×

Малката оса Розалия пристигна запъхтяна. Била пратена от мама и татко, за да съобщи на тракторчето пеперуда тревожна вест. Семейството на Розалия и техните роднини оси до девето коляно миналата година си свили гнездо на верандата на главния редактор на местния вестник – господин Еди Койси. Досега всичко било наред, но от седмица насам господин главният редактор бил загубил съня си. Ходел на работа, прибирал се вкъщи, лягал пред телевизора, гасял телевизора, но така и не заспивал.

– Хм, гледай ти – почесало се тракторчето. – И от какво това?

– Мама и тате ме пращат при теб, за да намериш съня на нашия хазяин.

– А ти в кой клас си, Розалия?

– Тъкмо свършвам първи клас и после – ваканция. Вече мога да пиша!

– Къде учиш?

– В Пчеларското училище. Тате каза, че една оса, за да успее в тоя живот, трябва да се стреми да бъде пчела.

– Браво, браво…

Осичката Розалия се качи в тромбата на тракторчето (то обеща, че няма да надува свирката, за да не ѝ проглуши ушите) и тръгнаха да поразпитат.

Оказа се чиста истина. Научиха и защо се е случило всичко това. Преди време във вестника на господин Еди Койси излязла статия, лично редактирана от него. В нея се казвало, че в местността Карлови лесове ще се строи аквапарк. Местността била гориста, бивш резерват, а грешката на редактора била в това, че по план щяло да се прави лесопарк, а не аквапарк.

Но след като прочели във вестника новината, строителите се хванали и изкоренили вековните гори на местността, оградили я със зидове и огради и построили на нейно място – за радост на всички местни обитатели – чисто нов аквапарк. Цялата Долина на приказките научила за него и, кажи-речи, цялата Долина се изредила да води децата си във водния парк.

И наистина, атракционите на аквапарка били цяло чудо. 10 милиона литра вода, 60 разнообразни атракции, 40 водни пързалки с 2500 метра дължина на 55 хиляди квадратни метра. Малката Розалия каза, че батковците най обичали пързалките камикадзе, лупинг и драгеро, а каките се пускали по космическа совалка, цунами, сърф и гигантски слалом. Тя самата най ползвала спиралата, водовъртежа и детското царство. А младите и старите възрастни предпочитали рафтинг реките и басейните с водни процедури. Накратко, неземно удоволствие за всички.

Но не щеш ли, обезлесяването на цялата област довело до катастрофа.

С изчезването на дърветата изчезнала и водата. Вече нямало ручеи и извори, чешми и потоци. Вече нямало корени на дървета, които да задържат водата. Всичко това убило и горската почва и тя се превърнала в блед безплоден пясък. И още по-лошо: пустинята, която заобиколила аквапарка, започнала агресивно да се разширява и да настъпва в околните поля и равнини, пъплела по хълмовете и великата зеленина се превръщала в пясъчен лунен пейзаж. Аквапаркът пък се принудил да започне да внася вода с тръби от далечни километри и след време не издържал, фалирал и затворил. Атракционите ръждасяли и се изпотрошили. Всичко опустяло.

Тогава кметството и строителите обвинили за единствен виновник главния редактор, защото бил объркал думите „лесопарк“ с „аквапарк“ в статията си, заблудил всички и предизвикал най-голямата екологична катастрофа в Долината на приказките. И точно тогава, тоест седмица назад, главният редактор господин Еди Койси си изгубил съня.

След ден бил много изморен и нервен, но само след три вече ходел като сянка из къщата и квартала, плашел всички; тялото му леко вибрирало като запален двигател, ръцете затреперили неудържимо. Вече не можел да заспи, дори и да поиска. Бил толкова гладен, че се нахвърлял на всичко, а накрая започнали да му се явяват привидения. Рани тръгнали по гърба от безкрайното лежане. Точно такъв го намериха тракторчето пеперуда и осичката Розалия.

– Господин редакторе! – викнало тракторчето. – Аз ще ви намеря съня!

– Не можеш… никой не може… – мрачно отвърнал Еди Койси. Лицето му било черно и изкривено. Говорел доста несвързано. – Аз го търсих съня си къде ли не… под възглавницата… в гардероба… из града… къде ли не… Веднъж ми се стори, че минава под моя прозорец, познах го, хукнах, но той бе изчезнал… Свършено е с мен! – изстенал нещастникът.

– Качвай се при мен! – извикало му тракторчето пеперуда. – Аз имам идея! Розалия – викнал и на осата, – влизай в джобчето на господин главния редактор.

Ауспухът изпуфтял, блъвнал пушек и тракторчето издимило по пътя си.

Стигнали замъка на лошия магьосник Мерелин. Този замък бил толкова ужасно висок, че ако застанеш под него, никога няма да видиш върховете на кулите му. Наоколо било вечна мъгла и мътен мрак. Слънцето се виждало като далечен фар на автомобил в гората.

– Мерелине! – повикало тракторчето. – Излез и ни помогни в името на нашата Долина!

Магът Мерелин никога не излизал от замъка, но имал навика в старо време да праща сянката си, а в ново време пращал холограмата си. Изскочила холограмата на Мерелин и прогърмяла:

– Какво искате?

– Искаме да върнеш на този човек съня! Аз съм чувал, че ти имаш в многобройните си килии какво ли не, включително и разни сънища. Дай ни един от тях, спаси живота на човека!

– Добре – прогърмяла след замисляне холограмата на Мерелин. – Аз имам в момента на разположение три съня. Първият от тях е черен, като кълбо змия навит, от него се сънуват само кошмари. Искате ли го?

– Каквото и да е! – извикал отчаяният редактор.

– В никакъв случай! – отвърнало тракторчето пеперуда. – Какъв е вторият ти сън?

– Вторият е лепкав и мазен, сивкав, като пелена навит, с него заспиваш само след шепа медикаменти.

– Каквото и да е! Давай го!...

– Не, в никакъв случай!... Кажи и третия.

– Хм, може би ще имате късмет. Третият сън, който наскоро ми доставиха, е мек като облаците, като паяжина ефирен. Той сънува само мелодии и стихове, а понякога дори цели приказки!

– Каквото и да е! Давай го!...

– Давай го, давай го! – зарадвало се на късмета тракторчето. Грабнали бързо съня и се върнали обратно в къщата на господин Еди Койси.

И какво мислите? Човекът веднага заспал, чертите на лицето му се изправили, сивата кожа си върнала румения цвят, а човекът в съня си дори се усмихнал. И проспал цяла седмица непробудно.

Когато се събудил, бързо си събрал багажа и изчезнал в неизвестна посока. После в града разказваха, че бившият главен редактор си направил колиба в планината, където да вижда просторното синьо небе и вечното зелено на горите, заживял сам, но щастлив; и станал… поет.

След известно време тракторчето пеперуда посетило гнездото на малката оса Розалия и я заварил със зачервени очи и страшно омърлушена. То се уплашило.

– Какво ти има, мила?

Розалия избухнала в още по-отчаян и горък плач.

– Аз с-сега з-започвам да уч-ча… в училище… да уча думите как се пишат… Аз сега много пъти ще ги бъркам, докато ги науча!... Ако е така, значи може да ме сполети нещастието на чичо Еди Койси, който заради една сбъркана дума загуби съня си! Аз сега ще бъркам по сто думи на ден… докато ги н-науча…

– Няма нищо, мила, успокой се – усмихнало се тракторчето. – В училище думите спокойно могат да се бъркат. Но в живота – не бива.