За да се изкаже човек, трябва да има трибуна. Но каква трибуна трябва да има редовият любител на българския език, литератор, учител, филолог, коректор, езиковед и пр., за да може да се изкаже по отношение на проблема, да речем, за пълния определителен член и неговото изказване да има ефект върху кодификационната дейност на езиковедския БАН, който веднъж на двайсет лета публикува академичен правописен речник, в чийто предговор се излагат промените в правописа на родния ни книжовен език?

Редовият потребител на езика може да се изказва на каквито ще трибуни, надали ще бъде чут. Може би човек трябва да е министър - или да е Омарчевски? - та да бъде чут и по чутото да се заработи наяве.

[Като нямаме трибуна, ние пък имаме блогове. И в него ще се изкажем пред света по тоя лингвистичен казус за определителния член - а и по някои други.]

* Обърнете внимание! Част от статията в края ще бъде посъкратена, модифицирана и дадена в приложение наново - но препечатана според правописните принципи и правила, които ще бъдат застъпени в нея.

1

Кои са мазолите в настоящия български правопис? Ако трябва да ги класираме по трудност и честота в сгрешената употреба, то основните проблеми са:

- пълният определителен член при съществителните и съгласуваните прилагателни и числителни имена от мъжки род в единствено число, бидейки подлог или подложно сказуемно определение (именната част от съставно именно сказуемо),

- бройната форма на съществителните имена от мъжки род,

- съгласуване на формите за учтивост,

- винителните форми за някои местоимения,

- окончанието "ме" в първо лице множествено число за - глаголите от първо и второ спрежение.

Да кажем две думи за последните четири.

МИНУС! Винителните форми на въпросителното, относителното, отрицателното, неопределеното, обобщителното местоимение лека-полека стават отживелица - и дори тежест - подобно на остатъците от дателните форми. В практиката (тоест в езика на улицата, университетите, медиите и книжнината) отдавна се предпочита "няма никой вкъщи" нежели "няма никого у дома". Така че спокойно може да се прескочи дори етапът на дублетиране (ръкополагането за двояка употреба), а направо да се обявят за книжовни именителните форми и винителните да се оставят за забава на някои специализирани стилистични употреби. Е, за да има какво да пишат в граматиките специалистите, предлагаме им да напишат следното изключение:

* Правило! Задължителна е употребата на винителната форма кого, когото, никого, някого, всекиго в ролята на пряко допълнение непосредствено след именителна форма - за избягване на повторението. Пример: кой кого, някой някого и т.н.

ПЛЮС! Тези пусти думи от мъжки род създават повечето проблеми, както е и с бройната им форма на „а“. Отгласът от индоевропейските и праславянски основи е жив все още - именно в случаи като този. Как да кажем: Пет стола или Пет столове? Хм, усещаме колебание? Добре, а ако заменим числителното пет с две? Два стола - или Два столове? Тук примерът върви в полза на първото? Причината (непрофесионално обобщено) е, че бройното окончание „а“ за съществителните от мъжки род иде от... съществувалото в старобългарски език двойствено число. Което е закърняло, отпаднало. Парадоксалното е, че окончанието „а“ си е живо и действено и до днес и конкурира много сериозно оформилото се като най-обхватно обичайно окончание за множествено число „и“. И тук настъпва колебанието под формата на изключение, създало граматично правило.

Колко министри - Колко министъра - Колцина министри?

Три воденичари - Три воденичаря - Трима воденичари?

Кое от тези тройки словосъчетания е вярното според академичния правопис? Верните са съответно: колцина министри и трима воденичари. Обяснението е: При съществителни имена за лица бройната форма „а“ се заменя с обичайната „и“ след числителни имена и местоименията колко, няколко, толкова, НО заедно с бройната форма на числителните: два - двама, три - трима, пет - петима, дванадесетима, стотина, колцина. И пак НО - но заради архаичността на форми като колцина се допуска замяната им с колко (подобно на горния министерски пример, в който само второто словосъчетание отпада като грешно). От тези НО-та подскачат в съня си не само българските ученици, но и лингвисти. Добре се види какви лабиринти по линията правило-изключения върти всяка една кодификация, всяка една граматика.

