Не се гнусете от това, което ще ви кажа – аз съм кошче за боклук. Най-обикновено. От онези, които произвеждаха преди... колко ли години стана вече? Забравил съм. Няма значение...

Сега при нас е тъжно. Няма го Сизиф.

Голяма част от живота си съм прекарал на входа на бунището. Общото бунище на Фи и Зис. О, ама вие не знаете нищо за тях... Сега ще ви разкажа.

Тези два града – аз съм произведен в град Фи – се мразеха. Ненавиждаха се. Не знам защо. Може би нещо наследствено има, защото си спомням, че на времето и ние, боклукчийските кошчета от Фи и от Зис, се мразехме. И ненавиждахме. Но тогава го нямаше Сизиф.

Двата града нямаха пътища един към друг. Нямаха и граница. Вместо граница им служеше мястото, където си изхвърляха боклуците. Такава планина от боклуци бе изникнала между Фи и Зис, че само от най-високите кули на града можеше да се видят съседите и то не изцяло. Така поне ми разказваха котките. А пък аз мога да ви гарантирам, че такава смрад се разнасяше около бунището, такава смрад! Която спокойно поемаше естествените гранични функции на един водоем, например! Можете да си представите, значи...

Не се учудвайте, че говоря така... учено. Когато бях млад, работех в университета на Фи. Там за първи път видях Сизиф.

Един ден бях на работа и слушах глупостите на студентите, когато той се появи. Носеше престилка, на която пишеше „Отдел Чистота“. Дотогава не бях виждал такава. Вдигна ме, изхвърли боклуците, които бях заработил, и когато очаквах да ме запокити на мястото ми, както правеха колегите му, той ме постави внимателно на място, даже ме поизмести малко. Защото бях поставен на ъгъл и щом минеше някой заблеян студент, отнасях здрав ритник, от който после цял ден ме болеше глава. Та такъв беше Сизиф. Идваше по два пъти на ден, никога не ни оставяше да се напълним догоре. Аз се чудих, чудих на тези промени, на този нов чистач, който все още не знаех как се казва, докато след месец ми се отдаде възможност да разбера.

Една вечер дойдоха и ме взеха. Сложиха ме в един камион с още много мои събратя и ние – изненадани и щастливи от срещата – се спогледахме и разговаряхме откъслечно. Откараха ни извън града. Изтръпнахме. Рано беше още за пенсия, какво става? Разтовариха ни, там имаше още стотици кошчета. Същински кошер беше се образувал – всеки викаше, едни бяха стреснати и паникьосани, друг и се бяха примирили със съдбата. И тогава докараха и кошчето на шефа на „Чистота“-та. И всичко ни стана ясно. Беше се появил Сизиф.

– Сизиф дойде – разказваше шефското кошче – една сутрин и шефът го назначи. Само след няколко дена започнах да го виждам все по-често и по-често. Идваше и предлагаше по нещо ново. Първо бяха престилките с надпис на отдела, после новата схема за прибиране на боклука. И шефът все се съгласяваше, а завчера получи грамота от кметската управа. За отлично вършена работа...

– А защо сме тук? - викаха отстрани.

– Сега ще ви кажа - издрънча с капака високопоставеното кошче. - Вчера шефът прати да повикат Сизиф, да му покаже грамотата и премия мислеше да му дава. И като пристигна Сизиф, влязъл-невлязъл каза:

– Шефе,трябва да се направи нещо! Много са мръсни тия ко шчета! Как ще караме хората да си хвърлят отпадъците, като видът на кошчетата ги отблъсква! Те трябва да блестят.

Шефът му показа грамотата, даде му премията, но Сизиф рече така:

– Шефе, тези пари, дето ми ги даваш, не ми трябват. Доброволно ги предоставям като средства за една нова инициатива - почистването на кошчетата! Съгласен ли си?

