3. ПРИКАЗКА ЗА ДЯВОЛА

В живота си никак не бях се надявал

да срещна човешкия враг.

Покани ме дяволът – старият дявол –

дома си на чашка коняк…

Потайно стълбище, подскачаща крушка

и сенки, прибягващи вред.

От тясно прозорче се вмъква вихрушка

и в пазвата нагло се вре.

Почуквам. Вратата метална, във черно.

Отваря човешкият враг.

Усмивката – галеща със триизмерност,

дъхът му – на марков коняк…

И там, в кабинета, под мижава лампа

подписваме пробен контракт.

Година една (пише там) ще се трампим:

той – аз, а аз – той (т.е. “враг”).

Годината мина.

Прибирам се,

значи,

у дома и гледам:

палат!

С басейни, шезлонги,

със псета – пазачи…

Жената лежи по халат.

“Здравей, скъпа!–

викам.–

Посрещай си госта,

отдавна отсъстващ оттук.”

Тя копче натисна

и писна звук остър,

алармен звук,

звук

като чук.

С ръмжащи ченета

ме погнаха псета –

извиках за помощ –

уви:

дойде ми на помощ

момчище

напето,

простря ме,

ръка ми изви.

А после на разпита

мойта съпруга

не ще и да чуе за мен:

“Разкарай се – вика, –

намирай си друга –

беднячка!”

Заминах сломен.

Потайно стълбище, мъждукаща лампа,

във стаята дъх на коняк…

Аз моля, изисквам, държа да се трампим

отново с човешкия враг.

Пък той ме поглежда с окото зелено,

усмивката цъфва в шпалир

и тихо нарежда: “Приятелю, мене

за мен и за теб ме боли!

Така исках пак да си стана човек, а

пък пак… пак оказах се враг!

Съдбата ме сграбчи – о, участ нелека!

Но нека разкажа ти как:

В живота си хич и не бях се надявал

да стана дотолкоз прочут.

Покани ме дяволът – старият дявол –

дома си на чашка вермут.”

И…