентични на онези в Родопите, не са и не могат да бъдат (също както човек от североизтока далеч не прилича на типичния човек от северозапада). И че ако Родопите са близко до Турция – гледано от Варна, Турция е далеч. То гледано от Варна всичко е далеч.

А явно, гледано изобщо от брега на Черно море изглежда така – днес напр. чета, че Валери от Бургас умишлено от неговата си камбанария (тоест антиминаре) налива масло в огъня, като се смее за "делиорманска" и "кърджалийска" група. Защо обаче аз съм хванал да се мешам из тая история?

Преди петнайсет години, след казармата, работих няколко месеца в една бригада като общ работник. Бригадата бе много интересна откъм личен състав: шефът бе българин, двуметров, единият майстор бе от Македонско, с едни мустаки, като пийнеше, настояваше с натурален хайдутски плам, че не е българин, а македонец (той бе иначе тихо, но недоучило някога момче, впрочем бе минал петдесетте); имаше един Ахмед, много сдържан циганин от Владиславово, той водеше понякога и сина си, а мазач бе един гаден чист българин – с гадна водичка вместо очи, синът му бе ченге (от мутренския тип). Както и да е. А башмайстор на бригадата бе един тогава четиридесетгодишен мъж със сини очи, русоляв, леко къдрав. Снажен, представителен, всичко можещ. Умен и учил, ходил по Германия, но не му харесало да го третират като емигрант. Борко му викаха. Много го харесвах. Понеже често правели ремонти на детски градини, та живееше с една детска учителка – харесали се на ремонт. Пък и аз го виждах как общува – като всеки грамотен и обичащ да дава човек. Разправяше как живеел под наем на един покрив и как ремонтирал на бабата хазайка не знам коя част от покрива и т.н.

И на един пролетен банкет, вилата бе някъде из чукарите на местността Добрева чешма над Варна, като се коли агнето и се разливат дамаджаните с ракия и вино, аз седя именно до Борко. Разпитвам го. И изведнъж – след толкова месеци – разбирам, че Борко е български турчин, че е именно от Делиормана (от разградско село) и че не е Борко. Не помня обаче какво му беше рожденото име – понеже той не можеше да казва "р", два пъти го питах, но не го разкодирах. Както и да е, по темата обаче с него не сме разговаряли. Той знаеше, че аз – тогава с метлата – съм учител, демек също съм грамотен. И тогава изведнъж си припомних един епизод от работата, когато Борко се скара на сина на Ахмед и му каза:

- Ще говориш на български.

(Запомних епизода, защото не можах да си го обясня тогава – Борко бе сдържан и внимателен, толерантен човек.)

По това време, помня, стана пак някакъв конфликт в Ирак и американците пак стовариха войски там (2003). Имаше атентати, самоубийствени експлозии, арести, тероризъм – съвременна геополитическа класика. Той, разбира се, се е интересувал. И веднъж след работа пием бира в един гараж в Аспарухово, в гаража на шофьора на бригадата, повод сигурно е имало некакъв, и говорим с него за актуални новини. И той посочва един от последните атентати и казва: ето сега ги плюят, че са убили толкова народ; а утре, като се изтеглят американците, ще им вдигнат паметник.

Две-три години по-късно, като писах романа си "Юноша", аз съм описал тая бригада, както и Борко, и помня, че тогава възкликвах и се чудих как ли, с какво свито сърце този българин, етнически турчин, е чел и изучавал в техникумите нашата история, особено в частта й от 14 век насам. Него лично така и не попитах, бях малък тогава, а пък и сега след като не разбирам от политика, тогава пък съвсем. Демек – ептен (както звучи на български). Но аз знам, от една страна, че в манталитетите на всички българи от разните географски кюшета има разлика; ако имаме български Монтескьо, нека я обяснява, аз не мога. Както и съм сигурен, че между съвременните българи – основната група от етнически българи и следващата я група от етнически турци – няма разлика. Разлика има в образование, в култура, в религия, в политическото подлъгване и мътене на главите, в степента на продажност или на твърдост и прочее, но в родната земя разлика няма.