Има и друго чувствително място това езиково състояние на бройните форми. Едносричните съществителни имена като вол, ров, стол, които все още реализират множествеността си по стар тертип, с наследени от старобългарските основи окончания. Ровове, волове, столове. При тях бихме могли да търсим правописно разрешение и по принципа за икономичност. Колко вола или Колко волове, пита Боне Крайненеца? Петима синове или Пет сина е раждала българската майка юнашка? Осем дни или Осем дена денува из пътищата незнайни Яворов? Бихме се наели да посочим правоверните варианти в примерите, но няма да го направим [понеже ще навлезем в поредните лабиринти]. По наше мнение в езика още не са се преборили достатъчно двете форми, още е неясен изходът от тази борба. Поради това ние бихме предпочели да се запази това правило, колкото и да е смущаващо за колцина несигурни в граматиката си редактори.

ПЛЮС-МИНУС! И глаголът съдържа някои трески за дялане. Прословутото мекане. Що е мекане? - Изговаряне на окончанията в първо лице множествено число на глаголите от първо и второ спрежение с окончание „ме“: плюеме, пиеме, вървиме, правиме. Третото - най-ново в исторически план - спрежение има в единствено число окончание „м“, съвпадащо с множественото число на старите спрежения: шавам - шаваме. От там по аналогия мекането се разпростира и върху неправомерните спрежения. Апропо, това е процес, минал емфазата си, така че спокойно може да се предприеме официално дублетна употреба, та да има време в бъдеще да се посвикне с него от носителите на повечето български говори, а и да влезе в конфликт със стремежа към икономия, та да разберем кой кого.

Прави сте, ако сте се запитали одеве:

- Откъде пък този реши, че процесът е минал емфазата си? Какви са му източниците?

Източници нямам. Но аз и не се каня да влизам в БАН, за да разчитам на източници. Ще ви кажа само нещо, което рядко ще срещнете. Включително и из университетските банки и сокаци. Освен мекане има и микане. Неизвестно защо в лингвистиката ни се е появило непрофесионалното мнение, че мекането е характерно за западните говори, оттам е тръгнало и фактът, че София е столица, способства за бъдещото му кодифициране. Аз пък, живеещият във Варна, мога да ви кажа, че тук нерядко ще срещнете форми като плюйми, пийми, вървими, прайми. Като позабършете думите от диалектната редукция, какво се получава? Същото. Изравняване на окончанията за множествено число от първите спрежения към последното.

МИНУС! Учтивостта си е учтивост, но писмената й форма в неутрален документ (както впрочем и устната форма) си е чиста канцеларщина и военщина; безвкусно и безсмислено оперирано изключение, превърнато в правило и тормозещо естествения езиков път. Има ли езикова логика в страдателния залог, в който участва миналото страдателно причастие (-н, -т), както и при прилагателното име в съставното именно сказуемо, те да се съгласуват с единственото число и съответния род на адресата, независимо от учтивото множествено число на обръщението „вие“ - а в аналогичната ситуация при миналите, свършени и несвършени, деятелни причастия (които участват в четири глаголни времена – двете неопределени и предварителни, тоест перфектите и плусквам перфектите) тази съгласуваност да се отрича и да се поставя множественото число?

От една страна граматичното и логично: Престъпнико, вие сте убит! - Господин бизнесмен, вие сте порязан от данъчните! - Госпожице, колко сте талантлива! - а от друга страна засега граматичното, ала нелогично: Госпожице, къде сте се скрили? (А тя, госпожицата, в случая е една.) - Престъпнико, вие сте рязали уши! (Пък подсъдимият е един.) - Господине, вие сте се насвяткали! (В този пример стюардеса отклонява пиян пътник от полет.)

Обяснението „ще се подразбира от контекста“ е слабо. Защо трябва от контекста, като може от текста? Защо в израза Харчили сте много пари да се чудим банковият чиновник към жена ми ли се обръща или към мен в официалното си писмо – или към двамата, но с адресат на едно име? Вие сте харчил или Вие сте харчила = съгласуване на граматичния род = яснота по въпроса кой що е вършил в семейния скандал.

