Било Март месец. Времето тъкмо се решило да повдигне тежкия юрган и да надникне долу, към земята, когато видяло ято птици да подминава неговия облак. И облещило очи. “Бре, спал съм май повечко, отколкото…” Все пак Времето погледнало надолу и очилата му паднали от изненада. “Бре, тези хора, ама! Разголили се… къси дрешки… на плаж още малко… Март е още, бе, ей!”

Хората обаче не го чули. От една, две, три седмици те се радвали на топлото, дори горещо слънце и на чистото небе. За тях лятото,кажи-речи, започнало… А докато се разсъни, докато се облече, докато си изпие кафето Времето, минала още една седмица. Хората се разсъбличали все повече.

И Времето се намръщило. Краят на Март бил далеко, а и Април напирал след това, че и Май и чак тогава можело да става въобще дума за лято, пък хората… Хората нехаели и някои подменяли вече гардеробите си, зимните дрехи с летни, обувките също, плановете за почивка също…

Времето се разядосало. Нервирали го тази разпуснатост у хората, тази безотговорност, тази политическа безочливост, това незачитане на природните закони. И пратило на земята лек, но студен вятър. От него хората настръхнали, но не се уплашили, напротив – завдигали юмруци към небето и се заканвали.

Времето се разсърдило. То придружило вятъра със ситен дъжд и ги насочило отново надолу, към земята. Ала и това не стреснало хората. Те тръгнали боси по димящата земя, извадили чадъри и под тях тънките им облекла продължили да се веят закачливо, а върховете на чадърите да сочат застрашително нагоре…

И тогава Времето се вбесило. Извикало банда облаци да закрият подстрекаващото слънце, друга мобилна част, леденостудените и изпълнените със сняг, захвърлило над земята, издало заповед на шайка ветрове-главорези да се явят, един ураган бил задържан в резерва – и разперило ръце.

На земята станало страшно тихо и страшно задушно.

След това Времето стоварило ръцете си върху долния свят, затрупало го с преспи, изпокъсало електропроводи, изкоренило много дървета, съборило покриви и предизвикало няколко тежки наводнения, няколко изригвания на вулкани и продоволствена паника у населението. Три дена и три нощи вилняло и на четвъртия земята била в черно – от сянката на черните облаци, надвиснали над нея. Хората се изпокрили в дупките си и не смеели да си подадат гласа навън, камо ли да погледнат небето.

Повече от месец държало Времето земята и хората здраво в юмрука си и после му омръзнало. “Какво съм седнал да се разправям? То с тях оправия няма! Да правят каквото щат.” И ги зарязало на огненото слънце, като отишло да си пие летния аперитив…

И какво било учудването му след месец-два, в разгара на лятото, когато Времето случайно хвърлило поглед надолу! Там, по земята, пъплели полека, страхливо навлечени вълнени дрехи и тежки якета и шуби.

Времето постояло няколко мига втрещено, после поклатило глава и обърнало гръб на земята.

А слънцето напичало ли, напичало изпотените вратове на дебелоглавите хора…