„Колко съм изостанал от себе си! Сякаш съм на писта – бягам, бягам, гоня себе си и изоставам, изоставам. Виждам гърба си все по-неясно, все по-нечетливо... Все едно, че съм на кино и някой постепенно отдалечава екрана, така че вече с труд разчитам субтитрите, с въображение си представям физиономиите на героите и... с растящо нетърпение очаквам края на филма! Краят...

Така се чувствам сега. Не знак какво става, но ми е безразлично дали в крайна сметка ще гледам своя собствен гръб или нечий друт. Няма никаква разлика всъщност. Гърбове. Не знам. Сигурно е от възрастта. Пък не съм дърт. Нямам още трийсет и три. Нямам.

Впрочем не знам какво имам. Не мога да кажа, че имам нещо кой знае какво сред това, което е минало, но пък със сигурност знам, че преди не беше така. Преди беше точно обратното. Със сигурност.

Е, пак бях като на писта. Обаче ми се струваше, че тогава изпреварвах себе си. Струваше ми се, че тогава имах сили, много сили, с които можех не само да се изпреваря с няколко метра, а дори и с обиколка. И повече даже! 3нам, че тогава тичах пред себе си. Знам. Защото се обръщах назад. Обръщах се и се виждах, виждах се колко съм изостанал! Изостанал,но не и изоставащ! Защото отначало не виждах ясно лицето си, но с времето чертите му се избистряха в сетивата ми. Носът ми ме приближаваше, приближаваше, докато накрая се опря в тила ми. После усетих допира на ушите си, започнах да си дишам във врата и... И извърнах поглед. Като се потърсих отново с очи, едва различавах гърбицата си!...

Значи, излиза, че съм се задминал. Кога? Наскоро. Да, така е. Видях го, мога да бъда свидетел.

Какво се случи все пак?

Не знам. Докато бях зад себе си, всичко ми се струваше не единствено, не неповторимо, не прекрасно, а добро... Добро, като всяко едно начало. Мислех си какво ме очаква, какво прекрасно нещо очаква това първоначално добро.

Но се задминах. Ясно. Всичко е било единствено, неповторимо и прекрасно. А сeгa е повтарящо се, повторено и повторило се. Всичко. За всичко.

Впрочем - лъжа се. Възникна едно ново, единствено, неповторимо и прекрасно нещо. Изникна отнякъде въпросът: Какъв смисъл има целият маратон? След като постоянно обикалям една и съща повтаряща се, повторена и повторила се писта? А?

Може би затова чакам с нетърпение края. На филма.

Хората казват, че това е моментът, в който всичко омръзва. Да ви кажа честно, езикът поднася разкошни зрелища! Ето сега това „омръзна“. То се покрива така разкошно със „замръзна“, а всъщност малко хора ги свързват едно с друго. Филолозите например ще кажат следното: тези две думи, които си приличат по звуков състав, са словоформи (или производни) от два различни в съвременната лексика корена. „Омръзна“ идва от „мързел“ с осъществена метатеза (премятане на групата ЪР/РЪ), а „замръзна“ идва от корен „мраз“ с осъществена смяна на коренова гласна... Но това е от съвременна гледна точка, а с оглед на историческата етимология тези две думи...

Тези две думи могат да се окажат с еднакъв произход! Но могат и да не се окажат! Но мен това хич не ме интересува! Защото „с оглед“ на моята духовна физиология, никаква разлика не съществува!

Защото аз замръзнах от момента, в който се изпреварих. Аз, който бях зад себе си, се замразѝх (още едно езиково зрелище – как ударението променя думата! А всъщност... дали?) и се сложих в собствения си хладилник. Във фризера на спомените си. Аз, който бях зад себе си и който съм пред себе си, пак мога да виждам лицето си, но... Но за целта трябва да отвора хладилника.

Докато един ден токът спре и хладилникът ми се размрази. Навярно това ще е краят на...“

А! Химикалът спря. Мастилото свърши. Точно преди да напиша „филма“. Тези в Районното нямат даже и химикали като хората...

– Какво искаш, момче?

Уф, че дебел глас, ама! Баш като на тъмничар. Явно по гласа са го назначавали...

