Срещна го в автобуса:
– Здравей, Гоше, как си? Свършихте ли го това училище най-после?
Гошо се усмихна и смънка нещо.
– Ей, не можах да ви изкарам докрай, изгони ме оная чума... Извинявай, че че говоря така за директорката ти, но тя вече ти е бивша, пък и си е точно така!
Гошо наведе глава.
– Четири години ви бях класна и последния клас не можах... Как мина абитуриентската?
Гошо пак смънка нещо в смисъл, че още е рано, че е след десетина дена...
– Ох, ох, няма да мога да ви погледам, няма да мога... Нищо, ще ѝ го върна на нея!
Гошо прояви любопитство в кое училище преподава сега.
– В квартално, Гоше, в квартално! Ужасно направо! Ако знаеш колко са недоразвити и даже, с извинение, колко са прости! Даже... имам един Стефан и мога да ти кажа, че това е изрод, това не е човек, това е направо... животно! Престъпник, жив престъпник!
Гошо не се учуди особено.
– Абе, Гоше, то сега всички са такива, казваш ти, ама не – ти не можеш да си представиш какво самоубийство е да преподаваш в квартално училище, живо самоубийство! Сетивата ти, чувствата ти, нервите ти – отиват на ки-но!
Гошо каза „довиждане“ и слезе на следващата спирка.
Госпожа Мишева се беше загледала през стъклото. Очите ѝ се бяха заоблили, а очилата ѝ се бяха слели с прозорците на автобуса, с шума на двигателя, с псувните на шофьора... Изведнъж тя се сепна и се огледа.
– Гледай го – промърмори на себе си, - слезе и едно „довиждане“ не каза. Така и не се научи това момче!
На последната спирка госпожа Мишева внимателно слезе, като гледаше да не стъпи накриво с огромните токчета, на които се беше покатерила – слезе, изтупа си полата и токчетата ѝ загърмяха по плочките закъм училището.
Коридорите на училището сякаш грееха... не, сякаш това не бяха коридори, обрасли със стени, a някакъв парник. Стъкла, стъкла, навсякъде стъкла и слънце зад стъклата... Госпожа Мишева изпуфтя и разкопча второто копче на бялата си риза и една дантела от цялата дантелена джунгла се катурна наопаки. Госпожа Мишева я оправи, дантелата пак се катурна – и така, докато токчетата стигнаха учителската стая и треперещите вече от яд ръце закопчаха наново второто копче.
– Хайде бе, Мишева! - рече директорката, щом госпожа Мишева застана на прага като портрет в рамка. - Ти предизвика този педагогически съвет, а закъсняваш с половин час!
Госпожа Мишева затвори вратата, не каза нищо и без да погледне колежките си, се запъти към свободен стол.
– Мишева – обърна се към нея висока здрава жена, - ние, докато ти дойдеш, решихме отново да простим на Стефчо...
– Стеф-чо-о?! Какъв Стефчо – той е Стефан! - избухна госпожа Мишева и не видя учудените погледи. - Личните ви пристрастия не трябва да влияят върху училищната дисциплина!
– Чакай...
– Какво да чакам? За сина на един криминален престъпник!
Очите на високата жена потъмняха:
– Не можем да делим децата според родителите им, Мишева.
На госпожа Мишева високата жена е стори още по-висока и тя даже стана и заговори на въздуха над главата ѝ, като мислеше, че погледът ѝ едва ѝ стига до брадата. През съзнанието ѝ за миг покълна мисълта за ползата от токчетата.
– Слушайте, колеги – започна госпожа Мишева, като с изненада погледна треперещите си ръце и после дантелата, която си беше на мястото. - Аз искам да ви попитам едно – руши ли Стефан дисциплината в час?
Колегите закимаха.
– Руши ли Стефан дисциплината вътре в сградата на училището и в близост до нея? (Кимания.) Така – госпожа Мишева беше доволна, а ръцете ѝ утихнаха, но се изпотиха. - Сега искам да ви попитам, колеги. Виждали ли сме Стефан да пие алкохол в двора и на училищните стълби? (Кимания.) Виждали ли сме Стефан да пие, да пуши и да се бие вътре в училище? (И пак, и пак кимания.) Колеги! Псува ли ни нас, учителите?! Пък да не говорим за другите деца...
– Да – отвърна високата жена, а останалите замръзнаха и зачакаха.
– Трябва ли тогава да се изключи Стефан? - госпожа Мишева не ѝ обърна внимание, изгледа всички и вдигна ръка, но високата жена се изправи:
– Не бързайте, колеги. Така е, Мишева, обаче... чакайте... Вчера... говорих с майката на Стефан, баща му е в затвора...