Уважителното вие-обръщение е част от битовия ни етикет, неизменна част и от нашата народопсихология, ала употребата му извън строгия канцеларски канон е ненужно. Ние не сме против употребата, например, на повдигнато Вие, дори намираме за възможно следното

* Правило! В документи и особени случаи се позволява поставяне на повдигнато Вие, като задължително голямата буква води до повдигане на еловите причастия в множествено число. Пр. Господин премиер-министър, Вие сте отговорили сполучливо на пресконференцията...

Да не забравяме, че поставянето на главна буква на незадължителна позиция е само един от начините, с които в нашия правопис, пунктуация и калиграфия се подчертава дума или фраза – другите начини са с кавички, ограждащи препинателни знаци, апострофи, изписване в разредки, изписване в удебелен стил, в курсив или подчертан, открояването с друг шрифт или цвят на шрифта или фона... Доволно много начини с факултативен характер. И без това изписването с главни букви и/или кавички при имена на хора, държави, местности, фирми, марки, хижи, отбори, хранителни продукти, всякакви продукти и пр. е достатъчно сложна част от параграфите в практическата ни граматика.

2

Преди главата за члена нека хвърлим око на някои обговарящи детайли от граматичната дейност като човешка дейност.

Ние като езикови носители и езикови застъпници сме естествени следовници на чистите езикови тенденции като стремеж към опростяване, леснота (тоест иженарицаемата икономия). Този принцип е универсален езиков, а и не само, принцип - едновременно с това той е еманация на човешката дейност: колкото по-просто и ефективно, толкова по-майсторско и гениално. Ако можеш с два куплета да обясниш разстрела, си за предпочитане пред логоричния поет; ако изобретиш как с пет литра бензин да тръгнеш от Москва и да стигнеш в Лондон, си гениален изобретател.

* Първи лозунг! Напред към леснотата.

Огромното опитно поле за езиковите тенденции е говоримата реч.

Ала има някои територии, които държат да бъдат извън правилата, извън нормите, да са собствена сфера, собствено био и енергополе. Това е така, понеже има такива хора, които искат да бъдат собствен вид хора, различен, различаващ се. Напр. ще кажете:

- Да, ама там, в гробищата, всички ставаме равни.

Аз пък ще ви кажа, че не е така. Явно не сте се разхождали достатъчно из гробищата. Във варненските гробища има гробове, които са оградени с дувари - какво крият, не знам, не съм птичка да надникна.

Една такава автономна езикова област е поезията. Както знаете, в поезията много отдавна е възможно всичко: и мекане, и бройни и безбройни форми, и безогледни определителни членове. Класическият стих, скованият от рими и ритъм, е трудно проходима зона и заради това е и демократична държава спрямо граматичните гулази. Това, за което не щем да чуем в учебника, което е неграматично, го има в същия учебник - в художествените примери.

* Втори лозунг! Поезията - опитна ферма за граматичните правила.

Всеизвестно е, че правилата, които разбутва настоящата статия, са трудни за употреба, понеже изискват висока граматична осведоменост, познания и умения. Пр.: ако нищо не ви говори синтаксисът, значи членуването во век ще ви остане мъгла. Но също така всеизвестно е, че граматиките много често дават правилата и изключенията и почти масово пропускат неудобните примери. И не толкова защото са неудобни, а защото са едни, както се казва в дизайна, динамични решения, са времянки, както се казва в строителството.

* Трети лозунг! Разчепквайте и питайте за неудобните примери.

3

Пълният определителен член при съществителните и съгласуваните прилагателни и числителни имена от мъжки род в единствено число, когато са подлог или подложно сказуемно определение (именната част от съставно именно сказуемо)... Само този надслов е достатъчен, за да откаже повечето граждани от по-нататъшни занимания с темата.

