В една къща всяка врата скърца по своему. Харли – куче порода хъски, кафяво-бяло, чело тип маска, не детелина, с бистри сини очи, със сложени две ваксини и чакащо трета – можеше да определи коя врата се отваря дори както си спи в коридора и дори с лапи върху очите, само по скърцането.

Лека-полека изучи навиците на тримата си съквартиранти. Бащата се прибираше и или се заседяваше с дистанционното на масата, или се залежаваше с дистанционното на леглото, като не му обръщаше капчица внимание – даже го гонеше от леглото. Майката много го обичаше, ама рядко усядаше – я ще се прибере и ще хукне по магазини, я ще хукне кафе да пие със съседка, я ще иде с колата да прави йога. Само Тошко се занимаваше с него, но Харли виждаше – очите на Тошко са все навън, той бе шестокласник и не му се висеше вътре.

Та Харли сам обикаляше апартамента, а най-често лежеше изолиран и преграден в коридора. Светът навън за него не съществуваше. Бяха му обещали, че като му сложат третата ваксина, ще започне да излиза. „Ха дано, ама надали“, мислеше си Харли.

Една сутрин всички излязоха – на работа и на училище. Той остана самичък. Първо ви протяжно минути наред и то с един особен пресеклив вой, сякаш топче се търкаляше в гърлото му – из блока почнаха да се блъскат нервно врати. Омръзна му и легна. Но не го свърташе. Той трябва да излезе навън, през врата или прозорец, без значение, но трябваше да види света! Стига толкова затвор!

Бутна случайно с нос вратата на хола и тя се отвори. Бяха я пропуснали. Както бе уж полузаспал, Харли яростно се хвърли първо към леглото. Заръфа го отстрани, скочи отгоре му, после долу, после пак горе, скачане, ръфане – и така, докато не разтегли двуметрова нишка. Легна до леглото и затвори очи. И тъкмо затваряше едното око, нещо под леглото му просветна. Някъде в далечния край имаше нещо бяло. Харли любопитно скочи, заобиколи и измъкна нещото. Беше лист хартия. Изписан.

Харли го прочете няколко пъти. Първо нищо не разбра, защото бе на човешки език. Сетне изведнъж разбра какво е написано и че е писано от бащата. Накрая проумя какво трябва да се прави според написаното и се втурна да го изпълнява.

В листчето пишеше, между другото, че книгата е прозорец към света. И за да ти се отвори този прозорец, трябва да четеш. Но да четеш така, че да преминеш три определени етапа. И тогава този прозорец ще ти се отвори.

Харли нямаше представа къде ще се отвори този прозорец и дали имаше нещо общо с прозорците на апартамента, но понеже в листчето се споменаваше за бяло петно, което щяло да се запълни, той реши, че като изпълни трите стъпки, прозорецът ще се отвори най-вероятно в бялата стена в коридора.

“За да се научите правилно да пишете, трябва да четете. Много да четете!“, пишеше на онова листче. „Първо доказателство, че сте прочели много книги, е правилното писане. Правите ли грешки, прозорецът към света никога няма да ви се отвори, запомнете!“

Харли едва изчака Тошко да замине на обяд на училище и се метна в неговата библиотечка. Изчете де що намери енциклопедии, книги за домашния любимец (много се смя на главата за хъскитата, пишеше, че на нищо не можели да се научат), сборници с приказки, стихчета и всякакви човешки писания. След това се прехвърли в другата стая, при бащината библиотека. Беше забелязал, че бащата на Тошко най-често посяга към едни едри черни книги с еднакво име на корицата, но с различни цифри. Някой си Достоевски. Прочете том-два, видя му се доста скучен, никъде не срещна куче, само на едно място биеха жестоко малко конче, та Харли от негодувание дълго лая по съответната страница.

Но през всичкото време не смееше да иде до празната стена в коридора, да види има ли ефект цялото колосално четене.

Полза обаче имаше и Харли го разбра веднага на другата сутрин. Тошко започна да пише домашните, съчинение някакво. Харли се качи в скута му и при всяка пропусната запетайка полайваше, при сгрешена дума захапваше Тошковия химикал, а при повторно сгрешена една и съща дума захващаше да скимти от яд. Поправи цялото ученическо съчинение. Тошко остана изумен. Все едно баща му му поправи грешките. Тошко свали Харли на земята и го гледаше стреснато и без да знае какво да каже. А Харли мигновено разбра. Стрелна се в коридора и какво да види! На бялата празна стена се бе очертала рамка! Все едно рамка на прозорец, ама все още само рамката, без стъкла, без гледка отвъд. Странно!