...Затова ни бяха събрали. Да ни мият. В интерес на истината Сизиф беше много прав. Самият аз бях затънал в прахоляк до колене, бях кирлив, разчорлен, а капачето ми приличаше на заводски клапан... Цяла нощ ни къпаха! Това бяха най-радостните мигове в моя живот. И за всички, не само за мен! Даже онази нощ си я спомням по-добре от сватбите на сина и дъщерята... Та такъв беше Сизиф.

Обаче това продължи година-две. И след това всичко замря. Първо върнаха стария график. После изчезнаха и престилките, а пък за месечно почистване и дума не можеше да става. Пак заприличах на бостанско плашило, а имаше и моменти, когато не ме разтоварваха от боклуците с дни. Почнах да живея сред маса нечистотия, замирисах лошо, въобще... проклех всичко живо. Сизиф го нямаше.

След месеци разбрах какво се беше случило. Бяха оставили една колежка до мен и тя ми разказа:

–Ама ти не знаеш ли? Сизиф замина. За Зис. Щукнало му да отиде до там, да почерпи опит от тамошната „Чистота“. Месеци наред бил пращал писма – до кметството, до парламента и до президента чак, но не му разрешавали. Но един ден, боклуците да ги вземат, се съгласили. И го пратили. И той така и не се върна...

Бях отчаян. Всички бяхме отчаяни. По цял ден се ровех в боклуците си из вестници и прочие, та дано успея да прочета нещо за Сизиф, но не би. Всички плюеха зисчанлии, но за случая с нашия благодетел нямаше и ред.

Една година, не помня след колко време, някаква жена изхвърли в мен носната си кърпа. От пръв поглед познах, че беше от Зис, при нас нямаше такива кърпи. Нетърпеливо започнах да я разпитвам, но тя мълчеше, глупавата зисчанлийка, мълчеше и бърчеше нос! Но като я заплаших, че ще я залепя за мен и няма да може да излезе и да падне, когато ме разтоварват, тя се съгласи. Стана същински разпит!

– Колко си годишна?

– Не знам.

– Как се казваш?

– Не те интересува.

– Как попадна във Фи?

– Нищо няма да кажа!

– Защо ме мразиш?

– Защото си фиенчанин.

– Да, но аз не те мразя.

– Аз пък те мразя.

– Добре, какво става в Зис?

– В Зис е прекрасно, не е кочина като тук.

– И тук беше прекрасно. Навремето. Но тогава при нас работеше Сизиф.

– Откъде си чувал това име?

– Нали...

– Това е най-известното име в Зис! Сизиф е чудесен човек!

– Така е.

Като видя, че съм напълно съгласен с нея и напълно споделям възторга й от Сизиф, тя се отпусна и станахме приятели. 3адържах я при мен дълго време и всеки ден тя ми разказваше по нещо за Сизиф.

– Сизиф - започваше тя - е неуморим. Неуморим! Като пристигна в Зис, първо се хвана на работа в отдел Чистота. Отначало...

Оказа се, че Сизиф започнал всичко отначало. С облеклата, с новите графици, с почистването на кошчетата. И развил идеите си. Бунището от страна на Зис било коренно променено...

– Но той не знаеше какво да прави с идеята си за ново бунище - продължаваше носната кърпа. - Разказват, че така дошъл до идеята да учи.

И Сизиф постъпил в Зиския университет. Специалност „Градоустройство“.

– Още на първата година от следването си - възхищаваше се моята квартирантка - той затрупа общината с нови градоустройствени планове! Но онези сополиви носове не искаха да ги погледнат. Защото имал лоша биография! Бил дошъл от Фи! Обаче Сизиф хич и не им обърна внимание и така и трябваше. Събра народ, запали ги със своите идеи и те изпратиха ултиматум до общината: „Или пускате плановете на Сизиф, или ще има гражданско неподчинение.“ И те, щат, не щат, се захванаха. А после го понесоха на ръце!

...Така станало. Сизиф започнал да строи нови канализации. Създал и система, с която събирал дъждовната вода и я използвал за производствени нужди. Променил изцяло снабдяването на града със суровини. На мястото на изсичаните дървета засявал нови...