Тази година се навършиха 110 години, откак в България и нейната писменост върлува синтактичното правило за употреба на мъжкия определителен член [1899, Иванчевски правопис]. Това какво означава? Чисто и просто, както бе споменато по-горе, за да не грешиш пълния член с краткия, трябва да правиш наум перманентен синтактичен разбор. Казвам го най-сериозно, без шеги. Отплеснеш ли се нанякъде, докато пишеш, вземеш ли да мислиш за нещо извън синтактичния анализ, край, сбъркал си. Няма жив човек в България, който да не е бъркал несъзнателно члена. Няма и да има и това е най-естествено, понеже синтактичното правило е изкуствено.

Иначе казано, правилото за определителния член е чист продукт на фабриката на езиковедите. Дори напомнянето, че кажи-речи преди 110 години все пак е имало повече чувствителност към остатъците от падежите, че родителното Ивана Вазова или дателното Ивану Вазову са били мислими и практикувани тогава, тоест че разграничаването на именителни от винителни функции и на базата на тях оформеното синтактично правило за употребата на определителния член, е старомодно и ненужно вече напомняне. Макар и старомодно, то има едно изключително жизнено практическо следствие: всичко живо замества съмнителната част на изречението с „той“ и „него“ или следи за предлози и така решава какъв член да положи. Така неосведомените по синтаксис също пишат грамотно.

Какво гласи това фамозно правило. Цитираме Уикипедия:

* Правило! Подлогът и подложното сказуемно определение (именната част на съставното именно сказуемо) в едно изречение трябва да се членуват с пълен член. (...) Подлог се нарича вършителят на действието от граматична гледна точка. (...) Сказуемното определение е качество или характеристика на подлога. Съставното именно сказуемо определя подлога чрез име и спомагателен глагол. (...)

Видно е как правописното правило преминава в лекция по синтаксис.

Омарчевски е онзи министър, който през 1921 г. пръв изхвърля носовки, ерове и други, като в новия правопис евфоничното правило по отношение на члена заменя синтактичното.

[Апропо, Омарчевски е инициатор и на обединеното честване на Народните будители и определянето на деня – 1 ноември.]

Корекцията функционира две години и теслата на преврата от 1923 г. връща реакционното синтактично правило. Какво гласи евфоничното правило на Омарчевски:

* Правило! Пълен член се употребява пред дума, започваща с гласна, а непълен — пред дума, започваща със съгласна или на края на изречението.

По този начин – пледират реформаторите – се избягва зева, тоест звуковата пропаст между две гласни. Зев ще рече зеене. Към това ние бихме добавили:

- Ами че тук има, ако щете, естетика, господа. Има определена красота в стремежа писаното слово да тече евфонично [макар да има видимо логическо несъответствие: благозвучно... писмо(?), а не четмо].

Новият правопис фиксира и употребата на удвоените предлози „със“ и „във“: по омарчевския правопис „във“ се пише пред думи, започващи с в, ф или хв, а „със“ — пред думи, започващи със с, з, ш, ж или щ. След реформата през 1945 г. това сполучливо евфонично правило е прецизирано и въведено отново. Показателно е, че правописът на Омарчевски последователно провежда евфоничния принцип. Евфоничен означава благозвучен и ние предлагаме да използваме вече славянската дума – гръцкият произход на термина не го прави повече термин.

Ето примери на изречения, спазващи благозвучието:

Проблема бе българският език! Проблемът е в българският език? Какво ще правим с пълният и краткият определителен член!?

Задължително е да имаме предвид и звуковата адекватност на предлаганите членове спрямо говоримия език. Защото звуковата стойност на определителния член варира между „ъ“ и затворено „а“ със и без предходна мекост на съгласната, особено отчетливо, когато е под ударение. В този смисъл „ът“ е по-близко до звученето в речта в сравнение с „а“ (или буквените варианти „я“, „ят“). Но да отхвърлим това като дреболия. Новата отечествено-фронтовска власт през 1945 г. оставя синтактичното правописно правило относно члена като един вид въпрос на държавна политика и пред такава голяма политика не бива да се поставят дребнави лингвистични детайли.