„Второ доказателство, че сте чели много, това са знанията. Книгите дават знания, много знания, различни знания“, пишеше в листчето. „Никой никога не може да обхване наум колко знания всъщност притежава, но трябва да е сигурен, че огромната част от тази необятност е получена от книгите.“

Да, рече си Харли, явно трябва да изчета всички учебници в къщата. И когато изпрати Тошко на училище, разтвори шкафовете на бюрото му и изчете каквото намери. Като изучи Тошковите учебници, разбра какво означават купищата граматики в бащиния хол. Нещо повече, подреди цялата бащина библиотека по клонове на знанието, използвайки десетичната класификация – същински библиотекар. Изчете граматиките, като най-досадно и безинтересно му беше да чете една дебела, дебела книга, състояща се от колони, колони думи. На корицата пишеше „Правописен речник“. Сега вече Харли беше готов да работи и в издателство като коректор.

По-късно Тошко щеше да се шегува с него. Понеже Харли изчел всичко от бюрото, ама същия ден там липсвали най-важните предмети – по математика, по роден език, по английски. Нали са били в ученическата чанта на Тошко. Та Тошко му викаше:

- Абе, Харли, като знаеш толкова, знаеш ли какво ще рече изразът „Да не пускаш кокала“?

- Това е фразеологизъм.

- Какво е?

- Израз, запазил се през времето със свое си значение.

- А какво значи?

- Да ядеш.

Тошко се заливаше от смях. Може да си професор, казваше, ама си си едно куче.

- А знаеш ли, Харли, какво е правоъгълен триъгълник? Можеш ли да го начертаеш с крака?

Харли правеше някакви фигури, преплиташе крака, падаше и ставаше, а Тошко не спираше да се смее и да го дразни, че с тия четири крака можел да начертае единствено четириъгълник, никога квадрат, най-много да се справи с някой успоредник и трапец, а при повече пилатес тренировки даже може да изобрази паралелепипед.

Тошко се подиграваше, ала на другия ден Харли забеляза на стената в коридора, че рамката в прозореца вече имаше прозорци. Засега зад прозорците се виждаше само... бялата стена. Харли вече знаеше. Истината е съвсем близо.

„Трето и последно доказателство, че сте чели достатъчно, за да ви се отвори прозорецът към света“, пишеше в листчето, „това е усещането за общност. Например. Ако е нощ и вие виждате звездата Сириус, част от съзвездието Голямо куче, и ако някой някъде по света познава същата звезда и я наблюдава в момента, то трябва да знаете, че вие и онзи непознат имате нещо общо, независимо че никога няма да се срещнете. Четенето ви прави част от общество, учи ви да общувате. Четящият е умен само когато умее да общува със себеподобните си, иначе си остава недочел най-важното.“

Тук вече Харли не знаеше какво да прави. Бе изчел всичко в къщата, всичките книги бяха оплюнчени от грапавия му език. Какво още да чете, къде да го намери?

Докато се тюхкаше и размотаваше из детската стая, видя на леглото книга с кожена подвързия. Побутна я, сетне с нос я разтвори. За негова голяма изненада книгата светна в лицето му, а и нямаше никакви страници.

- Е-хе! – извика Харли. - Това е новата електронна книга на мама!

И тогава се сети, че през тази година бащата и майката на Тошко се снабдиха с електронни книги и няколко вечери наред доволно обсъждаха новите възможности. Даже заредиха една книга специално за Тошко, понеже хартиената я четял от половин година и накрая я загубил. Ето, вместо да я купуват наново, доволно бе възкликнал бащата, докато смучеше пилешки шийки на вечеря, сега ще свалят книгата от интернет, ще я качат на електронната книга на майката и Тошко ще я дочете. Речено-сторено.

Харли не знаеше как се чете от това нещо, но протегна лапа и докосна екрана. Светна заредената Тошкова книга.

Харли се зачете. Беше му много по-лесно отколкото с хартиената книга – там с лапа придържаше половината, с муцуна разлистваше, а тук всичко, което трябваше да прави, бе да докосва екрана с дясната лапа.

Скоро книгата така го увлече, че Харли забрави къде се намира. Даже изведнъж забрави кой беше бащата, кой беше Тошко, пренесе се в книгата и заживя в нея. Това бе най-интересната книга, която някога бе чел. Сякаш четеше за себе си.

Когато стигна до края, беше вече тъмно. В стаята бе легнал полумрак, вкъщи нямаше никого. Харли затвори книгата с муцуна, бавно се извърна с унесен поглед и като потрепера, втурна се в коридора и с един голям скок към бялата стена потъна и изчезна в нея. Прозорецът се бе отворил. Харли най-после се измъкна от тоя свят.

