АВТОПОРТРЕТ СЪС СТАЯ

(„Стая с три стени” – А. П. Чехов [за театралната сцена]

„Nevermore“ - Е. А. По)

Три рàзкрача и свършва стаята.

Три рàзкрача и сто стени.

Леглото, паяжина, паякът.

Години, месеци и дни.

Китарата подпряна до колоната,

четвърта струна скъсана, нали?

Три стола (sic!) и масата, и по-натам

тетрадката с изписан лист.

Един екран

поглъща

очертания

и шепа копчета потропват в

ред,

предначертан

от старите предания

и азбуки

на новия завет,

един екран,

завързан за кутия,

бучаща равномерно в своя ход

и гледай, гледай –

погледни ги тия

ръце

по копчетата

във галоп…

Три рàзкрача със стъпка нервна,

напред, назад, тетрадка, химикал,

часовник, който нищо не измерва…

Да ги сменя, какво, какво бих дал!...

Дамаските, непрани от години,

пердетата, смърдящи на тютюн,

изтрити чехли, върнати роднини,

отблъснат свят от грозния ми клюн…

- - -

Това е стаята, в която крача.

Ако преминете наблизо някой ден,

ако наминете под мен,

в прозореца отворен

ще чуете как грача.

АВТОПОРТРЕТ НА 27

Ето ме пак в огледалото старо:

изострени скули и образ загнил.

27-мата вече подкарах,

27-ма поред цигара –

а нищо не съм изяснил.

Мъгла е във мене,

мъгла е наоколо,

аз я допълвам със тоя тютюн.

27 скърцащи кокали,

главата... главата и тя не е стока;

носът – все същият клюн.

Макар че отсреща мъглата обгръща

образа гниещ – лика сиреч мой –

питам:

Има ли сила могъща,

тя не да връща – напред да обръща?

Да видя какъв ще е

той.

Тогава,

когато

след 27

събира в кашони един амбалаж,

изписан със почерк възкрив, но победен,

който така главата увреди

и всичко превърна

в мъгла.

Мъглата...

Не съм си представял, че може

толкова скоро да свърша.

Fini.

Очаквах го, ужким,

очаквах го, божичко;

казвах:

Ще видим...

Ако се наложи... –

толкова, толкова дни.

Толкова дни живях в огледало.

Тръгвах, а спирах.

Зъбех се щърб.

27 безкрайни провала,

27-мият е на превала.

Двайсе и осем не ща.

Не ща.

А пък отсреща гледам

ме гледат

изострени скули и образ познат.

„Верно ли, братче, 27?

И моите толкоз!“

... Търси беседа.

Двайсет и седмият брат.

Няма такава сила могъща.

Няма защо да търся мираж.

27 ленти да връщам,

едно и също,

едно и също;

онзи отсреща да вика:

– Кураж!

Толкова време живях в огледалото,

тръгвайки, спирах,

озъбено щърб.

27 безкрайни провала,

27-мият е на превала.

Двайсе и осем не ща.

МОИТЕ ДУМИ

Останах си подминат и затворен,

годините отминаха и те;

минават поколения и хора,

а мойте думи никой не чете.

Изтекоха водите на сълзите,

душа привикна нищо да не ще,

изтекоха водите и на дните,

а мойте думи никой не чете.

Какво пък впрочем толкова изказа,

какви пък думи...! - ще възкликнат те. -

А твоите нима са "кат" на Вазов?

Когото днеска никой не чете!

А може би това ми е заслуга,

че мой вътък в живота не расте,

че препредавах думите на други

и мойте думи никой не чете.

А може би бе нужно да си сносен,

така... поне обществено конте,

пък ти раздипля всичките въпроси...

а отговори никой не чете!

Останах си подминат и затворен,

годините отминаха и те;

минават поколения и хора,

а мойте думи никой не чете.

Е, нема що, какво да се направи,

навярно аз не съм живял въобще.

Да страдам значи и не заслужава,

щом мойте думи никой не чете.

РОДИНА 2011

Шепа думи свързват ме със тебе.

