АОРТИ В ТЪМНАТА НОЩ

(На Пого Дъждовежд)

Аз виждам поляна. Къщурка под клоните,

тихо, спокойствие, няма ги там

познатите тръпки, възбуда и стонове -

онези геройства няма ги там.

Къщурка, която в простата стая -

леглото разхвърляно, маса и стол;

в ъгъла паяк; в леглото, открая,

седя и прелиствам познатия том.

И виждам...

...пред мен

телевизор,

пердето

хладилника,

целия битов разкош -

и вместо да мисля,

гриза си сърцето

и плюя аорти във тъмната нощ!

- И плюе аорти във тъмната нощ.

И крачка след крачка, цигарата съска,

бледото пламъче в бледия дъх;

в прозореца - зима; димът се разпръсква

и стеле стените досущ като мъх.

Въздишките капят отвън от капчука,

вътре вратата издува гърди,

аз се отпускам, потоците рукват

и мойто сега се превръща в преди.

И искам...

...да счупя

квадрата подскачащ,

а с него

главата

на някой мой брат,

дето ми плещи

насреща

и смачква

моята воля

на моя креват!

- Твоята воля

на твоя креват.

ТРОМБИТЕ СВИРЯТ ГАВОТ В БЕЗИСТЕНА

(Натюрморт)

...Увито в сако

(на баща си, навярно),

стърчи като малко плашило,

мечтае над кофата,

търси да мерне

нещичко, не дотам гнило.

                      Онези седят отстрани,

                      кафенето

                      е топъл уют

                      (пък и днеска е петък) –

                      мъже със яки,

                      жени с деколтета

                      и светят отлични ченета.

Може би старецът,

дето бордюра

гледа за фасове–

пада се дядо?

(Точно така.)

И старецът сяда

ухилен до него –

с огризка от пура.

    А горе врабците пищят. Ветровете

    влудяват до тръпки, чегарят листата,

    пилеят ги... Клони премятат земята

    и дращят, дерат и се дърпат дърветата. 

    Тромбите свирят гавот в безистена.

    Скуката бавно замръзва до злоба.

СВЕТУЛКИ ОТ СПИРТ И ЦИРОЗА

(Кръчмарско сфумато)

                      Прашинки от троскот,

                      рояк невестулки,

                      пожари от лъскави рози;

                      домати и бурен,

                      светулки, светулки

                      от спирт и смрадлива цироза.

...А моето цвете във влага израсна,

на почва и хумус богато.

И взе, че додрапа, добра се до прага

и хвана гората!

И моля ви... значи... какво е животът?

С две думи... Това е ужасно!

Моето цвете поникна тъй

кротко –

а право в сърцето ме фрасна.

Сега аз какво?

Да си тегля куршума?

И после защо съм бил пиел...

Пия,

понеже остана ми хумус

и той във гърдите ми гние.

И после защо съм все

кряскал и вряскал...

Накъсо, защо все досаждам.

Понеже – отвръщам – не ми е, тъй, ясно

защо съм се раждал?...

Въпросът е прост.

Въпросът е впрочем

съвсем непонятен и глупав...

И все пак, простете, но

моята почва

аз за какво съм я трупал?!

                         Светулките пъплят

                         в полята от врани,

                         небето е свирка от рози;

                         забрадки из черни поляни,

                         забрадки

                         от кал и смрадлива цироза.

И нека когото това не привлича

и губи и образ, и смисъл,

да ме разбира тъй, както обича.

Ако изобщо поиска. 

ПИЯНИЦА

(Едно изпито лице иззад мътното стъкло

на входната врата фъфли)

Ако изляза,

вятърът ще вейне,

ще ме задърпа като стар познат,

ще бодне пръст

в очите ми червени

           от пиене,

           от злоба

           и инат.

Ей, вятър долен,

марш оттук,

пусни ме

да си потъна

в моя лепкав мрак…

Що „моя”? –

Ние сме си двама-трима

и всеки е на всеки

смъртен враг.

Какво?…

Виж ти.

В ръцете ми пробутва

бутилка.

(Тръпне гладкото стъкло.)

Ах, да те виждах,

как щях да те бухна,

как щяхме с теб

да станем търкало!