– Свърши химикалът, господин полицай. Бихте ли ми донесли друг, ако обичате, да допиша показанията си?

Колко съм благ. Точно като човек, попаднал в ареста. А дебелият глас? Не каза и дума. Точно като тъмничар... Ох, рамото ми! Ах, мамито им... Биха ме. Вчера, т.е. снощи, т.е. днес в ранните часове откраднах една тиква. От градинката. Бяха дошли циганите с тиквите и аз, както всяка година, реших да си свия една. А ченгетата, както никога досега, обикаляха с патрулката – дали циганите не са им дали нещо през деня? - и ме гепиха. Досега не бях влизал в Районното. Пък да не говорим за ареста. Да не говорим пък за боя. Мен майка ми и баща ми не са ме били толкова, колкото ченгетата. За една тиква. Но то си е нормално. Ако бяха някои големи тикви с високопоставени тикви зад гърба си, нямаше и с пръст да ги пипнат. Защото и ченгетата са умни – знаят кой кога с какво и как. А пък аз съм откраднал най-обикновена тиква и всичко е ясно. Щом нямам пари за тиква, следователно... Абе ченгетата са умни. Вярно е. Глупавият съм аз. Защо ли не се огледах като всеки средностатистически престъпник? Язък, че не съм престъпник. Хубаво е човек и от това да отбира. А не да бъде глупав... А най-голям глупак се оказах, като ме доведоха тук и ме вкараха при ченгето със златния зъб. Онзи ми дава ей тези листи, връчва ми химикал и казва:

– Пиши показания.

– Какви показания? Откраднах една тиква. И толкова. И по-точно – опитах се.

– Недей приказва много, а отивай в килията да пишеш... Или искаш този човек там до вратата (тъмничарят) да направи допълнителни крачки към тебе и да те хване за врата...!

Оказа се, че точно това съм искал, защото онзи направи няколкото допълнителни крачки и ми хвърли допълнителен бой. Първият беше насред градинката. Бях с тиквата в ръце. Обаче аз издържах и не пуснах тогава тиквата. И те я взеха за доказателство. Онези... А онзи ме взе за врата и ме захвърли в килията. А най-голямата ми глупост бе, че не можах да проумея какво, аджеба, да пиша? Какви показания да пиша за една тиква! „Само да не си изписал!“, закани ми се Златният зъб. „Само да видя бяло петънце по листите!“, му припя Дебелият глас и ми даде - господи! - цели четири листа! Това прави осем страници голям формат, които трябваше да изпиша за една тиква – и аз десетина минути тъй оглупях, че се чудих какво да правя. Ала сдава богу, аз все пак съм по-умен от ония ченгета и за разлика от тях знам как това, което ме затруднява, може да ми помогне... Впрочем първо мислех да им напиша цял шпионско-криминален разказ с главно действащо лице моята тиква, но това е безсмислено. Защо да им правя на тях естетическо удоволствие, след като ми дадоха възможност да си есеизирам на воля? Няма по-голямо удоволствие от това да мислиш. А пък удоволствие с нюанс и на мазохизъм е да мислиш на глас или на лист. Не е ли така?

– Ето ти химикал, ей!

Дебелият глас!

– Господин тъмничар, съжалявам, че ви разкарвах, но аз свърших. Така се оказа. Бихте ли казали на (без малко да кажа „Златния зъб“) генерала...

– Лейтенанта!

– Да... Че съм готов с показанията.

„Генерала“. Казах го нарочно, като в хумористична сценка, в която лицето в слаба позиция дарява лицето в силна позиция с титла, спрямо която том самият е в слаба позиция и тъкмо желанието му към тази силна позиция го прави по-благосклонен към лицето в слаба позиция.

– Тръгвай...

Сега Дебелия глас ще ме предаде на Златния зъб. Колко интересно щеше да е всички да имаме индиански имена! Така щеше да знаем нещо за човека още преди да го видим. А така сега – Иван, Стоян... Как се шашнаха, като чуха името ми – Асен Люпен. А сега, де? Какво е името? Дебелия зъб каза, че му звучи като чилийско (откъде пък чилийско?), а Златния глас отвърна, че на него му звучало като циганско. Хм... Аз малко им пообърках индианските фамилии... А виж – като им казах, че по професия съм магьосник, те изобщо не реагираха. Явно още смилаха името.

