"Каник каза не" - пиесата, над която се трудя от края на миналата зима – в момента ми е като пещерата, за която Али Баба все забравяше паролата. Никога не съм се мъчил така да налучкам какво да има в мизансцена – голям зор е (а навремето пишех пиеса за една седмица дори; ех, минало непоправимо). Налучквам като сляпа баба и чакам, чакам, чакам. Отгоре на всичко в пиесата съм вкарал и куче като действащо лице (муцуна) – та и за него търся аргументация за действие и вътрешна мотивация на образа (без майтап).

Апропо, думата "сезам" не съществува. Всъщност това е неологизъм, роден от незнанието на първия следосвобожденски преводач на "1001 нощ", който не разпознал думата "сусам" и вкарал в устата на Али Баба някакъв си "сезам, отвори се". Хм, как влияе ежедневието върху езика – казвам "парола", а в арабската приказка това са магични (вълшебни) думи, които отварят входа на пещерата. Сега бихме препредали този епизод с Али Баба другояче: човекът не може да си налучка паролата, та да си влезе в акаунта на интернет банкирането.

Динамиката на времето се отразява веднага върху езика. Когато писах (2004-2007) "Юноша" (роман), много ми се щеше в диалозите между студентите да вкарам съвременна метафорика, включваща фрази като "ъпгрейднах си лекциите" и подобни. Но не можех – действието ми се развиваше малко на брой години (5-10) назад, но в съвсем друга епоха – средата на 90-те на миналия век (до 1997). Това те спъва, правиш си вид рамка на въображението и сравнителното мислене. Днес например без проблем казваме "лайкна", ама само допреди нови 5-10 години и това не бе валидно за ежедневната фигуративна употреба на езика. И какво излиза? Че аз пиша няколко години роман, който смятам за съвременен, а като го свърша, детето се ражда в нова, следващата го епоха.

Но това са други теми: и за сезам, и за юношата съм писал в Анапест навремето.

В средата на октомври, в неделята, докато се чудя как, как, как да продължа второто действие, каква дивотия да измисля, която да отпуши и подреди натрупаните ерзаци – какво, какво, какво. И срещам в Мадара две класически фигури, моите съученици от предния чин – Мустака и Добата (жена ми седеше зад мен). Всъщност ги срещам в "Мадара" - това е варненски хипермаркет за дрехи, обувки и т.н. Обаче като си подбирах фамилията, на опашката пред касите срещнах споменатите лица – двамата още навремето бяха хумористи. И сега, като взехме да се хилим на опашката (40-годишни папардаци) и да приказваме глупости, момичетата наоколо взеха да бърчат носове и да бягат към съседните каси.

– Абе – вика единият – какви са тия опашки в магазина?! Хората се презапасяват... с дрехи ли... що? Да няма някое земетресение да предстои...!

– Шшт – шътка му другият, – ще вземеш да всееш паника сред опашката...!

Аз се хиля с пълно гърло посред опашката и докато съм още с гримасата на изкривеното лице, се светвам как да продължа второто действие, в което бях пристъпил вече с една-две неориентирани странички. Да, казах си. Земетресение. Елементарно, механично, формалистично – но (1) съвпада с цялостната тенденция и с личното ми желание да се провокират актьорските и режисьорски интенции и умения в тая моя пиеса и (2) вече, в крайна сметка!, знам как да продължа проклетото действие. Пък и за кучето ще намеря драматичен и отговорен акцент в ролята и подобаващ мизансцен!

Фабула и психоиндикатори бързо се комбинираха в самоподреждащ се план на бъдещата чернова.

Дано да съм улучил вярната посока. Обикновено по пиесите и филмите се леят дъждове, гърмове и стрелби оглушават публиката. По-рядко някой прекалява чак дотам, че да разтресе земетръсно театралната сграда. Хем предизвикателство и към инженерите в театъра. Ще пиша изрично в ремарките: "Тресе се (ако е възможно) и театралният салон. Публиката в началото мисли, че е реално земетресение. Примигват лампи. Токът спира."