Какво като танцуваме

взаимно –

поднасяш мен,

аз нося теб

и хоп

препъваш се и падам аз…

Пусни ме,

не е това…

не си…

не съм ти роб!

От тебе са

краката ми

във рани,

нажулени

в шубраци и паваж,

петната сини,

кожите издрани…

И още ти се иска, а?

На! Яж!

Смучи, лочи кръвта ми,

че мирише

на спирт,

     черва,

          урина,

               пот

                    и

                      лой,

и изпуши това,

което дишам.

Дано да се натровиш.

Братко мой.

Тогава ти ще видиш

страшна мъка:

на колене пред топлия ти труп

ще завъртя завинаги чекръка

и ще надяна

стъкления клуп.

Ако изляза…

ЗАТВОРИ СИ УСТАТА

(Етюд за един глас и стая)

...И понеже ми правиш въпрос,

мяташ вежди

и махаш с ръката,

и те гледам, вирнал си нос

и не спира да мели устата –

да те питам:

къде беше ти,

аз когато бях млад

и когато

се наливах по тъмно със стих

и опивах до болка душата?

И когато бях млад

и дори

си мечтаех кога ще съм мъртъв –

ти къде бе?

Какво покори?

И какво ми се тъй озърташ?

                       Тук сме двамата само.

                       Сами.

                       Ти си моята старост,

                       която

                       не достигнах – твоят кумир

                       пък съм аз

                       (и така нататък)

и каквото да казвам сега,

всичко, мой човек,

ще е излишно

щото ти – а не аз,

ти, ти – гад,

ти живееш все още

и дишаш.

                       Всъщност

                       трябва да бъдеш щастлив.

                       Аз съм твоята младост,

                       която

                       изживя, но все още си жив.

                       Аз отдавна съм теглил чертата.

Но понеже ми правиш въпрос,

ръковеждиш

и пипаш душата –

ще ти кажа:

Много си прост.

Затвори си устата.

ПОКРИТО С ЧАРШАФ ОГЛЕДАЛО

(Един работен ден на следователя)

Това е „писмото“.

Мъгляво и кратко.

Писано с молив

и трито със гума.

Без подпис и час;

до кого е загадка.

Лист от тетрадка, запълнен със думи.

                       „Искам да е твърде просто

                      моето писмо до теб.

                      Ножът както – щом е остър -

                      реже хляб и... въобще...

                      ето:

                      почнах да усуквам,

                      да сравнявам,

                      да творя,

                      бъхтя някакви си букви,

                      докато

                      захрачат

                      кръв...

                      Виждаш,

                      глупости отново.

                      И защо, защо – не знам –

                      заживял съм без

                      основа, без

                      опора, без

                      стена,

                      на която да облегна

                      изкривения си гръб.

                      Впрочем,

                      трябва да се стегна.

                      Никой не седи на ръб.“

Предсмъртно писмо? –

Не мисля... Не мисля.

В таванската стая скърцат подметки.

Нищо особено.

Чули са изстрела.

Сам се е гръмнал.

Направил си сметката.

Него го няма от няколко часа.

Подробност:

покрито с чаршаф огледало.

Преди да се гръмне,

било му е ясно,

че стаята вече дъхти на умряло.

Поет ли е бил?

мизантроп?

дъб самотен? –

това аутопсия няма да каже.

Четем във писмото:

„...страх от живота... сцени в бърлога... това е неважно...“

Но във такива писма не присъстват

чисти мотиви, данни и факти:

любов ли?

пари ли?

друг има ли пръст?

Такива писма не помагат на практика:

                       „Ето, пиша, късам, пиша

                      и не казвам нито ред.

                      Ще четеш и ще си мислиш,

                      че съм някакъв поет.

                      Искам да е просто, ясно

                      моето писмо до теб.

                      Щото чувствам се ужасно

                      и не мога въобще

                      да започна...“

                                ... Последните пози.

След малко квартирата ще запечатат.

Всичко във папка и по каталози.

Такива при нас стоят нещата.

Почти ще разсъмне.

Пияните пеят.

Нека да пеят: човек е умрял.

Когато дойдохме,

прозорецът зееше

и беше покрито с чаршаф

огледалото.