Най-сетне стигаме до основния въпрос: Какво ще стане, ако членът падне? Било то с въвеждане на благозвучната промяна или без нея.

Ще предприемем по-сложния вариант – отмяната на синтактичното правило в полза на благозвучното на Омарчевски. Благозвучието, както стана ясно, не е прецедент, може да се каже, че правилото за „във“ и „със“ се прилага с голям успех сред образоващите се; от него можем да пренесем изводи и към евентуалното благозвучие и при определителния член.

* Ново правило! При съществителни имена и съгласувани прилагателни и числителни имена от мъжки род единствено число определителните членове пълна (ът, ят) и кратка (а, я) форма се прилагат както следва: пред дума, започваща с гласен звук (вокал), се поставя пълна форма, а пред съгласен звук (консонант) и в края на изречението се изписва кратката форма.

Ще дадем и по-проблематични примери още в началото, за да нагазим в дълбокото.

* Примери. Добре дошли в примерът, от който зависят успехът и неуспеха на тази статия. Добре заварили в примера, за който са без значение успеха, както и неуспеха на статията.

Какви въпроси пораждат примерите?

Теза А. Как да се държи благозвучното правило преди препинателен знак – запетая, тире, точка и запетия, многоточие? След като в края на изречението, тоест на синтактичната цялост, се изисква кратък член, защо това да не важи за по-малките синтактични цялости – подчинените и съчинени изречения в рамките на сложното, вметнати и обособени части? Запетаята значи и свършек на синтактична и смислова единица и стартиране на нова; запетаята обозначава и пауза, паузата би игнорирала зева.

Контратеза А. Какво ще правим с проклетите най-употребявани съюзи като съчинителният „и“ и противопоставителният „а“, които са доста чести и са вокали? Към тях нека прибавим още „или“, „ала“.

Теза Б. Трябва ли въобще да правим разлика между предлози и съюзи/съюзни думи, включвайки и пунктуацията по отношение на правилото, разчитайки на синтактичната пауза?

* Пример т.Б. Добре дошли в примерА/ЪТ(?), от който зависят успехА/ЪТ(?) и неуспеха на тази статия.

Контратеза Б. Ако се ограничи правилото до изваждане на съюзите от сферата на действие, практическото следствие ще направи този елемент най-грешения елемент в правилото.

Теза В. Нужно ли е да въвеждаме изключение от правилото, което да гласи, че еднородните части при изброяване запазват еднакво изписване на члена, независимо от благозвучната среда?

* Пример т.Б и В. Добре дошли в примера, от който зависят успехът и неуспехЪТ на тази статия.

Контратеза В. Това изключение би се появило вече по причина не на благозвучие, а на благоприличие. То съвсем ще взриви благозвучния принцип.

За чудещите се как се пише примерът според сега действащия правопис, ето:

* Пример според сега действащите наредби. Добре дошли в примера, от който зависят успехът и неуспехът на тази статия.

Всъщност тезите се свеждат до въпросите: На какво ниво да остане благозвучието? Дали на ниво словосъчетание? Дали на ниво изречение? Дали безогледно? Дали с изключения и допълнителни клаузи? За да се опитаме да отговорим, трябва да си дадем по-пълна представа за практическата реализация на правилото в котела на живия език.

- Първо практическо следствие

Краткият определителен член ще се масовизира в немалка степен. А: Защото голямата част от лексиката ни започва с консонант. Б: Защото почти всички предлози започват с консонант. А както е известно, съществителното много обича да подчинява несъгласуваното си определение чрез предлози. Пр. партийния лидер – лидера на партията. Предлозите „в, с, на, пред, за, зад, върху, срещу, при, край, през, към“ и т.н. се изправят срещу самотното „от“. Как ви звучи това? А + Б = трайна елиминация на пълния член при съществителни с несъгласувани определения.

- Второ практическо следствие

Пълният определителен член ще се загнезди завинаги в някои постоянни словосъчетания, терминологични изрази и готови фрази, състоящи се от съгласувано определение и съществително, започващо с вокал, така както и по-редките случаи на несъгласувани словосъчетания, в които участва предлогът „от“, така както и редките случаи на приложение. Примери: българският език, пълният/краткият определителен член, духът от бутилката, вълкът единак.