– Специалистите твърдят,че само след десетина-петнайсет години тази акция на Сизиф ще покаже плодовете си и от тогава насетне всяко едно изсичане няма с нищо да наруши ресурсния баланс.

Сизиф променил из корен и философията на градския транспорт.

– В момента в Зис има денонощен градски транспорт. На няколко места в града има „денонощни спирки“, така им казват. В тях по телефон се обаждаш в транспортното управление и в зависимост от това, колко хора има, изпращат съответен автобус - голям или малък. Разбира се, билетът през нощта е по-скъп, но вече хората не бързат да се прибират,а от това печелят всички заведения в центъра на града...

В Зис управниците били очаровани от дейността на Сизиф. Поканили го на щатна длъжност в общината, заинтересувало се от него и федералното правителство.

– И тогава - усмихваше се носната кърпа - Сизиф направи големия си удар!Измисли нов отрасъл! И безработицата съвсем изчезна!

Сизиф измислил какво да прави със Зиското бунище. Направил там цяло предприятие за вторична обработка на отпадъците. Разчистил боклуците и бунището започнало да функционира специализирано - за хартиени отпадъци еди-кой си цех, за стъкла - друг цех,за органични боклуци - цех за създаване на торове, и така нататък, и така нататък.

– Това, разбира се, промени и структурата на градското почистване - появиха се по няколко вида кошчета за всяко едно гнездо. По едно за стъкла, за хартия и дървесина и както следва там...

Представяте ли си какво удоволствие! Всяко едно кошче да си знае боклуците! Не както ние тук - пълнят ме с какви ли не работи и аз се чудя как да ги смествам! Голяма работа беше Сизиф!

– Голяма работа е Сизиф! - съгласяваше се и моята платняна приятелка.

Години след като носната кърпа си замина, забелязах, че във вестниците, които хвърляха в мен, почнаха да се прокрадват статии за благоденствието на Зис. В началото се питах какво става, откога за враговете беше се заговорило не като за „изверги, непрокопсаници, измет“, а за „благоденстващи“. И естествено причината за това, както се досещате, беше Сизиф. Завистта, този постоянно рециклиращ се боклук, накара, представете си, властите на Фи да вземат едно уникално решение – за преговори със Зис. Но нека ви цитирам кратко съобщение от пресата:

„От няколко години нашият град е пред едно тежко с непредсказуемите си последици явление. Това е благоденствието на Зис. Нашата родина е поставена в положение, в което гражданите й я напускат, за да изберат враговете и тяхната родина. Фиенчани бягат! Бягат, привлечени от невероятните слухове за Зис, които достигат до нашите уши! Ако това продължи още дълго, на нас ни се струва,че Фи ще се превърне в безлюден остров и ако властите не вземат спешни мерки, те ще са изправени пред ситуация, в която ще трябва да управляват гаргите и боклукчийските кошчета (Какви идиоти! Мигар е лесно да си кошче!), но не и поданиците си, защото няма да ги има!“

И след седмица: „...затова парламентът взе решение за безпрецедентна сделка със Зис – наемане на техни специалисти, но при едно условие: сред тях да бъде включен и Сизиф.“

Не знам колко са се унизили фиенчани за тази сделка, но в крайна сметка тя стана факт и...

Сизиф се завърна! Върна се и първото нещо,с което се захвана,бяхме, ура-а-а-а, ние – отдел Чистота. Отново загладихме косъм, както казват кучетата, капаците ни лъснаха! Последва невероятна реформа. Всичко онова, което беше станало в Зис, стана и във Фи. Когато можех, четях вестници, защото те бяха пълни с реформите на Сизиф. Да ви призная, аз много не разбрах от описанията на промишлените новости и тем подобни работи, но ще ви кажа за това, което пряко ме засягаше. За няколко месеца бунището се преобрази! Както каза носната кърпа – превърна се в нов отрасъл. Лично с мене се случи голяма промяна – аз и още няколко по-стари колеги бяхме откарани на бунището. Мен ме поставиха на портала и от тогава съм тук. Мога да ви опиша с подробности в какво се състоеше боклукчийската реформа, но това едва ли ще ви впечатли. Впрочем, ще ви спомена едно нещо, от което всичко ще ви стане ясно. Гарантирам, аз лично ви гарантирам, че при нас в бунището беше по-чисто и въздухът бе по-свеж, отколкото в университета, където прекарах младостта си! Както и да е.