Шепа хора само ги разбират.

Примерно, да вземем дума:

хлебец.

Или да въздъхнеш:

- Ах, умирам...

Казват, че си малка. Затова и

на света широк си му чуждица.

Трябва всеки в тебе да се прави,

че говори чуждите езици.

Казват, затова сме се обрекли,

че езикът ни е свит, затворен

от реки, които са изтекли,

и дървета, хукнали без корен.

Че от толкова морета, дето

бреговете ти са мили вчера,

сал едно останало е, клето.

А и него го наричат "черно".

И какво като сме взели-дали

на словяни букви да си служат?

То не пречи да сме недояли

и да бъдем никому ненужни.

Ние имаме една нерадост:

все нехаем или все не знаем.

На поле си слагаме огради,

а море си даваме под наем.

Казват, че била си малка... Малка?

Колко малка е една родина?

Как се мери майчиният залък?

Кой да пие бащиното вино?

Затова обвързани сме с тебе.

Във чужбина кой ще ме подири?

Кой от тях ще чуе "Дайте хлебец"?

Кой от тях ще знае, че умирам?

РОДИНА 1940

Не знам кога си ни родина.

Когато твоите стада,

ята, добитък,

идат в дар

от кланици на камиони

за към черва на милиони;

когато твоите поля,

поля и ниви са засети

с касети хляб,

стоварван топъл

в безспирен продоволствен тропот?

Това ли е да си родина?

А скритите пътеки – патос

от времената с бесилата,

със черните забрадки

на мама, скулите на татко,

очите сухи

на сестрите

и братята ни по горите?

Поетите са ги възпели.

И сме ги чели и прочели.

Сега сам бог

ни е виновен

дългът, синовният, че стана

за бащинията прехрана

или че дъщерната сгледа

отива чак отвъд съседа.

И бог ни е виновен, дето

продаваме си и детето

през девет царствия в десето,

през четири морета в пето.

Богоизбраната родина.

В безбройните ни коридори

стада, стада, стада от хора.

Един крещи –

стотици тръпнат.

И вземат, че с връвта му пъпна

подир речта му го обесят.

А сетне и му турят песен.

И ти на всички си родина.

На всеки, раждащ се отново

във твоите недра,

предлагаш същата гора,

небето с същата отрова

в безкрайно сините простори –

роденият се ококори

и стане ли на три години,

той пее:

Моята родина.

А сетне порасте детето.

Излезе вън, димът го лъхне,

огледа се, душа пресъхне

и поглед в плочника забива.

И вее дрехата си сива.

А джебовете са пробити

и лесно си загубва дните...

Такава си ни ти родина.

Навън вали.

Дъждът се лее.

Шумът от плискащия дъжд

е като огън вездесъщ.

И чудно е, че пак копнеем

да видим в тъмното черта

в калта от пепел и вода –

да видим, да,

една черта,

която всичко да отсее;

черта, която да се вреже

до кръв във нашите копнежи

и като мълния да мине.

Да видим своята родина.

БИЛЕТ

Блъскаш се нощем,

а някой простак

вземе, че сутрин

те спре в автобуса,

гледа намусен,

гледа те свъсен –

никакви чувства,

никакъв такт –

и вземе, че каже:

– Билетът ти де е?

И подивееш.

– Ти пък какъв си! -

крещиш му. – Дивак!

Кой те е турил

тук

с тези вежди?

К’во ме поглеждаш

с тъпа надежда

за някой

петак?

Аз съм се блъскал

цялата нощ

там под земята,

в мазе като в ад,

слушам глупаци,

храня тумбаци,

на мене крепи се

целият град,

ербапите, дето

са вечно рахат,

душманите, дето

ми вадят душата,

на мене крепи се тяхната мощ,

за тях съм се блъскал

цялата нощ –

торби под очите

на кално лице,

изглеждам на пън

червясал и хлътнал,

живея със цел

да живея със цел,

а всъщност съм

пряк и преносен пътник…

Само че, мъжки, имам билет.

