Максим Галкин (р. 1976) е руски артист, отличен пародист. За нуждите на „Вавилон“ се наложи да преразкажа част от негов скеч. В него са изтъкнати типични структурни елементи, които литературната теория би описала като жанрови. Но първо моя скромен преразказ (в YouTube има клипове, в оригинал на руски език).

..................................

Имам – разправя Галкин – няколко любими момента в американските хоръри. Едното е как бяга, бяга здраво младо американско момиче, бяга не къде и кога да е, а посред нощ в тъмна гора сам-самичко, наоколо мъгла и страшни звуци. Тя бяга, а я гони някакъв трупешник, разпърцан такъв, я без крак и ръка, я без половин лице, я с отворен корем и влачещи се черва. Той, дето се вика, едва се движи, столетия е прележал в земята, а тя бяга, бяга, бяга и накрая задължително се спъва. Какво имат тия американски девойки на краката, та винаги падат? И остави това, но като паднат – и не могат да станат! Здрава, права, млада, силна – а краката нефелни, за нищо не стават... А онзи трупешник едва ходи без крака и ръце, ала я достига. Реве зад нея: „Ухраууууу!...“ Тя вика: „О, майн год!“ - но лежи и не може да стане...

Или пък друг любим момент. Съпругата, миловидна американска съпруга, блондинка, сама в голямата си къща, завряна някъде вдън гора тилилейска, сред нищото. А тя щастлива си мие чиниите пред голям прозорец, отвъд който е мрачната гора или зловещо езеро. И както си мие чинийките, откъм мазата се чува едно „Ухраууууу!...“. Всички я знаем типичната американска маза с ужасяващото стълбище, подземие и половина. Отдолу иде „Ухраууууу!...“, а тя, американската домакиня, се сепва и казва: „Оу!... Ху ис дис?“ И хем се сепва, хем тръгва към мазето! Абе защо бе, жена, отиваш към мазето! Не чуваш ли това „Ухраууууу!...“, дето иде отдолу! Това да не е Елвис Пресли! Бягай по-далеч от тази кошмарна къща! Обаче не, американската домакиня повтаря мааалко по-тревожно: „Оу!... Ху ис дис?!“ И тръгва към мазето. Отваря вратата, а отдолу: „Ухраууууу!...“ Тя бавно слиза по любимите на цяла Америка стълбища... Бавно слиза... „Ухраууууу!...“

И като слиза долу, и крушките вземат, па пресветнат, па изведнъж угаснат. В цяла Америка инсталациите в мазетата са под всякаква критика! Аз не знам тези хора спазват ли някакви строителни стандарти?... Но и пълната тъмнина не спира нашата домакиня. Тя пак пристъпва напред, в абсолютен мрак, разперила ръце напред и все пита: „Ху ис дис?... Оу, хъни, ис дис ю?“ И най-накрая онзи американски въпрос: „Ар ю ок?“... Абе, жено, мъжът ти вече сигурно е нарязан на кубчета, ти не чуваш ли това „Ухраууууу!...“ пред теб, а ти го питаш дали е ок. И сигурно очаква онзи американски отговор: „Шюоо...“

А една руска жена – продължава Галкин по друг повод – не само не би бягала от трупешника, ами даже ще спре, ще се обърне и ще хукне насреща му, за да го поогледа: ами ако му се позакърпи малко бузката и единият крак така... ами да... малко да се поотръска от стогодишната гробищна кал... ами да, би заприличал на нашия Степан... ей го де се въргаля в канавката отвън на пътя...

..................................

Ако си спомните разкази на ужаса от XIX в., може би ще си припомните тона, с който разказвачът описва всичките страхотии, ужасии, кървища, трупове и какво ли не: всичко това той го препредава с лек, игрив тон, без всякаква уплаха или пък повлияване от събитията, с характерното британско (литературно) хладнокръвие пред невъзможното. Този повествователен подход е структурна характеристика на тези разкази (като част от арматурата в една бетонна плоча). И по един забележителен начин той се е пренесъл в холивудските филми на ужаса. Само че не се е предал на героите (които от екрана умират от ужас с всичките му избелели зеници, гримаси и прочее), а се е предал на... публиката – всички знаем, че ако тръгне да бяга, гонената героиня ще падне, па ще я хванат за крака да я влачат нанякъде и още, и още подробности, които зрителят знае и добре (раз)познава, и затова си зяпа филмчето с лека усмивка на уста, с лека душа, хапвайки пиленце и т.н.; но най-вече с пълно хладнокръвие и никакво изтръпване. Евентуално (ако наистина вечеря в момента) да извърне очи на рукването на първата и най-голяма кръв, за да не му пречи на моментното храносмилано.

Но аз седнах за тази бележка не за друго, а за да конспектирам от откъса няколко структурни елемента именно чрез които ние, реципиентите, разпознаваме жанра „филм на ужаса“, преди да сме изконсумирали съдържанието.

Тези „любими моменти“, както ги нарича Максим (поне в нашия преразказ), са всъщност типични за жанра сюжетни и фабулни ходове и мотиви. Същото в литературната теория през миналия век обичаше да отделя структурализмът – да посочи водещи, константни и незаменими ходове в повествованието, които характеризират даден жанр или вид текст.

Ето характерните елементи в горната хумореска (според моята цедка):

* труп става от гроба

* падане посред бяг

* злодеят винаги настига или достига до жертвата

* жертвата винаги е безпомощна

* задължително в къщата има подземие

* жертвата се плаши, но сама отива към опасността (иначе казано, жертвата е в транс пред злото, но то неминуемо я влече)

* крушките в подземието задължително угасват

И толкова с този отличен скеч.