Имало едно време един търговец, който живеел на село. Бил вдовец, жена му рано умряла и той сам отгледал шестте си деца. Той все опитвал да прави търговия, но все имал лош късмет и често изпадал дотам да няма и пукната пара… Едно крепяло търговеца – неговата най-малка дъщеря. Още като се родила тя, лицето й така смаяло всички, че хората в един глас започнали да я наричат Красавицата.

Един ден търговецът получил писмо от града. Канели го да отиде до пристанището, за да посрещне кораб, натоварен с негова стока. На тръгване той повикал всички:

– Кажете, синове и дъщери мои, какво да ви купя за подарък?

Всички запоръчвали презглава, само Красавицата, като чула какви скъпотии си заръчали сестрите й, най-последна тихо рекла:

– Тате, моля те, донеси ми една роза. Тук при нас те не растат.

Но съдбата не била жалостива и корабът на търговеца потънал. И той трябвало да се върне вкъщи с празни ръце, беден, гладен и недоспал. Тръгнал той по обратния път, но го настигнала буря, изплашила коня му и ветровете го отвели в една непозната закътана долчинка.

И там видял разкошен дворец.

Нямало как, влязъл нещастният търговец в двореца, а вътре какво да види – огромна отрупана с ястия маса: пилета, яребици, локуми, сладкиши и дори филе от антилопа. Нахвърлил се човекът, изял толкова много, че чак не му се вярвало; една приятна музика го обгръщала, приспивала го и накрая той заспал блажено, макар и учуден, че наоколо нямало жива душа…

Събудил се чак по пладне на другия ден. Времето било превъзходно. Навън го чакал конят му – добре нахранен – и това отново учудило търговеца.

Обаче на излизане от замъка човекът видял храст с рози. Сетил се за желанието на любимата си дъщеря и с въздишка посегнал и скъсал една роза.

И тогава слънцето притъмняло, паднала мъгла и от мъглата с ужасен вой изскочил един звяр. Истинско чудовище!

– Човеко! – ревнало изчадието. – Дотолкова ли ти е благодарността, че те нагостих и приютих от бурята, та сега скъса цвят от най-любимия ми розов храст! Кажи!

Търговецът почнал да заеква от ужас, но успял да прошепне:

– Аз не за себе си… За най-милата си дъщеря го скъсах, поръча ми на тръг…ване… Прости ми.

– Няма да ти простя! – прогърмяло чудовището. – А за разплата искам да доведеш тук дъщеря си, за да ми стане робиня. Ако не, ще умреш още на мига!… Закълни се!

Нямало какво да прави нещастният търговец, от ужас се заклел, тръгнал си, прибрал се у дома и легнал болен.

Като пооздравял, научил, че в дисагите на коня децата му намерили много злато и накити, че те си накупили подаръци, даже някои се сгодили, но от това клетият баща само избухнал в силни ридания.

– Тези златни съкровища – казал той през сълзи – са откуп за живота на нашата Красавица!

И им разказал цялата история.

– Какво пък – рекла пребледняла Красавицата, – чудовището е било така добро да те нагости и обдари, дано се смили и над мен. – Но баща й искал по-скоро да умре, нежели да я заведе в лапите на звяра. – Не, татко – отсякла съвсем тихо красивата дъщеря, – ти си най-скъпият човек в моя живот и не ще ти позволя заради мен да нарушиш дадена от теб клетва. За мен няма по-истинска любов от тази, да жертвам живота си за родния любим баща.

Заплакала Красавицата и прегърнала баща си.

На другия ден той я завел до двореца и я оставил пред огромните порти.

Заживяла Красавицата в замъка, но животът й бил странен и чуден, като сън. Имала лична стая, прекрасни дрехи, винаги вкусен обяд и дори своя баня с вана, от която лъхали ухания и топла пара. Ала била винаги сама. Само вечер, преди да се оттегли в покоите си, в залата влизало чудовището и със скръбен израз я съзерцавало. Звярът я плашел, тя отбягвала да го гледа и тогава той винаги казвал:

– Не си отвръщай лицето! Позволи ми да те погледам, Красавице! Ти си моята господарка!

