ПИСМО ДО ТЕБ

Мило коте!

Ох, думите свършват,

щом реша да говоря

със тебе!

Беше живо!

Сега си куп

мърша,

труп вмирисан си,

труп

непогребан!

Бяс ме сграбчи,

продупчи ме с нокти –

досвидя ли ми

топлото

вкъщи?

Досвидя ли ми

хлябът

насъщен? –

Котка взех, а не съм бил за котка!

Там те хвърлих

със все твои вещи:

канче,

купичка,

черга от кръпки!

И погалих

слуха ти

зловещо

със зловещите

стихващи

стъпки!

Вече месец муцунката мила

пред очите ми

все

се кокори!

Мое мъничко птиче безкрило!

Мое тъничко цвете без корен!

И те хвърлих, а ти не отгатна

мойта мисъл

в последната ласка…

Аз изпращах те!

Аз те изпратих!

И простих се, а ти…

попримлясна

и изтръгна с езика си грапав

от ръката ми

капчица

влага!

И уверено стъпи на прага

с бяло-сивата

рижава

лапа!

Беше живо! Сега си куп

мърша –

труп вмирисан,

гнил

труп

непогребан!

Аз те хвърлих –

за теб всичко свърши…

А сега, виж… говоря със тебе…

Вече месец муцунката мила

пред очите ми

все

се кокори! –

Мое мъничко птиче безкрило!

Мое тъничко цвете без

корен…

ПЕСЕН

В студа оказах се излишен.

Доскоро чувствах се певец

със силен глас. Сега съм нищо.

Сега за вас съм чужденец.

Реших и ще приема риска.

Ще отлетя. Но накъде?

Къде ще мога да премислям

и да възпявам всеки ден?

Кому туй място е известно?

Мълчите. Сигурно е там,

където въздухът е песен,

обаче се отива сам…

Спасете ме! Дъхът ми спира!

Не вярвате. Защо? Нима

не виждате, че аз умирам

и че умирам у дома?

Нима не знаете, че ваша

ще е вината ми и щом

изчезна, вечно ще ви плаши

видът на моя тъжен дом?

… Е, ясно. Трудно ще докосна

сърцата ви. Дано поне

си спомните за мойте кости

напролет, с първия копнеж…

ПЕЩ

За жалост някой духна тази свещ,

с която ме огряваха

звездите!

Сега…

Сега се чувствам като

пещ,

оставена да тлее на открито:

щом вятърът изплези ми език,

потръпвам,

разпилявам си искрите,

а вятърът ги грабва

и за миг

нанякъде

изгаснали

ги смита…

И плача!

А сълзите ми горчат!

Но най-жестокото е,

че ги вдишва

жаравата

и после, след плача,

във мен остава

куп

студена

киша!

ВЛАК

Пуфтя,

пуфтя

с локомотива,

да им напомня,

че съм жив,

а те ме сочат с пръст:

“Щастливец!

Това е то

да си

щастлив!”

Ей, хора,

толкова години

все лъскам релси –

нощ и ден,

години

без да си почина,

с години

все по-уморен!

Една ли скръб

на гръб

пренесох,

псувни,

целувки,

радост,

срам –

на гръб

стоманеноколесен,

на гръб,

огънат тук и там…

Как мислите,

дали е леко

да носиш всякакъв товар,

а пък

да виждаш

на пътеката си

светофар

след

светофар?!

След радост

скръб

на гръб

пренасях,

с целувките –

псувни

и

срам,

със гръб,

стоманено препасан,

и поочукан

тук и там!

Ей, хора,

времето ми мина

по тези релси –

нощ и ден,

години

без да си почина,

с години

все по-уморен…

Едва

пуфтя

с локомотива

да им напомням,

че съм жив,

а те

ме сочат

с пръст:

“Щастливец!”

Не съм,

не съм,

не съм

щастлив!