По телевизията чух един виц:

Две къртици излезли на повърхността.

- Мамо - рекла едната, - какво е това, което ме гали с топлината си?

- Слънцето, моето дете - отвърнала мило майката.

- А това, което целува със свежестта си моята муцунка?

- Вятърът, моето дете.

- А какво е това, което донася даром до слуха ми своята веселост?

- Птичките, моето дете.

- А, мамо, само с вятъра и слънцето, и птичките ли се различава този горен свят от нашия?

- Не, моето момиче. Топлината на слънцето ражда живот на земята, от почвата израстват прекрасни цветя и дървета (чиито корени ти познаваш), те се източват към синьото небе, а вятърът се обвива около тях, събира в шепи плодовете им и ги разнася по цялата земя; от това земята добива неописуема пъстрота, сетивата на целия свят се разпукват в букет от осезания, а птичките, гласовете на птичките са химни на тържество и благодат. Това е раят, дете, раят е тука!

Двете къртици постояли, постояли в мълчание. Старата къртица навела глава и от това цялото й тяло сякаш се прегърбило. Тя казала:

- Хайде, моето момиче, време е да се прибираме долу - в нашите лабиринти и подземия… Влизай първо ти.

- Но защо, мамо - запротестирало с изтръпнал глас къртичето, - щом тука е раят, защо да се прибираме там… долу?

- Защото това долу ни е родина.

Отгоре на всичко къртиците са слепи.

Наскоро научих и една тягостна новина и все се каня да пиша.

Камилата в зоологическата градина умряла. Колко народ оплю през живота си тази камила! Беше активна социална персона и за нас, мисля, ще е огромна загуба загубата й. Кой ще замени този вечно насочен изобличителен пръст в нашето общество? Жена ми каза, че на нейно място сложили кенгуру. Но ще съумее ли то да подскача върху обществената ни съвест така, както камилата оплюваше фасоните ни?

Оня ден ходих у варненския зоопарк. Видях кенгуруто, дето го донесоха уж за да скача по дебелата варненска обществена съвест. (Без полза.) Но друго ми направи впечатление.

Черните лебеди като остаряват, побеляват.