Моят билет е

моята ярост.

Ярост да плача,

да бачкам,

да спра,

ярост в душата и ярост в сърцето,

ярост такава,

че за да умра,

трябва да имам

и дупка в билета.

Имам билет

и с тоя билет

рейсът до кривата круша ме кара.

Само че, мъжки,

ти нямаш късмет –

заеквам. –

От мен ли…

От мен ли ще кяриш…?

…Само че аз съм скромен човек.

Кротко, плашливо седя в автобуса

и гледам пред мен един бързорек

контрольор да държи за ревера и друса

някакъв също тъй

скромен човек

с хлътнали бузи и поглед нетраен,

с чер панталон и изтъркан елек,

я портиер, я… какъв бог го знае.

И този човек с този елек

с треперещи пръсти от джоба изтъркан

изважда, изтърва своя билет,

заеквайки, че… г-господинът… е… з-з-збъркал…

Моята ярост

е моят билет.

Ярост да плача

и ярост да бачкам.

И ако пред бог

бях аз на ред,

щях да му вдигна скандал.

Или стачка.

Щях да му врътна

вентила

на прясната пара,

както е казал

във „Горки“

Вапцаров.

ЗВЕЗДОПАД

В разтегливите спагети

на вечерния припад

спрял и зачервен ни свети

слънчевият диск-сурат.

Що ли му е на душата?...

Нас ни чака звездопад.

Ний ще гледаме зарята -

той ще свети в друг квадрат.

С непохватните си лапи

привечерният прохлад

милва, гали, щипе, хапе,

сякаш ни е стар познат.

Знаем ние тази лапа!...

Бръмват някъде мухи,

облак влиза във долапа

на смълчаните гори...

Знаем ние ветровете

на студения сезон,

дъждовете, снеговете,

бури, хали, клон връз клон.

Ще потъваме до шия,

ще треперим като кон,

във лицата ни ще вият

ветровете на циклон.

Остави... Припада вечер

лятна. Иде звездопад.

Ние чакаме. Съблечен,

залезът върви назад.

Крачи бавно, няма сила,

целият е зачервен -

от горялото светило,

изтощителния ден.

Като лепкави спагети

черни сенки правят хват,

изповръзват ни ръцете

и започва тревопад.

ПТИЦА БИКОГЛАВА

На пейката седя.

Като на съд.

Пред мен рояк мухи жужат и свирят,

наоколо коли катастрофират,

а аз седя.

На съд край път.

Излиза първо майчицата моя,

мечтата моя свидна,

сън и блян:

да бъда първи във млеконадоя

и първи да строша един стакан.

Уви,

не даде мляко мойта крава,

не знам дори дали бе крава,

тя

стоя пред мен и после отлетя,

не крава, ами птица бикоглава.

Седя.

В главата вият се змиите,

коси не, а змии едни фучат,

ръка повдигам,

гладя си косите,

змиите галя -

белки се смилят.

Едно змийче в ухото се завира,

опашката от другото стърчи,

и гледа ме през моите очи

как си отварям следващата бира.

Тогава иде тя.

Пристъпя и ме прасва

по бузата – главата ми лети.

- Реалност мойто име е! -

ми крясва

и в рамото ми впива си

ноктù.

Шишета във краката се търкалят

на пейката -

от минали дела.

Тук някой преди мен е ял калай,

тук някого направо са го клали.

Ех, пейчице ле моя, моя пейко,

още неживяна, несънувана,

започваш със училищна скамейка

и свършваш със буксуване във бара.

Уви,

не даде мляко мойта крава,

не знам дори дали бе крава,

тя

стоя пред мен и после отлетя,

не крава, ами птица бикоглава.

* * *

Какво да кажа още? На прощаване

желал бих да ми стиснете ръката.

Да се усмихнете... Нали така се прави,

когато се прощават непознати?

Тежах ви аз и дотежах ви, милички,

от паметта си чувствате умора.

Да бъдеш сам е толкова пресилено,

почти като да бъдеш между хората.