Първи се прибра бащата. Изненада се, че кучето го няма, но помисли, че жена му и синът му са го занесли на ветеринаря. Преоблече се и отиде до магазина. Втора се прибра майката. Страшно се изненада, че кучето го няма и се ядоса на бащата, че сигурно го е извел, а е строго забранено преди третата ваксина. Но й се обади съседката и тя отиде при нея. Накрая се прибра Тошко. Изненада се и той и му стана любопитно къде ли са всички.

Тошко влезе в стаята си и затърси нещо из бюрото. Нещо задраска по вратата. Той отвори и видя Харли.

- А, ти тук ли си бил? Аз помислих...

- Тоше – тихо каза Харли, като го гледаше внимателно в очите. - Тошко...

- Кажи?

- Ела да ти покажа нещо.

- Идвам.

Харли изведе Тошко в коридора.

В коридора се бе появил прозорец. Отвъд стъклата му се виждаше гора, сивкави планини очертаваха хоризонта, отблизо минаваше широка и бавна река. Човешко селище с шатри и палатки гъмжеше като мравуняк, на брега беше скован дървен пристан. В реката плаваха салове, превозващи дървен материал – цели трупи или нарязани дъски. На пристана седеше важно бяло куче, подобно на хъски, и зяпаше реката.

- Бау-бау-бау! - излая Харли.

Кучето отсреща се обърна към прозореца и излая сдържан поздрав.

- Какво има? - чудеше се Тошко. - Защо лаеш стената?

- Как стената... - Харли се изуми. - Тоше, не виждаш ли?

- Какво да виждам, бе, Харли?

- Не виждаш ли прозореца!?

- Какъв прозорец, бе?!

- В средата на стената!

- Нищичко не виждам...

Пред очите на Тошко беше стената, намазана с бял, потъмнял от времето латекс, отдолу със следи от гумите на бащиното му колело.

- А ти какво виждаш?

- Прозореца! - извика Харли. - Най-после видях прозореца!

- Какъв прозорец?

- Прозорецът към света! Ти не си ли чел листчето на баща ти?

- И сега не виждаш стена, а някакъв прозорец, така ли!?

- Точно така!

- Много съм учуден... - почеса се Тошко. - И какво виждаш в момента?

Харли започна да разказва – за реката, за кучето, за стопаните му. По едно време Тошко пак се почеса, почеса и промърмори:

- Хм, това, което ми го разправяш, ми е май познато...

- Разбира се! Че това е твоята книга, дето я четеш от половин година и си още до средата! Днес я прочетох и веднага след това видях прозореца! Най-сетне той ми се отвори!

- Ама аз чета „Белия зъб“.

- Точно Белия зъб! Ето го отсреща! На пристана! Току-що ми отговори на поздрава!

- Ти си се смахнал от това четене...

Харли започна да се смее.

- Знаеш ли, че точно така майка ти казва на баща ти понякога!

- Знам. И ти си същият! И... как мога да го видя този прозорец? Ти как успя?

- Ела в стаята, ще ти покажа листчето.

Тошко и Харли влязоха в детската стая. В къщата настана пълна тишина.

Години по-късно Харли отдавна го нямаше. Беше сменил стопаните на два пъти. Включително седмица прекара в бургаския приют за бездомни кучета. От години никой от Тошковото семейство не знаеше къде е, в кое село, при какви англичани е.

Даже го бяха забравили, нали в къщата се появи немската овчарка Марси.

Обаче една вечер бащата се прибра късно от работа – работеше като редактор в издателство – отвори вратата и щракна ключа за лампата в коридора. Изведнъж пред себе си видя един крак. Кракът бе обут с Тошковите нови кецове. Всъщност това си беше Тошковият крак, който стърчеше от бялата стена.

Бащата, без да се изненадва, се хвърли и хвана здраво крака. И задърпа с всичка сила. Трудно и с много пъшкане и стенене най-сетне успя да върне Тошко обратно.

- Ти къде си тръгнал, бе! - закрещя бащата. Тошко седеше на плочките в коридора и плачеше неудържимо – сълзите бяха направили вади по бузите му. Хълцаше, не можеше дума да продума.

- Кога ти се отвори прозорецът?

- Д-д... д-днес-с... - хълцаше Тошко. - П-пред-ди малко...

- Не плачи, моето момче... – като се поуспокои, бащата прегърна сина си. - Не плачи. Но си има ред в тоя живот. Първи ще си ида през прозореца аз, а по-късно, като ти дойде редът, ще преминеш и ти.