На 19 години е избран за заместник на Левски. На 21 години издава стихосбирка заедно с Ботев. 25-годишен е депутат (при възрастова бариера по конституция – 30) и подпредседател на Народното събрание. 30-годишен е вече председател на парламента. На 32 години става министър-председател. Във възрожденската и следосвобожденската епоха няма друга такава биографична стълбица. При това е участник в три въстания – Старозагорското, Априлското и Кресненско-Разложкото, и в две войни – Освободителната и Сръбско-българската. И всичко завършва, когато 41-годишен бива съсечен в центъра на София със знанието на цялото общество. Дори гробът му е взривен година по-късно.

Стефан Стамболов.

Политикът. Много pro и много contra. Pro: Вдъхновен оратор, публицист, умерен дипломат, прекрасна ориентация в политическата конюнктура, мислене в перспектива, твърдост и последователност в провежданата политика – и вътрешна, и външна, положил много начала в младата държава, строител на съвременна България, български Наполеон. Contra: Диктатор, въвел закон за печата (цензура), довел династията на Кобургите, осъдил на смърт политически противници (макар и неуспешни военни превратаджии), подвел враговете си на поголовно интерниране, арести, в навечерието на падането му от власт почти всички опозиционни вестници са спрени. Премиер-министърът Стамболов, обичащ Русия, но известен с желанието си да откъсне България от орбитата й, веднъж само напуска границите на България – бива приет от султан Абдул Хамид II в Цариград с големи почести.

Поетът, белетристът, публицистът. В-к „Нова България“ е започнат от Христо Ботев, който издава първия брой и се качва на „Радецки“; от 53 бр. нататък за година време вестника поема Стамболов (включително с Ботевата печатница) с пламенна продуктивност. Тук той ще публикува и първа биография на български революционер. Пенчо П. Славейков ще каже несправедливо за него, че е „опашката на емигрантските поети“. Стамболов е импулсивна натура, умееща да се отдаде на конкретната историческа емоция и да насочи вдъхновението си. Темите му са общи с тези на Чинтулов, Ботев, дядо Славейков, Вазов; разбира се, той няма техния стихотворен опит и висота, но Стамболов няма и тяхното високо съзнание и практика на поет, макар съчинените от него песни широко да се пеят. „Годината 1876“, творба, която Стамболов пише в последния ден на трагичната година, е сред върховете (макар и непопулярна) във възрожденската ни поезия и е поетично обобщение, направено повече от десетилетие преди Вазовата Епопея на забравените. Поезията на Стамболов е изключително искрена. Той ще се разкае и изреже от бъдещата си книга онова „Знаете ли кой съм аз?“, насочено срещу Любен Каравелов, ще откликне на смъртта му с „Отломък“, където ще го нарече „брате“, а поемайки управлението на България през 1887 г. ще напише своята искрена молитва, подсказана от началото на Ботевата – тук той ще дири „славата на правдата“, ще направи реплики както към творчеството на великия си другар, така и към своето собствено („Не щеме ни богатство“). А като талантлив творец, Стамболов умее да използва художественото за политически послания – „Изповедта на България“ е показателен пример в това отношение.

Човекът. Отново pro и contra. Pro: човек, поел апостолството на Левски (1874), редакторството на Ботев (1876, „Нова България“), голям песнопоец (сравняван с Левски) и оратор (съвременници разказват как, като ставал да говори 25-годишният депутат, залата притихвала, даже опозицията се озаптявала), вдъхновяващ водач; и contra: авторитарна личност, комарджия, обградил се с хвалители и гавази. Така или иначе, Стамболов е и се чувства продължител на делото и паметта на славния ни възрожденски пантеон, започващ от Паисий и стигащ до Ботев.

Той е и един от малкото случаи, в които начело на държава тои млад човек, в силите си да променя и отстоява промените. Обикновено в политическите кабинети се влиза в активна позиция на възраст около и след петдесет. Резултатите са налице.

През 1871 г. Петко Славейков ще отбележи в тефтерчето си: „Днес се срещнах с едно момче на 16 години – Стефан Николов от Търново. Говори ми три часа, от очите му пламък излизаше. Сега вече повярвах, че България ще се освободи.“