Такива думи на звяра я смайвали, доброто й сърце тихо почвало да му съчувства; те често разговаряли дълго и интересно, но всяка вечер, преди да й пожелае “лека нощ”, чудовището я питало:

– Красавице, ще ми станеш ли съпруга?

Този въпрос винаги стряскал девойката и тя отвръщала разтреперана:

– Не, чудовище.

И тичешком се прибирала в покоите си, а сълзите обливали красивото й лице.

Една вечер Красавицата влязла в стаята си, погледнала се в огледалото, за да избърше сълзите си и какво да види – огледалото проблеснало и в него засветили някакви образи, постепенно те са избистрили и добрата девойка видяла баща си, тежко болен, на легло. До него стоял доктор, държал му ръката и говорел: “Не знам от какво си болен, търговецо… Според мен от нищо друго, освен от мъка…” Огледалото пак изгаснало и пак блеснало и сега Красавицата видяла баща си как се мята в кревата си и говори, и бълнува:

– Щерко моя любима… Красавице… Погубих те аз…

Не издържала девойката, хукнала в нощта да търси звяра, той се явил и цяла нощ тя го увещавала да й разреши да навести родителя си.

– Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш – проронил тежко звярът на сутринта. – Ще те пусна при баща ти, но се закълни, че точно след девет дни ще се върнеш! Закълни се, моя Красавице!

Нямало що да стори хубавицата, заклела се. А докато препускала към дома, в ушите й кънтял гласът на чудовището:

– Ако не се върнеш след девет дни, твоето клето чудовище ще умре… ще умре… ще умре…

У дома намерила баща си на смъртен одър, в треска, и така било осем дена. На деветия ден всички казали, че тази нощ той или ще умре, или ще оздравее. Красавицата била толкова уплашена от скръб, че не се и сетила за даденото пред звяра обещание; останала до леглото на баща си и след деветата нощ.

Съдбата този път била милостива. Баща й прескочил смъртта; лека-полека душата му почвала да се съвзема.

Но не така било в душата на неговата дъщеря. Колкото повече се смеела на неговото оздравяване, толкова повече сърцето й се свивало при мисълта за чудовището. Какво ли става с него? Дали се изпълнява онова страшно негово предупреждение?… Една нощ тя сънувала звяра. Лежал до храста с розите и едва дишал. На заранта добрата девойка се простила с близките и с все сили препуснала към замъка.

Оставила коня пред портите Красавицата и хукнала към розите. И наистина! Звярът лежал бездиханен, склопил очи, само една сълза извирала изпод грозния клепач и се търкаляла по сбръчканото му чудовищно лице. Хубавицата извикала от жалост.

Тогава звярът отворил очи, блеснали за миг бледите му зеници, но той промълвил:

– Ти не удържа на обещанието си, моя Красавице, и ме погуби… Но нищо. Поне съм щастлив, че те зърнах пак, преди да умра.

– Не! – възкликнало из дън душа доброто момиче. – Какво сторих аз! По-добре да ти бях станала жена, отколкото да те видя умиращ!

Едва изрекла това и… о, чудо!

Целият замък затреперил от светлини, фойерверки, музика, глъч. Хиляди хора се появили в градините и всички викали:

– О, наша Красавице!

Извърнала се хубавицата, смаяла се, а като погледнала пак към розите – що да види! Там стоял щастлив и й се усмихвал един прекрасен Принц с руса коса и златна пелерина.

– Моя Красавице! – целунал я той. – Ти ме спаси от страшната магия да бъда чудовище до смъртта… или до мига, в който някоя хубавица ще пожелае да се омъжи за мен!

Така свършва приказката за Красавицата, която намерила своя Принц благодарение на доброто си сърце.