– Госпожо Костова – госпожа Мишева бутна стола назад и той едва не се прекатури през глава. - Ти какво искаш, знаеш ли сама? Да? Или не? Та той ни псува на майка – дето се вика, утре той ще пребие някой от нас, а ти... Абе какво приказвам? Времената са такива, че той и пистолет някой ден ще извади срещу нас! Ще те убие, Костова, чуваш ли?... А ти си седнала да ми разправяш, майка му така... майка му онака... Да не е раждала майка му престъпници!...
– Тъй приказваш, Мишева – изсъска Костова, а раменете ѝ сякаш стигнаха тавана в очите на госпожа Мишева, - защото си нямаш ни мъж, ни дете, ни котѐ...
Очилата на госпожа Мишева се опулиха беззащитно, тя запристъпя назад и затреперилите ѝ отново ръце дълго време търсиха бравата. Тя промълви:
– Влизам в час...
Коридорът ѝ се стори тунел – парникът като че ли го бяха нахлупили с капак, тъмен капак. Вътре беше тежко, но – странно – тъмнината даваше чувство на простор, а не затвор. Но просторът не можеше да се види и госпожа Мишева се взираше да открие края на тунела, докато рязко до нея нещо светна, зениците й се изопнаха и тя влезе в час.
Госпожа Мишева тръшна вратата, седна на катедрата и проби с поглед масата. Учениците обаче, вместо да гледат нея, гледаха някак смутено Стефан, който седеше изпънат като подпора.
– Стефан на дъската!
Стефан бавно стана и премести тишината от своето място пред дъската.
– Говори!
Стефан се разкрачи, отпусна се и тишината се сгромоляса:
– Ти кво искаш от мене, ма!
– Говори, момченце! - Госпожа Мишева стисна зъби, взе белия си химикал и стисна и него.
– Нали ще ме изключваш, ма, защо да ти говоря? - Стефан се озъби и на физиономията му се появи бяло петно.
– Говори, Стефчо – с размекнат глас рече госпожа Мишева и се обърна към него с размекнат до стомана поглед, - и си извади ръката от джоба... ако обичаш...
– Я си [...] майката! Кво да ти говоря,ма! На тебе ли да ти говоря, ма! Я ела с мен в тоалетната... ти да ми поговориш...! - Стефан пак се озъби и се захили по посока неподвижните си съученици. - Знам аз старите моми как... старите моми как... говорят!
Госпожа Мишева трепна флегматично погледна белия си химикал, видя как той изведнъж почерня и някак неестествено и силно го запрати по Стефановите зъби. И тогава Стефан извади ръката от джоба си, столът на учителката стана на трески, тя се строполи на земята и едва тогава чу изстрела. Гърмежът остана в черепната ѝ кутия и се замята като луд вътре, като при всеки допир екваше отново и отново...
Някой изхълца, май женски глас, друг, мъжки, изтръпна и след секунда-две безтегловност въздухът се изпълни с крясъци, препълни се и преля първо в коридора, а сетне из цялото училище... Край тялото на госпожа Мишева, по чието бедро се стичаше червена мъгла, се скупчиха множество други тела.
– Спокойно – каза Стефан отваряйки вратата. - Това е газов пистолет.
След минути дойде полиция и „Бърза помощ“. Изнесоха госпожа Мишева на носилка, от която като капчук падаха червени зрънца и оставяха червен конец по коридора. А той приличаше на войнишки плацдарм от строените в шпалир ученици – учениците един по един тръгваха след носилката и коридорът опустя. Само в единия му край от ъгъла изскочи жена с кофа и стирка в ръце, отиде до другия край, натопи парцала в кофата, закачи го на стирката и бавно започна да я размазва наляво-надясно.
– Майчице – шепнеше жената и страхливо се оглеждаше, - доживях и кръв да мия по училищните коридори...
Съдържание / 224
Категории / 35
Имена / 12
Галерия / 85Файлове / 11
По категории
Антракт / 12
Беседи за Обществото на писателите / 4
Дописки на редактора / 25
Драматургия / 2
Есеистика / 5
Изследвания / 2
Интервю / 2
Книги / 9
Лингвистика / 1
Литературни анализи и теория / 5
Него го няма от няколко часа / 4
Никому неизвестен шано цикъл / 4
Опис опуси / 2
Преводи / 11
Произведения за деца / 20
Речи / 14
Романи / 16
С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10
Сънищата започват на сутринта / 8
Театрална и филмова критика / 9
Фейлетони / 3
Фоторазкази / 5
Фрагменти / 3
Посетете още