Разправят, че Беляковец навремето било камениста пропаст, нещо като малък кратер. Долу, на дъното, клокочела вода, шумяща и свистяща, невидима и изчезваща.

Беляковец е карстово езеро в платото Стражата. Стражата е между българските градове Габрово и Севлиево, наблизо минава дъговидната „Вита стена“.

Когато човек види за първи път езерото и идва от село Здравковец или по от изток, по пътеката от Влайчовци, изведнъж го осенява впечатлението, сякаш гората е тичала, тичала по склона надолу и като е видяла внезапно кратера на езерото, се е сепнала, заковала е на място и се е претърколила в поле.

Разправят, че Васил Левски много обичал да минава оттук, по витата стена; овчарите му били предани, пазели го и хранели. И точно тези овчари веднъж били заловени на разпит от турците и изклани, а черепите им и костите – изхвърлени в кратера Беляковец. Като научил Левски, предрешил се като вълк и пристигнал на Беляковец, и започнал да плаче за загиналите мъже. Плакал два дена и като си тръгнал, от сълзите кратерът взел да се пълни. След седмица нямало кратер, а имало езеро.

Местните хора от тукашните махали (дори и долу от Кози рог) се съмняват в легендата за Апостола и сълзите, казват, че тук овчари не са клани, но вярват, че нещо е запушило дупката. Долу, казват те, има дупка колкото човешка глава. Тази дупка прави ужасни въртопи, завлича удавници.

Обаче някъде в началото на 21 век се приело мнението, че най-вероятно в езерото има чудовище. Също като онова чудовище от шотландското езеро Лох Нес, може би негов брат или сестра.

И тогава, през 2014, съдбата се намесила в живота на Стражата. От Холивуд пристигнал продуцент, за да снима филм за чудовището на Беляковец. Какво се случило след филма, ще кажем след малко, то е и предметът на нашата приказка. Нека за последно се разходим около Беляковец, такова, каквото го помним преди сполетялата го съдба.

Хорът на беляковските жаби е известен хор не само в България, но и отвъд пределите й. Кога човек обиколи езерото, разгледа камъните в единия му край, мине покрай скованата „пикник“ маса в другия или огнищата за „барбекю“ в противоположния, не може да не обърне внимание на странната динамика в пеенето на беляковските жаби – изведнъж ще затихнат като отрязани с диригентска палка, бързо и мощно ще се издигнат в невероятно единогласие и накрая ще се оттекат, като се разпаднат на стотици минихорчета. Красота.

През 2015 започна непоправимото. Беляковец стана център на културен туризъм.

Всичко започнало съвсем невинно, съвсем простичко. Секретарката на село Здравковец няколко месеца се борила да пише документацията по европроект. Кметът ходил в Габрово, пръснал пари по консултанти. Накрая с помощта на американска фондация получили определена сума и се заели със строеж и уреждане на Информационен център за феномена Беляковец.

Подир това на дошлите столични туристически специалисти – дошли да развият Информационния център – им щукнало да асфалтират (за свое удобство, да не се калят) пътя от края на Здравковец (дето имаше предприятие за щастливи кокошки) и не само това, но и да направят една панорамна естакада, завършваща с амфитеатрална сцена. Първият бетон на Беляковец бил български. Сцената била проектирана за концерти.

Не се помни концерти да е имало, ала когато дошли от Холивуд за втори път, веднага преустроили естрадата в римска арена, пренесли боевете в реката, почервенили Беляковец с изкуствена кръв – хорът на беляковските жаби едва оцелял.

И някъде тогава по онези типично човешки и неясни пътища на мълвата, на подражанието, на простодушното следване на чуждия пример при изоставения амфитеатър пред езерото почнали да се събират хора. Организирали се лагери, опъвали се палатки. Първият, който прекарал цяла година край Беляковец, без да се отдели ни за минута, бил някакъв пенсиониран лекар, който започнал да обикаля телевизиите и да доказва, че се е подмладил. На въпроса дали е виждал все пак чудовището, той, разбира се, тайнствено се усмихвал. Така историята за чудовището на Беляковец се разнесла навред, прескочила българските граници и започнал поток от чуждестранни туристи. Най-лошото тепърва предстояло.