А голяма промяна стана не само в моя живот, а и в живота на фиенчани и зисчанлии. С една думичка казано – война...

Зисчанлии, озлобени от това,че Сизиф не искаше да се върне, че техният град от това запада, че розите, които беряха преди, сeгa растяха в градината на Фи, пожелаха да получат като компенсация за Сизиф земи. И то не декар, два, а стотици. Фи отказа.

„Война! Фиенчани, на крак! Наши шпиони докладват, че Зис трескаво се въоръжава и се готви за нападение! Фиенчани, на крак! За родината! За Фи!“- така ревяха вестниците. Всички служители напуснаха бунището, защото първо то щеше да пострада и ние останахме самички.

Какъв ужас беше! По цял ден край мене бе тихо, от вражеската страна също. С едно зисчанлийско кошче не можехме да си говорим поради голямото разстояние, но пък постоянно се гледахме. Какъв ужас имаше в неговите очи, а предполагай - и в моите! Наоколо беше тихо, като пред буря и всеки миг очаквах тази буря. Нервите ми се бяха изопнали – боклук да хвърлиш в мене, щеше да ги скъса! Какво приказвам? От ужас боклуците в мен се бяха слегнали! Можете да си представите... Оттогава имам страх от тишина.

Най-после нещо се случи. Видях някаква пушилка откъм града, кола идваше насам. След нея на всеки сто метра заставаше по един войник – но по него нямаше ни оръжие, ни нищо, униформа само и това беше. Чудех се какво ще е това, когато колата пристигна. Слезе Сизиф! С пагони, всички го слушаха като главнокомандващ! Ей, успокоих се... Щом Сизиф е тук, значи нещо е измислил – зарадвах се! И слушайте сeгa какво стана.

Беше пристигнала кола и от Зис. Сизиф и един зисчанлия размениха някакъв свитък, Сизиф го подаде на един войник, зисчанлията също и двамата войници хукнаха. Явно трябваше да занесат спешно свитъците в града си. Обаче зисчанлията беше един, а фиенчани се чакаха на всеки сто метра! Сизиф ги беше наредил така, че на всеки сто метра да си предават щафетата, за да изпревари противника...

С това спечелихме войната.

Но тъй като навярно ще се запитате какво е правил Сизиф през това тягостно предвоенно време – нещо, което аз научих след войната, ще ви кажа с няколко приказки. Сизиф се втурнал във военната индустрия. Набързо достигнал нивото на Зис и го прескочил. Изготвил стратегия за мигновена война, начертал пред всеки един войник неговите задължения при военните действия. Той естествено познавал Зис до най-малките подробности и това светкавично го превърнало в главнокомандващ. Но Сизиф заявил следното :

– Аз, господа, не желая война. Войната я желаят зисчанлии.

Но те, щом досeгa не са я започнали, значи се страхуват от нас. Затова аз предлагам следното. Нека се поведат преговори. Всяка една страна ще представи своите искания. Те нека се обсадят и след определен срок аз ще се срещна на браздата с някой техен представител и ще си разменим отговорите, които ще ви предам. Ако отговорът им е „не“, започваме войната. Аз ви уверявам в две неща. Първо, че отговорът им ще достигне до вас по- бързо, отколкото нашият до тях. И второ, аз ще бъда в първите редици... А и в трето нещо ви уверявам - с това ние ще спечелим войната.

И така и стана. Спечелихме я точно за три часа. Ще ви дам кратка хронология на събитията.