– Асен Лю-у-пен!

А Златния зъб все още не се е научил да го произнася.

– Значи, готови са показанията... Дай ги.

Като им казах, че е френско името, Дебелия глас се удари по челото:

– Ами да! Асен звучи като Ален, Ален Делон! Френско е, да!

– В българската история има толкова Асеневци, те да не са кръстени на Ален Делон? - отвърнах му смирено аз, за да лиша тялото си от разтривки...

– Ей, пишлеме!

Златния зъб се е зачел нещо в „показанията“.

– Какво е това ,бе? Ти подиграваш ли ни се...

– Не.

– Не? Как не! Чуй: „0мръзна“ иде от „мързел“ с о-същ-естве-на мета-те-за, а „замръзна“ е произ-з-з...

– Водна.

– Про-из-вод-на... Ти подиг...

– Не се подигравам, господин лейтенант, наредете да донесат тиквата и ще видите какво имам предвид.

– Иванчо, донеси тиквата.

А, значи Дебелия глас се казвал Иван.

– Тя е тука, Стояне.

Ето, Иван и Стоян, аз си знаех, че не ги е раждала индианска майка юнашка.

– Държа да го кажа само на вас, господин лейтенант.

Златния зъб погледна Дебелия глас, Дебелия глас изгледа Златния зъб и излезе.

– Казвай.

– Разрежете тиквата, господин лейтенант.

– Какво?

– Да, да...

Сега ще му покажа една от моите типични „магии“! Така, така, още малко... А, ето! Как се пули!

– Какво правят... тука, бе!!

– А, нищо.

– Как нищо! Десет долара! Какво правят в тиквата, бе, тиквеник!

– Нищо, господин лейтенант, аз там си ги нося.

Сега трябва да се сети, че го подкупвам.

– Значи: опиваш да ме корумпирваш, а?

– Не. Искам да ви кажа, че не съм крал тиквата, а я ползвам като портмоне. Нося си доларите там. Аз съм невинен, но ако решите, вие сте в правото си да конфискувате тиквата, така че... не ви подкупвам, господин лейтенант...

Време беше да се разсмее. Време беше да се разсмеем. Този театър, дето играем, е забавен, но всяко нещо си има край. И в края идва сериозността.

– Господине. Тръгнах да си взема една тиква през нощта. Още от дете го правя всяка година. Една тиква по-малък доход за циганите, за което ми е неприятно, ама...

– Какво ти е неприятно! Цигани! Тръгнал си да крадеш от крадците... Те да не мислиш, че на търг са ги купували?

Умен е лейтенантът и сега за съжаление ще ме пусне.

– Аз се чудя защо колегите са те прибрали, а не са ти ударили акта, както е по закон. Явно са имали скучно дежурство... Оп!

Оп. Дебелия глас влезе точно когато не трябваше. Шефът му – с долари в ръце пред разрязана тиква...

– Я го виж, Иване! Опитва да ме корумпирва!

Явно театърът ще продължи. Онова е било антракт, а не край.

– Значи, освен кражба на тиква, имаме и кражба на долари-и...

Дебелия глас и той е актьор и въобще... Не трябваше да му правя фокуса.

– Връщай го в ареста да пише нови показания... И, Иванчо... ела после при мен.

– Слушам.

...По-леко не можа да тресне вратата на килията! Сигурно го е яд, че не не е разрязал той тиквата... И пак листи... Но нов химикал. Я да им напиша едно послание!

„Господа поробители!

Мен, въпреки вашите очаквания, ми е хубаво тук в ареста. Ако сте прочели внимателно първите ми записки със стария химикал, ще знаете защо. Защото тук е различно, раз-ли-чно. Обаче не прекалявайте. Защото ето сега вие повторихте моето заточение, а знаете, че от повторилите се, повторени и повтарящи се неща отивам на кино! И по-точно – си отивам от киното. То си отива от мен, ако трябва да бъда най-точен. Но засега ми е готино! Затова искам да започна със следното изявление:

Господа! За ваше съжаление аз фокуси имам още много, но долари повече нямам.“