В болницата миришеше на болница.

– Ох, маминото то, пиленцето на мама, какво ти стана, гълъбче! - хленчеше млада жена, а кърпата, с която си бършеше сълзите, й пречеше да гледа.

Насреща вратата бе затворена и безмълвна, а табелката „Хирург“, която се кипреше на нея, я правеше някак си остра, като скалпел. До младата жена сетна друга млада жена, но по-млада. Двете се спогледаха и едната засгъва кърпата, а другата заглади бинта на ръката си.

– Счупено?

– Да.

Някъде в нечий кабинет издрънча нещо, чу се глас, после смях и после тишина.

– А вие?

– Ох... Аз...

Някакви чужденци преминаха по коридора, като викаха. Всъщност виковете им бяха думи, но техни думи, чужди. Така че навярно не викаха, а говореха. От чантата на чужденеца се подаваше дюшек и къс от плажна хавлия, чужденката беше облякла прозрачна дреха върху горницата на банския си, по-голямото малко чужденче носеше плажна топка, а най-малкото пищеше и гледаше ужасено висящата си китка.

– Цъ, цъ, да дойдеш на курорт и да ти се случи това. Болници, работи... - сетне жената пак се сети и възкликна: - Господи, господи, какво ти стана, пиленце!

– Детето ви нещо...? - погледнаха съчувствено очите на бинтованата.

– Нищо му нямаше! Само допреди дни... От рождения му ден насам и се почна...

Тишина.

– Какво?

Тишина.

– Почна се... Първо се разсополиви, докторите казаха – хрема. После нослето му направи взе да тече, докторите казаха – синузит. И накрая носът се зачерви, поду се и ни изпратиха на рентген. Сега двамата с мъжа ми са със снимките при доктора. Аз... - тя издуха носа си. И довърши: - Не посмях.

„Значи – помисли си счупената ръка – ако е нещо сериозно, се страхува да не пукне от ужас и предпочита мъжът й да смекчи удара.“ А на глас каза:

– О, ама разбира се, те са силни, те са мъже.

– И знаете ли, на рождения му ден му подарихме конструктор и оттогава все повтаря: Мамо, аз съм робот. Тате, аз съм робот. Но аз си мисля, че – жената зашепна – тука има нещо. Той и мъжът ми не знае, не съм му казвала, но в това има... нещо. Аз тайно го водих да му леят куршум – да не е урочасано детето.

„Боже, помисли си бинтованата, как може да има още... Защо си дошла тогава в болница? Иди при вещиците – те да му правят рентген. Глупав народ!“ А на глас каза:

– Ами да, то така и трябва.

– Мъжът ми разбра и се разбесня.

„Ами естествено!“, помисли си събеседничката, а на глас каза:

– Той пък!

– Ха кажи му! Глупав народ! Аз му разправям за чичо Константин, дето щерка му така я оправиха, а той – простотии. Но аз си мисля за друго. Този робот, дето е в главичката му...

– Как се казва синът ви?

– Росенчо... Не е чиста работа това, има нещо нечисто!

„И като я погледне човек – млада двайсет и пет годишна жена, а като я чуе – говори като изкукала бабичка. Баба ми все едно.“ А на глас бинтованата потвърди:

– Има.

– Мисля, че – тя съвсем зашепна – синът ми е обладан от извънземните! Няма откъде да дойде този робот иначе! През ден чета по вестниците за такива случаи и една книжка имам, купих си. Точно така действат те, вселявали се.

„Боже, боже, боже, боже, боже – другата жена просто зацикли. - Ще умори детето за едното чудо...“

– И аз съм намерила човек, който да изгони нечистия дух...

В този миг вратата отдясно се отвори и жената скочи. Показа се мъжка обувка и се чу мъжки глас:

– Да, да, докторе, благодаря ви много. Случват се такива работи. Детска му работа!...

Росенчо изскочи навън, спъна се, просна се по корем, бързо се изправи, поотръска се – щастлив и с лепенка на нослето. Майка му плачеше и го прегръщаше.

– Какво стана?

– Какво да стане... - тросна се съпругът. - Взел, че заврял болтче в носа си тоя калпазанин! От новия инструктор...

Майката стоеше като гръмната.

– Мамо, аз съм робот!

– Ще ти дам аз един...

Бинтованата ги гледа, гледа, докато се скрият, и се прекръсти.