Тежка техника нагазила към Беляковец паралелно с пътникопотока. Изорали кърищата, вдигнали магистрали, пробили тунел във Витата стена, та да свържат атракциона с пътя Габрово - Севлиево (в последствие летище). Смогове натиснали платото, мъгла ли, дим ли, пушеци сценични ли – местните жители само стискали носове в мокри кърпи. Кокошките от предприятието масово измрели. Здравковец, Влайчовци – всичко това било заравнено, заменено с крупни хотелски вериги, които се виели като алтернативи на скалния масив Витата стена. Махала Кози рог напълнили с игрални зали, а гората над Беляковец била изтикана, изтикана, та пропаднала отвъд скалите.

Езерото Беляковец се оцъклило като мърляво зелено око посред бетон, басейни, дискотеки, автобуси, виенски колела и народ, народ, народ.

И не само платото. Град Габрово се задъхваше от недостатъчно място за реката, а Севлиево се напълни с небостъргачи, за да могат гостите на града да зяпат от дистанция светлинното беляковско езерно шоу. Пътят между двата града изчезна под формата на гигантска летищна писта, въртолети закацаха по площадки из хълмовете.

А сега представете си, че някъде след разклона между махалите Влайчовци и Кози рог, малко подир гробището край пътя, има една ябълка. Началото на септември месец е и тази ябълка е отрупана с плодове. Хубави, сочни, зелени ябълки. Узрели ябълки. Колкото и да е трудно, представете си го. Тогава все още имаше дървета из деретата останали. А тази ябълка бе оцеляла само и единствено заради стареца от Кози рог, който беше сковал в гробището барака и я вардеше като очите си. И сега – не спирайте да си представяте, моля ви – представете си го стареца. Той седи с избеляла капела на главата, седи на столче под ябълката и тъкмо е протегнал длан под един плод, сякаш го чака аха-аха да падне. И за да не се нарани ябълчицата на земята, човекът клечи отдолу и я чака. Какво спокойствие, какво удоволствие лъха от стареца и ябълката, като островче на миналото посред настоящата и бъдещата околна лудост. Представете си тази картина и я запомнете, ако обичате, защото ще я извикаме повторно в края на нашата приказка.

Връх в историята на Беляковското езеро станало хрумването на борда на директорите да го превърнат в огромен аквариум. Да разчистят скалите, да остържат кратера, да го бетонират и да го остъклят. Така туристите щели да разглеждат атракцията на десетки етажи, отдолу, отгоре, отвсякъде.

Речено-сторено.

Такъв колосален инженерен проект изисквал и колосално техническо решение. А именно – спуснаха бетоновата тръба от стратосферата. За база ползваха височинен балон, непосредствено над езерото насочваха тръбата с хеликоптери. А бетонът този път се бъркаше в Америка; от Невада през стратосферата, та до Беляковец – това бе пътят на бетона.

А какво стана с чудовището? - може би някой ще ме запита. Имало ли е, нямало ли е?

Преди да спуснат тръбата с бетона, взривиха скалите и кратера – за да освободят място за скеле. Тоест как да ви кажа... чудовище не намериха, но и да е имало някакво чудовище, навярно е било взривено.

В крайна сметка измислиха как да покажат и чудовището. С лазерна технология го прожектираха в прясно остъкления аквариум „Уайт монстър“ (бившето езеро Беляковец), а светът започна да ръкопляска.

Началото на септември, следващата година.

По хълмовете на Стражата е само бетон и прахоляк.

Цялата Стража е голи чукари, не само дървета и храсти, почти и трева не остана, кърлежите измряха дори. И като някакво чудо по пътя за Кози рог стои нашата ябълка. Единственото дърво в бетона.

Ябълката е отрупана с плодове. Сочни, зелени, тази година със златен блясък. Вятър на пориви подухва, тихо роши листата, ябълките се помръдват. Порив на вятъра разклаща ябълка. Точно тази, която е над протегнатата длан. И ето, дръжката се оказва крехка за тежестта на тялото, ябълката се отчупва и пада надолу.

Откъсналата се ябълка пада върху протегнатата длан – само че това са бели кости, длан на скелет. И като домино, кост по кост, скелетът на стареца се разпада по пътя на ябълката – както е бил седнал, както е чакал. (Както е чакал, така си е отишъл от този свят старецът, но от разваления въздух скелетът се е запазил цял, на своя пост.)

Ябълката вече е на земята. Едно зелено око посред купчина бели човешки кости. Последната ябълка на Кози рог.