13.10 ч. Отговорът на Зис е „не“. Доста преди да достигне техният куриер, започва канонадата. За половин час от предградията на Зис не остава и следа.

13.45 ч. Сизиф и куриерската рота са в подстъпите на Зис, като забулват цялата долина в дим.

14.20 ч. Сизиф и ротата му, подпомагани от настъпващата армия, унищожават основните центрове на вражеската войска.

15.05 ч. Армията на Фи е в Зис към Фи тръгват потоци пленници.

15.15 ч. Сизиф е обсадил щаба на вражеската войска.

15.20 ч. Сизиф завладява президентсво и парламент. Остава само щабът.

15.35 ч. Сизиф прекратява огъня и подканя Зис да се предаде.

15.40 ч. Отговорът на Зис отново е „не“.

15.45 ч. Сизиф предприема обсада и след бързи разрушения войниците на Фи вдигат бяло знаме.

15.55 ч. Щабът на Зис се предава, президентът на Зис подписва капитулация.

16.03 ч. Сизиф изчезва.

...Изчезването на Сизиф потресе всички. Но само след няколко месеца щеше и да ги разтресе. Сизиф попадна в графата „безследно изчезнал“.

Но той не беше изчезнал. И аз много добре знаех къде е през няколкото месеца. Сизиф се скри при нас, на бунището, и оттук започна да подготвя Освободителната война. Командвал разрушенията в Зис, Сизиф решил да възстанови всичко. И той започна пак отначало. Създаде стройна нелегална организация, измисли нова стратегия – пак за превземането на Зис, но този път от ръцете на чуждата армия. Всичко стана пак за няколко часа. И пак след няколко месеца Сизиф издигна освободения вече град от развалините, върна му старата красота. И пак за една година нещата се преобърнаха. И пак благоденстващият град стана Зис, а от благоденствието на Фи останаха само боклуците му...

Нямаше друг начин. Сизиф беше при тях.

И Сизиф беше неуморим както винаги. Един ден (нека ви оставя малко да си починете, като ви разкажа някой и друг епизод) дойдоха на бунището отвъд браздата, в Зис, двама младежи, поне такива ми се сториха отдалеч. Започнаха да разлепят нечии плакати. На явно ги бяха разлепяли, както им дойде, защото вечерта духна такъв вятър, от който боклуците ми щяха да изскочат навън и да се разпилеят. Псувах този вятър, псувах го и изведнъж нещо се залепи за мен! Зрял мъж се усмихваше от нещото. Погледнах го... Сизиф! На плаката се усмихваше неговото лице! А от долу пишеше „Сизиф – президент“. Сърцето ми се разтупка! Имах лика на Сизиф до себе си, а не можех да го скрия и опазя от вятъра. Ах, този вятър! Колко молби хвърлих, докато го накарам да вкара плаката в мен. И накрая вятърът склони... Да си жив и здрав, ветре! Дълго пазих този плакат... Докато изгни.

След няколко месеца при мен пристигна едно зиско куче. Мразя кучетата, защото винаги ме препикават! А това отгоре на всичко беше и от Зис! Ако има нещо,за което да се чудя на Сизиф, е, че ме остави отвън. Защото мине, не мине някое куче и се изпикае отгоре ти! Но това куче ме дари с радост.

– Сизиф ли? - отвърна ми то на въпросите. - Сизиф отдавна е президент. И аз съм много доволен. Преди всичко се изяждаше до кокалче, не оставаха и отпадъци дори! Всичко се използваше до поеледното късченце!

– А сeгa? - учудих се. Нима Сизиф нещо беше сбъркал?

– Сега е добре и за кучетата, и за хората. Сега всичко е общо! Сиреч държавата плаща на всеки един, а той се занимава с каквото иска. Все едно в една глутница един да дава месо или месото да пада от небето, а всички да ядат кай колкото иска. Ами така остава много месо! Винаги!... Обаче хората, кошче, са досущ като кучетата! Не стига, че имат месо до гуша, толкова, че да не могат да го изядат, но това не само че не ги радва, ами и ги озлобява! Кара ги да точат зъби и да ръмжат един срещу друг – и то знаеш ли за какво?