- Трето практическо следствие

Пълният определителен член ще бъде трайно изискуем в много популярни синтактични конструкции. Поради факта, че спомагателният глагол „съм“ в трето лице единствено число е „е“ и това „е“ може да се нарече атрибут на битието и съществуването, и това „е“ е гласен звук, можем да си представим целия масив от употреби на пълен член. Тук ще бъдат ударени най-често срещаните настоящи правописни грешки като в примерите: магазинът е затворен, ресторантът е в ревизия, пътят е в ремонт, столът е счупен и пр.

Друга важна характеристика. Спомагателният глагол „съм“ е неизменна част от страдателния залог (Народът е грабен от политиците), от формите за минало неопределено време (Депутатът е писал безполезни закони), от именното сказуемо (Глаголът е неизменна част от пасива).

* Още примери. Първият и втория сред тях... Ракът или орела карат хеликоптера? Принцът и просяка. От прозореца се вижда не паркът, а улицата. Избрах евтиният, ала хубав шампоан.

Една правописна кодификация на всяка цена ще изобрази горните три тенденции като параграфни напомняния и практически предписания.

4

Каквото и да се предприеме – замяна с благозвучния принцип или допускане на конкуриращо свободно дублетиране – няма да се мине без специални разпоредби. И без да искам да отчая някого, в особените случаи ще има нужда отново от синтаксис.

Какви специфики се полагат понастоящем?

* Специфична употреба. С пълен член се членуват имената от мъжки род в заглавия на книги, филми и др. - когато се срещат самостоятелно. Когато подобно заглавие е употребено в рамките на изречението и не е подлог (или сказуемно определение), то се членува с кратка членна форма.

Представяте ли си колко е силно действието на това синтактично лекарство, щом си позволява да управлява дори заглавия на книги, които са всъщност имена, дадени от родители, изписани по родителска воля?

* Специфична употреба. С кратка членна форма се членуват някои съществителни имена от мъжки род, представляващи прякори и прозвища на лица.

Излишно уточнение за бъдещия правопис на определителния член. Ще си членуваме прякорите, както щем.

* Специфична употреба. С кратка членна форма се членуват географски имена от типа на Хисаря, Предела, Леденика. За разлика от тези случаи имената Ватикан и Анадол се членуват по общото правило, тоест изборът зависи от синтактичната им позиция в изречението.

Изключенията Ватикан и Анадол са съвсем смразяващи – чрез тях граматиката е отказала да бъде граматика, а се е превърнала в статистика, вървяща подир победителите. Тоест ние сме длъжни да запомним цял живот тези две думички, за да ги лашкаме спрямо синтактичната позиция в текстовете.

А сега вземаме тези примери:

Човека преби бика. Везира хвали халифа. Подлога поема пълния член.

Кажете сега кой кого? Видно е, че тук трябва нещо да се предприеме, за да изясним смисъла или да избегнем двусмислието. А именно – да установим кой е вършителят, заподозряното лице, и да го маркираме с пълен определителен член. Следователно ни е нужен отново синтактичен подход, нали подлогът е вършителят.

* Ново правило! При смислови колебания и двусмислия в изречението подлогът се обозначава с пълна форма на определителния член.

Везирът хвали халифа или Везира хвали халифът – за да е ясно кой кого хвали.

[Спираме се малко на този специфичен казус, понеже той е прагов относно решението за премахване на синтактичното правило, независимо дали в полза на Омарчевски или на пълно освобождаване. Вземаме примера "Бика уби човека". Това е, да речем, заглавие на статия, в която става ясно, че един човек е убил бика на съседа си. Според синтактичното правило ще се напише „Бика уби човекът“, според благозвучното правило „Бикът уби човекът“ (човекът е вършител, а „у“ е гласна), а според специалната синтактична клауза на изключение, която ще е нужна в граматиката при пълно освобождение на члена, тук задължително за подлога ще се изисква пълен определителен член, а примерът ще се изпише „Бика уби човекът“. Също като в сега действащото законодателство. В тоя случай Омарчевски губи.]

