След последното [не някое конкретно, днешно-утрешно, злободневно, а въобще последното – след окончателното отпадане някой ден на произведения от наш класик – а класиците ни са безкрайно много! да не забравяме] ще се наложи подир някоя и друга десетилетка да сменяме имена на образователни, културни, спортни и всякакви други институции, носещи името на изпадналия от учебните програми творец.

Много е просто. Имената на нашите институции са скачени съдове с изучаването им в училище. Отпаднат ли, след време най-естественият поколенчески въпрос ще бъде: "Ботев? Вазов? А кой е той?" А от този въпрос до смяната на името е една крачка. Прекъсва се културната памет, родовата памет.

Доказателството също е реторично: колко от нас знаят прапрабаба си? Ето, ние (масата) не помним собствените си прадеди, пък как ще помним някого, който не ни е никакъв? Ами ето как – като го помним чрез учебните програми.

Учебната програма е само едно от условията за родовата, културната памет – но е базово. Ако качвате Еверест, на вас ви трябва базов лагер и щурмови такъв; ако ще помните класиците си, те трябва да са в учебната програма – а оттам интелигенцията от всички поколения да си щурмува върха, както си ще.

ПП. За сравнение: гърците не само помнят своя Омир, ами са го (типично по гръцки) пробутали на целия свят да го помни. А лицето Омир най-вероятно не е и съществувало. Впрочем най-лесно се помни и пази това, което го няма. Доказателството и тук е просто: бог. Но всичко в човешкия тип цивилизация става с институция: бог го пази църквата, Вазов и Ботев (не конкретните съществували лица, а българските ценности "Ботев" и "Вазов") ги варди училището. Омир, апропо, е пример пък за световна човешка ценност.

ПП2. В България е съвсем възможно и дори очаквано някой ден Ботев и Вазов да си тръгнат от учебните програми – това е въздишката на демографската ситуация.