– Ами Сизиф? - нещо затъкна капака ми.

– Карат се за това месо, което остава в излишък. И знаеш ли защо?

– Ами Сизиф!? - това го изкрещях, доколкото си спомням.

– Защото всичко им го дават наготово. Аз си мисля, че може би затова ние, кучетата, сме по-съвършени от хората. Защото на нас не ни остава излишък - ние се храним от него!

– Ами Сизиф! - кучето се стресна и побегна.

– Сизиф се е затворил и пише, мисли и мъдрува, търси нещо абсолютно... Честно казано, Сизиф доста се е отделил от хората... - четириногият нехранимайко бе вече далеч и повече от това не чух.

Горкият Сизиф! След месец той избяга от Зис. Нещо го спъваше там... Цял живот съм го познавал, така че позволете да ви кажа защо избяга. Според мен.

Сизиф не може да довършва. Той се нуждае от ново начало, за да еволюира. На него му трябва нов старт, за да стигне до преградата, която го е спряла. И да я преодолее. За да се натъкне на нова преграда. И... хайде отначало. Сизиф хвърля много труд, много пот, много мъки за нещо, което в края никога няма да го удовлетвори! За да бъде щастлив, Сизиф трябва да стигне до друг край. Краищата са неизброими, но началото е винаги едно. И Сизиф винаги се връща към него. Това го доказаха и последните дни на неговия живот. Но преди това...

Сизиф се завърна във Фи. И една сутрин на бунището пристигнаха двама младежи. Разлепяха плакати. Залепиха и на мен. Бях странно ядосан, докато не погледнах плакат а. Побеляло лице, сбръчкано, рядка посърнала брадица, избелели очи и усмивка. Усмивката, усмивката! В първия миг не можах да го позная... Господи, Сизиф беше съвсем остарял!

Сизиф стана президент и на Фи. И след месец го свалиха. В Зис бе избухнала гражданска война. Богатите си връщаха собствеността, бедните се хванаха за пушките... Кръвопролития! Ужас... И във Фи се намериха хора, който посочиха Сизиф с пръст:

– Той е виновен за войната в Зис! Той е виновен за всичко! Ще ни докара и нас до там! Сизиф е такъв – прави хората доволни и после, като се махне, това доволство им излиза през носа! Докато се върне пак... Не! Никога вече! Вън Сизиф!

– Никога вече! Вън Сизиф – докато умра, ще помня тези диви крясъци. Както ще помня и тихия глас на Сизиф:

– Аз нали за вас, хора, нали все за вас, не за мен...

Изгониха Сизиф. Той не успя да се защити. В негова чест все пак направиха бунището общо. И го назначиха за управител, но му забраниха да подобрява каквото и да било. И Сизиф след няколко дена умря. За него нямаше работа... Извинявайте, че подсмърчам... Този ден бе скръбен... Дълго време пазих в себе си цвете, изпаднало от ковчега му... Някой го взел и го хвърлил в мен. Ох...

Сега – след много-много поколения, откакто земята скри нашия Сизиф, аз още съм жив. Грохнал, но жив... Вече не съществуват два града. Откак бунището стана общо, поколенията свързаха двата града в един. Град Физис... Така е. Аз винаги съм казвал, че не друго, а боклуците свързват хората. И си е така.

И бунището вече го няма. Заселиха цялото поле, а от бунището направиха парк. Кръстиха го „Сизиф“.

Но Сизиф отдавна го няма. Няма го и аз съм тъжен. От векове съм тъжен. Грохнал, жив, но тъжен.

Но пък кой знае! Някой ден ще ме пенсионират, ще ме преработят и... кой знае? Може пък от мен да излезе един чудесен бюст-паметник. На Сизиф!

И тогава аз, скромното боклукчийско кошче, вечно служило на паметта на хората, ще бъда доволен. Да. Ще бъда щастлив!