Други възможни употреби на нерегламентирани от благозвучието или двусмислието пълни форми на определителния член могат да се предприемат, когато:

- става дума за търсена емфаза – поставяне на извънреден акцент, подобно на „във“ и „със“; без граматична причина, а заради лично желание на пишещия да отдели елемент от посланието на текста,

- иде реч за поезия или чатове.

Прякори, географски и лични имена, прозвища, заглавия и т.н. се освобождават от гнета на правилата и се оставят на волята на потребителите си.

5

Ако вие се казвате Иван Вазов, знаете си, че всички тези спецификации за вас не важат? А покрай вас и в цялата ни литература.

Вие, разбира се, не сте Иван Вазов (дай боже да сте бъдещият Иван Вазов). Вие, да кажем, сте учител. Как бихте възприели тези реформи?

На първо място кой знае какъв избор няма да имате. Освен ако не се даде пълна свобода в членуването, та сам да трябва да измисляте какво да обяснявате на учениците, които в нещо се колебаят и все питат. При въвеждане на благозвучния принцип би трябвало да сте доволни – независимо дали го харесвате или не. Понеже той идва с регламентирани правила и употреби. Щом има оформени правила, ще има оформени и задачи, и капани, и тестове – методиката ще се задвижи и хорариумът ще бъде запълнен. Няма причина да се гневите много-много.

А знаете ли кои ученици ще питат все и ще се колебаят? Тези, които четат книги. Както е известно, усвояването на правописната култура в по-големия си процент е заложено не в поглъщането на граматиката, а в редовното четене на книги. Книгите, които ще четат, са многобройните и добре контролирани от граматично гледище издания от социалистическата книгосистема. Системата на синтактичното правило. Ето каква е цената на държавното решение на едно естествено езиково колебание.

Но вие не сте учител, а, да речем, сте редови поклонник и любител на българската книга. Какво би ви смутило и възмутило?

Съдбата на тези стари издания. Дали ще се преиздават наново според новия правопис? Това правописно преформатиране на вас, съзрелия и узрелия със старата правописна култура, ще ви се струва като връщане в хаоса на възрожденската книжнина. И още по-тежко – ще живеете с усета, че са откъснали от вашата същност парче културно месо, че са окрали вашата младост, че са стъпкали мили идеали.

Е, няма как. Ще минат няколко поколения и това ще отболи. Другият вариант е консервният. Защо англичани и французи не актуализират историческия си правопис? Защото са предпочели да не губят връзките между поколенията, правейки един стар ръкопис на огромния си книжовен корпус неразбираем за новите правописни поколения. Това е цената на тяхното държавно решение. Може би и нашето клето синтактично правило ще пребъде като държавен заложник векове напред.

И последна забележка. Бъдещето ще дигитализира книгите. Традиционните книги ще се антикваризират – за тях няма да е от решаващо значение правописният им принцип. Цифровият формат на книгата, който ще сваляме и пускаме в нашите е-книги, е лесно манипулируем – лесно би се прекомпилирал целият литературен канон според новите правописи.

6

Обещахме в началото да пуснем цялата статия коригирана според предложенията в нея. Не си струва. Ала ще сторим нещо друго. Ще вземем част от нея, ще я остържем от гласа на пишещия тези редове, ще я натикаме по вестникарски маниер в 6000 знака, ще й дадем заглавие и ще я приложим тук с осъществено членуване по благозвучен принцип.

Разликите спрямо сегашните правила маркираме с главни букви и червен цвят, а непроменените членувания – със зелен.

Няма нужда да я четете отново, още повече че естеството на текста не е показателно. Но хвърлете един поглед и си отговорете дали и какво си струва. На мен, пишещия тези наблюдения, ми е все едно. Аз съм професионален коректор и ми е навик да се съобразявам с актуалния правопис, независимо какъв е той. Мога и така – мога и инак.