По онова време четях Достоевски, ходех по нощите и бях написал една “статийка”, в която се излагах, като излагах тезата, че “унижението води до унижение, възгордяването – до ново възгордяване”. Всъщност в края на съчинението доказвах, че “унижението води до възгордяване, възгордяването – до ново унижение”. Не знам как се бе получило. Впрочем знам, но кого интересува…

Срещнах я една нощ, след като бях изпратил зеленото и червеното и на последния светофар и известно време съзерцавах как жълтото дава “свободно”. Първо периферно ме закачи силуетът й, който взех за сянка. Тя премина покрай светофара и замръзна на тротоара. Чак като стъпи на шосето, успях да я разгледам: бе цялата в черно, с нещо бяло на гърдите. Вървеше със сигурни и уверени стъпки, а грациозността й бе скрита под концентрираността на движението. Тръгнах след нея. Тя не ми обърна внимание.

Посрещнах вечерта твърде гладна и изоставена. Обикалях покрай нощните закусвални, та дано срещна някоя добра душа, някой познат, който да раздели залък с мен. Вкъщи имаше храна в изобилие, знаех и едно добро място, но не исках да се връщам назад. Никога повече.

Затова тръгнах по булеварда. Онзи стоеше като парализиран пред светофара и не мигваше насреща му. А светофарът мигаше трицветно, трицветно и чак когато се успокои в един цвят, чак тогава лицето му се отпусна. От апатия го разглеждах. И чаках в сянката на една табела. Беше от ония бродещи по нощите безобидни хорица, които или са пияни, или търсят нещо за пиене, или абсолютно нищо не търсят. Дето има една приказка: търсят си изгубеното време. За да го загубят пак, ако го намерят.

Тя продължи своя равномерен път и се поспря пред денонощната пицария. Усещах, че бе забелязала, че вървя подире й, но това не я безпокоеше, а на мен ми беше все тая. В пицарията вдигаха много шум за нищо гимназисти ли, студенти ли – навярно бяха на кръстопът между две дискотеки, два клуба или където там са се шляли и пак ще се шляят. Брояха си стотинките. Още бяха гладни, горките, а трябваше да останат пари за още едно заведение, че и за такси. Честно казано, дощя ми се да им дам някой и друг лев – на мен за какво ми са, аз и без това нямам.

А тя бе изчезнала, докато хвърлях толкова мисли по тия загубени гимназисти. Така ме хвана яд, че щях да се задуша. Огледах се, тропнах с крак, но от това полза…

Какво да правя? И без това бяхме единствените самотници на този свят. Наоколо обикаляха все компании, дори дърветата в градинката бяха на компании, а ние хем самотни, хем вървящи един след друг, по една диря. Свих на ъгъла и вместо да се замисля за глада си, взех да мисля за него. Хубаво нещо е сродната душа. А той така страстно зяпаше някакви дечурлига в пицарията, че ако бях сита, кой знае, можеше и да му подаря ситостта си. Така ами. Аз съм лесна. Ние лесно намираме хляба си на пътя, ама те, те – тези самотни, отпуснати сироти, с дом, но бездомни, с пари, но безсребрени и с живот, но мъртви за околните – те биха умрели от глад и пак нямаше да им направи особено впечатление. Та от съчувствие се върнах и надникнах иззад ъгъла.

Зад ъгъла се подадоха котешките й очи и аз разбрах, че тя е като мене. Изведнъж сърцето ми се преобърна. Какво нещо е да срещнеш себеподобен след месеци суша, а още повече и при пълно непознаване на себе си! Зарадвах се като малко дете и тръгнах към нея, сякаш ме бе повикала.

И тогава видях звяра в нея. Тя се напрегна, изви гръбнак и светкавично скочи към тъмната стена. Нещо изцвърча, чу се драскане и съскане и след малко в светлината на уличната лампа се появи тя с една хубава тлъста мишка в уста. Постоя, впила очи в моите, и изчезна завинаги от живота ми. Черната котка с бяло на гърдите и звяра в себе си…

Боже, направи така, та да не стигна дотам, да намеря и аз своя звяр.