НА МУЗАТА

Тя трябва

да дойде

със гръм и със трясък,

да каже,

че помни

предишните срещи,

да седне

до мен

и от ясно по-ясно

да стане,

че нищото

все пак е нещо!

В ГОРАТА

Не съм достоен, не!...

…Зелените пътеки

събирам на венец

от тръни – вплитам всеки

твой звук, тревичка, лист,

надвисналата свежест

и трепета ти чист,

и шепота ти нежен…

Очите ми крещят

продрано, фанатично,

в невинната ти плът

изцъклено заничат!

Очите ми са нож

с бездушни остриета,

прииждащата нощ

ще е Разпети Петък!

ОРИСНИЦИ

Да-а…

Първата помисли малко,

усмивка сякаш долових

в едничката й дума:

– Жалко…

„Е да,

на мен

не ми върви

и без това!” –

успокоих се,

зачаках втората, а тя

дори за миг не се усмихна

и не продума – отлетя!

А третата не я дочаках.

Избягах. Сложих точка:

– Край!

… И стаята ми дълго

плака – тя,

третата,

била…

„добра”!

ГЛУПАК

Стаята е тъмна, знам.

Шшт – не чувам тишината.

Тихо, тихо… Вън луната

е сама. И аз съм сам.

…Пак ли ще е тъмно, пак?

И стените – тъмносиви…

Уф, чак тръпки ме побиват!

Ама съм един глупак:

Вън е нощ. Звезди, луна.

Всичко живо спи. Аз само

друга работа си нямам,

ами търся светлина!